Public Republic Art Studio

Коледа

26 декември, 2008 от · 2 Коментара

Юлия Йорданова


Photo: chubbychandru

Коледа е –
някъде звънтят камбани,
другаде квичат
прасета недоклани…
Някъде е Рождество,
другаде –
кръвнишко тържество…
Тъй е то от време –
всеки има си адет,
и ритуали.
Само тишина и смет
винаги
след празника остават.

декември 1994 г.

Първата публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Sfinx // 23 яну, 2009 //

    Доколкото ми е известно, всеобща истина е, че поезията е “високо” изкуство, като се почне от трактатите по древногръцка философия и се стигне до учебници по лирика на съвременни критици и учени като Хуго Фридрих например. Според горенаписаното стихотворение обаче не е така. Избирайки за тема Коледата, който е един от най-светите български празници, то профанира не само високата поетика, използвайки турски думи като “адет”, но и цялостната визия за празничното като “веселие”, пречистване. Умишлено или не то може би създава един нов жанр-разновидност на съвременната ни поезия – жанра на “чалгата”. Заедно със съвременния български чалга-певец Руслан, който “пее “: “Прасетаааааааа, прасетааааааа, всичките прасета на мезета”, стихотворението не се поколебава да въведе в съвременната ни поезия трогателния поетичен образ на “недокланите прасета” ! Няма да е зле ако това “стихотворение” бъде малко по-дългичко и направо да бъде използвано за текст на български чалга-хит! Би било дори по-доходоносно. Всъщност, не мога дори да се съглася, че навсякъде след празника остава “смет” (друг поетизъм) – в цивилизованите държави има въведени специални начини за рециклиране на боклука.

  • Юлия Йорданова // 23 яну, 2009 //

    Благодаря на Sfinx за проявеното внимание към този мой текст, писан преди 14 години.
    Всеки автор загубва правата си над “значенията” на текста веднага след неговото публикуване. Но поне докато е жив, може да вземе отношение към изказаните читателски интерпретации. И не за да ги отрече, това е безсмислено – всеки човек има правото да чете така, както разбира. А за да изкаже съображенията си при написването на съответния текст, които имат единствено документална и в най-добрия случай литературно-историческа стойност.
    Що се отнася до стихотворението ми “Коледа”, едва ли би могло да се отнесе към жанровете на т.нар. от Sfinx чалга поезия. То няма нищо общо с цинизма и с апологетизма на просташката (не казвам “профанната”) култура. Напротив, то изказва разочарованието си от консумативното опорочаване на духовния празник (“Някъде е Рождество, / другаде – / кръвнишко тържество…”). Творбата е базирана на контраста като ироничен похват, който в този контекст среща поведенческите полюси при отбелязване на християнския празник Рождество Христово – високото честване (“някъде звънтят камбани”) и езическото му отпразнуване (“другаде квичат / прасета недоклани”). Нека не забравяме и това, че религиозното название “Коледа” не е християнско, а се корени в езическата култура на Древен Рим.
    Поне собственият ми замисъл при написването на това стихотворение беше да изкажа мъката си от неспособността (ми) за пълноценно преживяване на този духовен празник и от неизбежната самотност и чувство за пустота, които следват тази мъка. Ако Вие като читател не сте могли да разтълкувате този смисъл на произведението ми, не виня Вас, разбира се. Очевидно то не е било достатъчно убедително в художествения си изказ. Впрочем, и при самото си създаване – без никакви претенции да представлява “високо изкуство”.
    От културно-историческа гледна точка, обаче, трябва да Ви възразя – поезията не винаги е “висок” жанр. В постмодрната култура например – като съвременен етап (и навярно вече отминаващ) в историята на словесността – поезията може да слезе и “ниско” (не “низко”), особено в модуса на пародията и шаржа.
    Освен това намекванията Ви, че с турцизма “адет” се уязвява “един от най-светите български празници”, а с поетизма “смет” (разбирам Вашата ирония в случая!) се петни новоевропейската ни цивилизованост, излишно вменяват на текста антибългарски и антикултурни внушения. В терминологията на семиотика Умберто Еко тази проява от страна на тълкувателя се нарича “свръхинтерпретация”.
    Да Ви призная, Sfinx – от една страна, коментарът Ви ме ласкае (прави текста ми “значим” по някакъв начин); но, от друга страна, ме натъжава (с диаметрално противоположния си прочит). Може би все пак не трябваше да публикувам този свой не достатъчно сръчен в направата си текст от студентските години.
    В услуга на други автори Ви моля – не бъдете така груб към тях в бъдеще.

Коментирай