Public Republic Art Studio

Времето на живеещия поезията е „интересно време“ – разговор с поета и издателя Валентин Дишев

19 декември, 2008 от · 5 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Петя Хайнрих с Валентин Дишев

Валентин Дишев, ти си човек, който избягва да говори за себе си. Поет, издател, журналист и приятел на много от пишещите събратя. Как ти определяш себе си? Кой си ти?



Всъщност, винаги съм смятал, че онези, които са избрали окончателния си отговор на въпроса „Кой си ти?“ със сигурност или не се познават, или си говорят директно с Него… Проблемът при втория случай е, че очевидно чуват отговори, а това – според крилатата фраза – вече не е молитва, а шизофрения. Шегувам се. Почти.


Ако трябва да си приписвам „атрибути“, за да се определя, сигурно ще трябва да прибавя още – бях и учен хуманитарист, понякога съм художник, обичам да съм мебелист, бояджия, книговезец… Сигурно все пак съм просто сталкер… А задаването на въпросите дава повече от отговорите…

Да си поговорим за издателство “АРС” и за библиотека “Глоси”. Какви са целите на издателството? 



Да разчупи модела, утвърдил се в последните години. Да покаже, че ако европейските практики не са съвсем достъпни, то поне пътят към тях е възможен. Да докаже, че „издателство“ не е равнозначно на „печатница“. Да го има, за да издава книги на автори, които не искат да издават книги – тези, които познават практиката на българското книгоиздаване, разбират за какво говоря.

Издателство, в което не можеш да си платиш, за да бъдеш издаден. Няма начин – можеш да бъдеш издаден от това издателство, само ако си поканен, но ако това е факт, естествено няма нужда да си плащаш – ти, авторът, вложилият труд и талант, си този, който трябва да бъде възнаграден… макар и мъничко, засега… И е истина, че всичко започна точно така – с тази простичка идея. И така продължава.

После дойдоха въпросите „кого да издаваме“ и… (не, не следва „защо да издаваме“ – това е предрешено. Отговорът е ясен: защото смятаме някого за много талантлив. И не само – за направил поне първата ясна заявка, че е готов да защити таланта си с резултат от труда си. Край – това е отговорът: още един талантлив човек трябва да има възможност да се огледа през очите на другите…) „какво да направим, за да не сме в дълг към авторите…“.

Вторият въпрос продължава да ни измъчва. И не става въпрос за пари, а за това, че едно младо издателство трудно може да предложи на авторите си онази подкрепа (медийна, например… не, че „старите“ издателства, поне повечето, го правят – и не само по тяхна вина: в медиите внимание получават тези, които вече го имат. Също като при банките, допреди няколко години: за да получиш кредит, трябва да докажеш, че той не ти е нужен.) от която те имат нужда и която заслужават… Спри ме, моля те…



Ти сподели по време на последната литературна среща на 06. декември в галерия “Кръг+” една тайна. Спомена, че издадените през годината книги от библиотека “Глоси” са гранични книги – книги, които изследват границите на поетичното. Това ли е идеята зад библиотека “Глоси”? Ако книгите на “АРС” през 2008 са гранични книги, какви ще бъдат книгите през 2009?



Вече се появиха доста тълкувания на тази моя фраза… Имах предвид следното – всяка от тези книги има ясно разпознаваемо родство с някоя от българските литературни традиции… Или тръгва в търсенията си (ако говорим за поетичните книги в поредицата) от определена поетика, която може да бъде описана не само като поетичен синтаксис, но и като галерия, от имена и образи (някак много държим авторите ни да са чели много. Страшно много. Но, както ще стане дума по-нататък, понякога настояваме да не им личи. От пръв поглед – никога. Няма смисъл да издаваш нещо, което вече си чел…). Тръгва, но успява да доведе търсенията си до някакъв предел, да изследва територии отвъд границите на определена традиция и да начертае нова граница.

За мен всички книги в поредицата – и дебютните, и тези на автори, които вече са се срещали с читателите, опаковани в книжно тяло (книгоиздаването като специфичен акт на „опаковане“ мислено игрово през това, което прави Кристо, например, е забавна тема… Забавна… иначе е предъвквана нееднократно през ключовете на взаимоотношенията на автор и текст… Отплеснах се…) го правят. По отношение на българските традиции. В някои от случаите – мечтая си – не само на тях…

През 2009-та? Същото, надявам се… И нито една книга, която не е най-доброто, на което авторът й е способен в този момент…

Артинсталацията на Валентин Дишев “По” бе открита на 01.06.2008 г. в коритото на река Благоевградска Бистрица. 




Впечатляващ е броят на издадените през последната година книги, а също и няколкото броя на тримесечника за литература “Глоси”. Зад гърба ти са няколко фестивала, литературни акции и събирания. Би ли ни разказал кои са най-ярките моменти от тазгодишните събития?



15 месеца от създаването на издателството – 16 книги (14 с поезия и 2 – проза, 8 дебютни…) и 4 броя на списанието… Звучи стряскащо. Поне за мен… При всички случаи беше стресово. Затова и аз съм човекът, който най-малко може да разкаже за всичките тези събития – обикновено аз съм толкова погълнат от ината да устоя, за да се случат нещата, че не успявам да ги преживея… Преживявам ги вторично – през разказите на участниците… Или като кадър – през нечий сияещ поглед…

Мисля, че и тук има поне два разказа за тези събития, които поне се докосват до атмосферата им… Другото, знаеш, е Гугъл: питаш за „Литературни празници „Глоси“ или „Литературен фестивал „Глоси“, или „Поетично бинго“, или „Четене на стихове на реката и рибите“, „Зима в Стария Пловдив“, „С радио на път“, „Думи за брод“… а той отговаря (и не може да каже всичко, особено най-важното). И препраща към други събития. И премиери…

Премиерите са нещо специално… И не заради това, че на тях обикновено събираме в пъти повече гости, отколкото е обичайно за последните години, не заради…Трудно е да се опише – облекчение (огромно и валчесто), еуфория, загриженост за бъдещето на книгата и автора, прихванат питащ поглед, отговаряща усмивка…



Откриване на акцията “Думи за борд”

Какви са бъдещите планове на издателството? Да очакваме ли и през следващата година отново такова трескаво производство?



Надявам се да не е трескаво. Макар че определено трябва да си поне мъничко трескав, за да отделяш лев по лев, заедно с още двама души, буквално от хляба си, за да издаваш книги (това не е оплакване – всичко има своите ясни разчети, планове и стратегии… просто те искат своето време. А ние влагаме нашето време – това, което не можем да платим с пари, заплащаме с време…).

Всъщност, издадохме всички тези книги със средствата, които биха били достатъчни да издадем две „имена“ (не го казвам с ирония, има имена, пред които се прекланям), заплащайки им хонорар, какъвто заслужават. И това, от определена гледна точка, би било по-добрата стратегия за издателството.

Ако трябва да сме „трезви“ – би било по-добрата страгегия и за авторите, дебютиращите и известните в по-тесен кръг, които бихме издали след това… Но тогава щеше да се окаже, че плащаме с времето на други хора. Не поискахме да го направим…
И ще продължим по същия път.

Планираме през следващата година да издадем поне четири книги чрез два национални конкурси, в по два кръга, за дебютна и „втора“ книга… Планираме… но за плановете май е най-добре да се говори в минало време: като отчет за осъществяването им.



Форумът за литература и хора “Глоси” – кога бе създаден той и как се роди идеята за него?



Година преди възникването му, обсъждахме с приятели проблемите на литературата в интернет, на литературните сайтове у нас… Те са две категории – от типа „библиотека“ (вършещи много полезна работа) и „оперативни“: доста по-“пъргави“ от първите… Но и с доста повече проблеми. Различни за двата „подтипа“.

Едните са сайтове за самопубликуване. В тях всеки може да публикува това, което припознава или иска да бъде припознато като литература. В резултат – литературата често тотално отсъства (или, което е по-тъжно, въпреки волята на създателите им – се появява, започва да се чувства неуютно и си тръгва).

Други пък имат „сито“ на входа си. Хора, които са повярвали в себе си и са си самовъзложили мисията да преценяват кое е литература и кое не е… Често самовъзложената мисия се оказва очевидно „голям залък“ (което не пречи на настървението, с което продължават опитите той да бъде преглътнат…)… Има и междинни „типове“… Все едно – ние търсехме трети път. Път, който не изисква да се обявим за „разбиращи“, да се самоопълномощим за арбитри, но и не предполагащ достатъчност само на претенцията, за да бъде обявено нещо за литературен факт…

А когато към всичко това се добави анонимността (колкото и тя – в крайна сметка – да е фиктивна в интернет… което не пречи на мнозина да продължават да вярват в нея и да се държат така, както не биха се държали, ако трябва да застанат пред света с името си…)?

В крайна сметка се роди „Глоси“ – Форум за литература и хора“. Като първа стъпка към един бъдещ сайт, чийто форум ще бъде „Глоси“… И който все още не съществува… Защото за всичките проекти, зад които заставам, имам едно просто изискване – да се преминава към реализацията им тогава, когато се е натрупала достатъчно креативна мощ, която да ги направи самовъзпроизвеждащи се и устойчиви във времето…




“Глоси” е затворен форум. Защо? Как може един пишещ да стане член на “Глоси”?



Не, не е затворен форум. Принципът му е прост. Възникна, след като в него бяха поканени няколко човека, за които имах доказателства, че се отнасят към литературата (не, не задължително към себе си… Предпочитам тези, които се отнасят сериозно не към себе си, а към това, което правят…) сериозно.

Веднъж поканени, те могат да публикуват в „Глоси“, да коментират, да предлагат теми… без ничий контрол. Носят отговорност пред името си (задължително в „Глоси“ авторите се „появяват“ с истинските си имена) и – морална – пред мен. Толкова. А какво повече? После тези хора поканиха други хора, на свой ред получаващи същите права, но и готови да поемат отговорността пред името си, и пред хората, които са ги поканили…


Форумът не е затворен и защото в него има ясно дефиниран начин, по който можеш да станеш негов член. Да, ако се опиташ да се регистрираш чрез административния панел, няма да успееш. Но пък, когато решиш да се взреш в това, на което си поискал да станеш член, ще откриеш „вратичката“ – има една тема „Кои сме ние?“, някъде около която е пояснено – „Ако не сме Ви поканили, то е просто защото не ви познаваме… Изпратете имейл на адрес… (адресът е посочен, разбира се), за да се запознаем…“.

И вратичката се отваря. Отваряла се е. Не за всички – има един отказ… И основният критерий е само този – човекът да успее по някакъв начин да докаже, че е готов да работи над своите текстове. Да приема подкрепа и да оказва подкрепа. Да иска да види литературата в себе си, а не себе си в литературата…

Няма никаква претенция за елитарност (в каквато често ни упрекват… макар че какво лошо има в елитарността… май по-лоша е претенцията, но ние никъде не сме я заявявали, а и не мисля, че сме я показвали, просто защото не е от „нашата кръвна група“)…

Оттам нататък всичко е групова психодинамика (която създава проблеми, разбира се, понякога води и до раздели, които преживявам тежко… Всъщност, много от тези проблеми биха могли да се предотвратят, но техниките за това са винаги „манипулативни“ и някой трябва да се самоупълномощи да ги прилага „в името на…“. Опитваме се да не се поддаваме на това изкушение. Цената му е висока, дори и когато отказът от него също има висока цена…)…



Ти си философ по образование. Какъв беше твоят път към поезията? Защо поет?



Нали се разбрахме, че не съм поет. Аз съм просто човек, който е намерил, в момента, точно този начин, за да изкаже преживяното и осмисленото от прочетеното през последните 40 години… Толкова. Пишех до своите 23-24 години (мнозина го правят), после замълчах за 20 години (за съжаление малцина си го позволяват… макар това – само по себе си, да не е знак за качество…), после – когато не можех повече да мълча, когато бях сигурен, че имам какво да кажа, го казах. Сега – скоро ще стане половин година – отново мълча…




Поезията била отмираща, била на кръстопът. Защо предпочете да издаваш предимно поетични книги, това би трябвало да е хвърляне не средства на вятъра? Или си говорим тук за идеали?



Времето напредва, а и май ще ангажираме твърди много място в „Паблик“… Егоистично е някак… Ще се опитам да бъда кратък по-нататък… Само че как да го направя при такъв въпрос? Само библиографията – поне известната ми – за написаното по темите (и тезите) съдържащи се във въпроса, би заела място, няколко пъти по-голямо от цялото интервю…

Ще опитам така: поезията винаги е била на кръстопът. Защото самата тя е кръстопът. Ражда се на него и сама го ражда. Има времена, в които отрочето бива подхвърляно край пътя (но винаги се намира някой, който търси своя „Найден“ и му дава шанс за живот) и други, в които следите от стъпките му биват припознавани като магистрали (рядко, много рядко)… Но винаги времето на живеещия поезията е „интересно време“. Но е избор, така че – кротко с оплакванията.


Защо предимно поезия – по-евтино е (без възвишености и с риск да се плъзнем по възвишението, което – впрочем – никога не припознаваме за свое). Засега можем да правим това. За другото работим.




Кои са, според теб, търсенията в съвременната българска литература. Откриваш ли тенденции или се опитваш дори самият ти, чрез издателската си дейност, да отприщиш определени вълни?



Тук е още по-трудно да съм кратък. Защото търсения много, намирания – не толкова (винаги е било така). Но това трябва да се докаже. Както и това, че тенденциите са много, тенденциозностите, обаче ги превъзхождат… Но няма как да стане тук и сега.


И не – не се ласкаем (продължавам да говоря в множествено число, първо – защото не съм сам в риска и второ – защото не бих направил нищо без подкрепата, както морална, така и като свършена често почти, а ро-често и напълно безвъзмездна работа от поне 10 човека), нито се самозаблуждаваме с идеята, че ще отприщим някакви вълни…

По-скоро амбицията е да разбием монопола на мързела. На онзи мързел, който си създаде в последните 20 години един поменик, чрез който се описва всичко случващо се в българската литература (уж противопоставяйки се на един друг поменик… и всъщност превръщащ и някои наистина талантливи и много талантливи автори, в жертви… на преекспониране, претенции и очаквания, негативизъм на съпротивата срещу всичко това и още, и още…).

Както и на другия мързел – бълващ „продукция“ от недописаност, родена от нечетене… И на другия… Всъщност мързели много. А нас не ни мързи тихичко да им се опъваме и да се опитваме да ги извадим от самодоволството…




Какво научи през времето, откакто се занимаваш с издаването на поезия? Кои са твоите уроци и какво би променил?



Надявам се, че много от уроците могат да бъдат разчетени във вече казаното (както научените, така и недоучените). 




Прекарваш много време с авторски текстове в Интернет. Откриваш ли разлики между текстовете на автори, които пишат онлайн и такива, които не са прескочили (поради лични предпочитания или просто поради незнание) виртуалната бариера?




Разликите са много (но не зная дали са повече от приликите… Просто защото няма как да включим в сравнението и тези, които пишат и не публикуват нито в интернет, нито на хартиен носител). Но за мен най-важната отлика е едно вътрешно разслоение и в двете групи – просто има хора, които работят и се развиват, има и такива, които публикуват това, което им хрумне, веднага след като им хрумне…


Впрочем, не веднъж съм заявявал твърдата си увереност, че една от основните причини за провинциализма на българската литература е в отказа да се разделим с един от основните митове на „славянската душа“: твърдото убеждение – и следващата го практика – че трябва да се пише само когато Той ти надзърта над рамото…

Резултатът е, че в изключително редките случаи, когато това се случва, притежателят на рамото се оказва неподготвен… „Ръката“ му е неумела и неадекватна, изтръпнала от неупотреба., резултатът – измъчен и мъчителен…
Така че – пишете всеки ден, но – за Бога – не публикувайте всичко написано.




От собствени наблюдения и от личен опит – какво убива творческия талант? Или какво го възспира и пречи на твореца да се развие? Разбира се, това е тема за задълбочен анализ и разговор, но все пак – на повърхността на нещата, коя е Проклетията, която реже криле?



Характерът. Дупето (не, не онова, което служи за показ – ексхибионистичен или платен, няма значение – а онова, което определя твоя „център на тежестта“). И отказът от „тренировки“ – ако не тренираш „организма си“, за да се приучи да стои „на течение“, си обречен (е, и тренировката не гарантира успех или удовлетворение, отказът от нея, обаче, е сигурен път към страдалчеството… макар в нашата традиция то да е обект по-скоро на съчувствие… това е друга тема…).




Остава ли ти време да пишеш своите си стихове? Едно денонощие май има за теб повече от 24 часа.




Време имам. Толкова неща могат да се свършат за 18-19 часа! Но наистина в момента не пиша (което не означава, че съм забравил казаното от самия мен). Приемам го като период на вслушване в моя център на тежестта… Дали ще пропиша отново – не знам. Защото наистина не искам да видя себе си в литературата, а да се насладя на литературата в мен. И на още толкова неща… Все пак – за да не ръждясам – подготвям, мисля, редактирам… нова книга.




И какво друго? Едно пожелание в личен план в края на годината?



Простичко е – да остана такъв, какъвто жената, която е до мен, е обикнала. Но и да се променям достатъчно, за да може изненадата да не й позволи да забрави защо ме е обикнала… Да запазя приятелите си (и да се върне поне един от онези, които си тръгнаха)… Да ги има мама и брат ми… Не е толкова много. Но е всичко.




Валентин Дишев, благодаря ти за този разговор и весели Коледни дни!

Книгите на издателстово АРС:
“Момичето, което”, автор Божидар Пангелов, поезия
“Патерицата на слънцето”, автор Ваня Стефанова, поезия
“Подпис върху хвърчило”, автор Катя Начева, поезия
“01″, автор Петя Хайнрих, поезия
“Благодарим ти, мистър Уан”, автор Ваня Константинова, проза
“ГЛОСИ” – тримесечник за литература, брой “>ЛЯТО’08″ 
“Зоопаркът”, автор Екатерина Стратиева, словесна анимация
“Бримка”, автор Надя Вълканова, стихове
„Жо̀ла и други несподелими тишини“ , автор Кирил Кирилов, стихове
“ГЛОСИ” – тримесечник за литература, брой “ПРОЛЕТ’08″ 
“Ос”, автор Левена Филчева, стихове
“ГЛОСИ” – тримесечник за литература, брой “ЗИМА’07″ 
Юфка и нафора, автор - Филип Кабакян, стихове
Кратки пространства, автор - Мария Тодорова, стихове
“ГЛОСИ” – тримесечник за литература, брой “ЕСЕН’07″
Небе и други герои, автор Нели Добринова, стихове
Квадриги, погледи, трето издание, автор - Валентин Дишев
Кап(ища), погледи, второ издание, автор - Валентин Дишев
Квадрати, погледи, второ издание, автор - Валентин Дишев
Послесловия, погледи, второ издание, автор - Валентин Дишев

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • bogpan // 19 дек, 2008 //

    “Простичко е – да остана такъв, какъвто жената, която е до мен, е обикнала. Но и да се променям достатъчно, за да може изненадата да не й позволи да забрави защо ме е обикнала…”
    Ето това особено ми харсва. И очакването за ново ( новата) книга.
    Успех, желая. И Здраве !

  • Откат « bogpan – блог за авторска поезия // 19 дек, 2008 //

    [...] който книгата окончателно се получи и видя бял свят – Валентин Дишев. Трудно ми е да говоря за всички тези хора и за Вас, [...]

  • Selena // 19 дек, 2008 //

    Благодаря за интервюто! Успехи и най-добри пожелания за поета, издателя, журналиста – една несъмнено талантлива личност! И за човека, който като мен харесва Тарковски – баща и син.

  • Катерина // 21 дек, 2008 //

    Чудесно интервю. Благодаря. Желая успехи на Валентин и на Петя.

  • piligrim_d // 3 фев, 2009 //

    “Защото наистина не искам да видя себе си в литературата, а да се насладя на литературата в мен.”
    Много харесах интервюто – поздрави и на Петя, и на Вальо Дишев.

Коментирай