Public Republic Art Studio

Откъс от романа “Елада Пиньо и времето” от Керана Ангелова

17 декември, 2008 от · 5 Коментара

Керана Ангелова

Iabylka
Снимка: fataetoile/

Пролог

Годините й натежаха като старо дюлево дърво. Плодът отдавна е обран, но клоните нямат сили да се вдигнат, дървото мислено продължава да носи товара. Време ми е, каза си старата Пиньо. Една вечер в гърдите й нещо жално изписука и тя си представи как в клетката на ребрата й пърха новоизлюпено голо пиле.

Сигурно е орле, гладно е и аз трябва да го храня от плътта си. Докато си го мислеше, видя за един кратък миг как времето се преобръща в утробата на вечността, за да е отново с челото напред. Напред към какво. И кой ми даде очи да видя това. Усмихна се и махна с ръка. Животът й вече течеше в обратна посока и въпросите нямаха нужда от отговор.

Докато летеше стремглаво назад, заподозря, че смъртта ще се окаже нещо, подобно на живота. Поне също толкова единствено и неповторимо. Орлето клъвна ребрата й, откъсна от плътта й болезнено късче. От болката й просветна: единствената нейна смърт се оказваше завръщане. В него най-странно бе, че успя да види наведнъж целия си живот. Все едно, че пътувам с влак, настанила удобно глава върху велурената облегалка, само че в обратна на пътуването посока.

Зад прозореца изтичат плавно дървета, облаци, косачи, огнени коне с опънати към залези шии, мостове, гари, птици, кучета, хора. Седя си, гледам си, а иззад гърба ми изскача изневиделица бъдещето и пред собствените ми очи се прегръща с миналото. И отражението ми върху стъклото показва все по-млада жена с виолетови очи, все по момиче с подивели синкаво черни коси, все по дете.

Докато си помисли това и пристигна.
Къщичката си стоеше на върха на стръмната улица, каквато я помнеше смътно, само че побеляла от горчивите ветрове на времето. Мътни кристали кафеникава сол бяха полепнали по стените, по гредите и по зеленясалия покрив. Цяла педя пепел прихлупваше комина като меко гнездо. В гнездото лежеше голошиесто пиле, кокореше единственото си жълто око и клявкаше недружелюбно: кляв, кляв, кляв!

Откъм нивите прииждаше ароматът на току-що омесен хляб.По стръмното нагоре сама се изтъркаля зачервена царевична питка и пред смаяните й очи се шмугна в задния двор. Аха, досети се Пиньо, първом е отишла да пообиколи нивката си, след малко баба ще я разчупи и ще пъхне в ръцете ми топъл краешник.

Въздъхна. Откъде се взе това. Точно такова детство, тук и другаде, нямах. Дали не хитрувам. Дали не се опитвам сега да изживея по-правилно живота си. Възможно ли е този път да не го сгреша. Възможно ли е и другите да не сгрешат моя живот. Обаче, какво бих правила без грешките на своя живот, усмихна се горчиво. По всяка вероятност ще се окажат крайпътните камъни на моята идентичност, нещо такова трябва да са нашите грешки…

В същото време разпозна забравеното усещане за детство, онзи особен спазъм под лъжичката. Синя папазина излезе от трендафиловия храст, тупна върху дланта й, пролази мъхесто. Устните й подпухнаха от нектара на усещането. Обзе я чувството за притежание на света. Нямаше спомени, спомените бяха още в бъдещето, не бяха се завърнали от там. Скрип, скрип, скриптеше от щастие вратнята, Пиньо се полюляваше с един крак на нея. Помисли си: миналото се случва толкова бързо, станала съм съвсем малка.

Внезапно мръкна. Винаги мръкваше внезапно. Радостта й угасна. В близкия дол запяха чакали, смразиха кръвта й. Едва сега почувства, че селото е празно – нито звук, нито дъх. Мамо. Моя мамо. И в прозорците на къщичката изгря майка й, с ореол от светлината на газена лампа около главата.

Беше млада и замислена. Протегна ръка навън от прозорчето, дланта й легна върху пулсиращата фонтанела на детската глава. Чакалите отново запяха. Няма страшно, усмихна се майката, това са щурците, нима си забравила. Виж нощта каква е голяма и топла, нищо лошо не може да ти се случи.

Патешките й крачета се закандилкаха, Пиньо се опитваше да стигне до майка си. Вкопчи се в нея, зарови лице в скута й. Изгука. Майката положи главата й върху сгънатия си лакът, даде й отново за пръв път да суче. Пиньо се давеше в топлите глътки, риташе и махаше ръце, вторачена в окото на голошиестото пиле, което бе кацнало върху перваза на прозореца. Окото ставаше все по-голямо и по-златно. Не съм предполагала, че светлината извира от окото на едно толкова грозно проскубано пиле, учуди се с последни сили.

Направи усилие да научи най-важното, единственото, заради което бе дошла по обратния път на времето до входа, който беше изход. Не можеше, обаче. Отговор нямаше. Излизаше, че отначало докрай човекът е една измислица.

Господи, каква нелепост е човекът! Вик на покруса напираше към устните й, когато изведнъж отвсякъде се чу мощен глас: Пиньо, някъде в обърканото време, в един миг от миналото, настоящето или бъдещето, отговорът сам ще те намери!

Въздъхна с облекчение.
В този миг окото на грозното пиле се превърна в ослепително златно слънце.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Катерина // 17 дек, 2008 //

    Този откъс може да се прочете на английски (http://www.public-republic.net/elada-pignyo-and-the-time.php) в превод на Живка Иванова.

  • Hroni // 17 дек, 2008 //

    Откъсът е невероятно силен и въздействащ.
    А когато прочетох романа за първи път, дълго време устремявах мислите си към героите и изживяното от тях.
    Направих списък на любимите си хора, на хора с близко до моето светоусещане, закупих им томчета и макар да са отдалечени от мен в пространството намерих начин да им ги подаря.
    Прочетете го! Удоволствие не може да се коментира.

  • ve // 17 дек, 2008 //

    Великолепно писане!

  • Violeta Boncheva // 19 дек, 2008 //

    Само добрият автор може да те накара да изпитваш чувства и да си дадеш сметка за живота си, който един ден ще се слее със светлината на слънцето. А може би не…

  • troha // 20 дек, 2008 //

    “отвсякъде се чу мощен глас” – точно така е ! Гласът отвсякъде е гласът на Бог. Само Той може да отговори без отговор и пак да разбереш и да успокоиш душата си… Чудесно!

Коментирай