Public Republic Art Studio

Зиятин Нуриев: “Човек трябва да може да се изкачи над собственото си его и да се вслуша наоколо”

18 декември, 2008 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Кадрие Джесур със скулптора Зиятин Нуриев

Nuriev

От 19 ноември до 19 декември гостувате със самостоятелна изложба в галерия “Пролет”на Бургас.

В момента сме в Истанбул.

Skulptura na Nuriev

Ще разкажете ли как точно се оказахте в мегаполиса? И какво правите в Мармарския университет?

Възможността да бъда в Истанбул ми дадоха промените в България през 90-те години. По-точно тези промени създадоха условията, които ме пратиха в Истанбул, защото нямах планирана програма за заминаване нито тук, нито където и да е другаде.

Съзнателно не исках да напусна страната си. Спомнете си лудостта от 1989-та, когато много хора бяха изгонени или принудени да напуснат Родината. Не, че не исках да видя и да живея по широкия свят, но не можех да приема да стане по този начин.

И така, в Истанбул пристигнах не като изселник, а като обикновен турист. Беше лято и с мой приятел тръгнахме из истанбулските музеи и галерии. Поради летния сезон галериите бяха затворени. Вървяхме по булевард Истиклял и моят приятел каза, че наблизо има галерия, която е вероятно да работи.

Влязохме в една сграда, която се оказа търговски център за текстил и мода. Веднага ни лъхна лукс и блясък, озонирани с невероятни аромати. Качихме се на етажа на галерията. Там всичко беше пипнато до най-скътаното ръбче. Разгледахме експозицията и държейки в ръка малкото си каталогче тип диплянка, който бях успял да си направя в България, аз се представих на уредничката.

Тя любезно ни покани да седнем, завърза се приказка и след като с видим интерес разгледа каталога-диплянка веднага ми предложи изложба. Галерията беше Вакко! Тогава нямах никаква представа що е то. В последствие научих, че е една от най-престижните модни къщи.

Вакко имаше верига магазини с галерии в най-големите турски градове-Истанбул, Анкара, Измир… Първата ми изложба в Турция беше във Вакко Анкара през 1991, и в същата година ме поканиха на преподавателска работа във Факултета по изящни изкуства на Университета Мармара. Там вече 16 години водя ателието по каменоделие, нямаше такова, основах го аз.

Пътувате често между София и Истанбул, и имате възможност да следите отблизо развитието на скулптурата в двете страни. Ще рискувате ли да ги „сравните” поне в опорните им точки?

Разбира се, че поемам този риск, защото това, което ще кажа, е искреното ми мнение. Първо искам да отбележа, че моята изложба е била една от първите самостоятелни изложби само от скулптура. Преди са били излагани единични работи в общи изложби. А самостоятелните се броели на пръсти.

В тези земи, люлка на много цивилизации и култури, едно време е имало десетки ателиета по каменоделие и бронзолеене. Като казвам ателиета, имам предвид центрове и школи, които са дали много произведения с които днес световната култура се гордее.

За съжаление, тази традиция е прекъсната още по времето на Византия. Всички знаем за прочутите „иконни” воини, след които много антични склуптурни произведения биват разрушени.

И като допълнение идва Османската империя, която е част от ислямския свят, а ислямската религия е против всякакво изображение на човек – двуизмерно или триизмерно. Изключение правят единствено миниатюрите. Съвсем разбираемо следва едно прекъсване на скулптурата като цяло за един доста дълъг период, почти до края на 19 век.

В Османската империя наченки на склуптурно изкуство се забелязват към 1886 година, когато се полагат и основите на сегашната Академия. Бум на скулптурата на обществени пространства настъпва след установяването на републиканския режим.

Особено след смъртта на Ататюрк се започва поголовно, безразборно вдигане на паметници. И сред тях няма почти нищо в името на изкуството скулптура.

Колкото до сравнението с българската скулптура, положението с паметникарството сякаш не е много различно. Но държа да подчертая, че като цяло българската скулптура е по-всеобхватна, по-професионална във всяко отношение.

 Skulptura na Nuriev

Селчук Алтун от вестник „Джумхуриет” в приложението Китап (Книга) пише: „…Цяла Анатолия прелива ако не от паметници то най-малкото от бюстовете на Кемал Ататюрк. Немалка част от тях изглеждат като да са излезли изпод занаятчийски ръце нежели от скулпторски. Когато заставам очи в очи с тях, почервенявам от срам заради истинските скулптори и най-вече в името на свидния спомен на Ататюрк. (…) Реакцията ми е точно към онези скулптори, които си мислят, че това са скулптури. (Джумхуриет Китап, бр.972, стр.10) Вероятно имате какво да добавите, нали?

Да, да, абсолютно вярно. Дотолкова, че се стига до положение, че когато някой види някого да дяла или моделира нещо, дори и абстрактно да е то, пита дали е бюст на Ататюрк. По този начин скулптурата в Турция за един период от време се превръща в индустрия за производство на бюстове и паметници на Ататюрк, а тази велика личност не заслужава това отношение.

Пречупването и връщането на скулптурата към същността й става към края на 80-те години, когато вече по-често се появяват чисто авторски работи. За момента спокойно мога да твърдя, че скулптурата в Турция е в процес на сериозно развитие.

Когато попитали Лорънс Дюрел дали не е попадал, дали не се е влиял от творчеството на великите Джойс, Улф, Пруст той отговорил: „Какво ти влияние! Заради няколкото изречения, които исках да им открадна, за да ги направя и мои, се наложи да напиша стотици страници, много романи.” Как стоят нещата при вас? Кой е „големият” ви скулптор?

Ако питате за кумири – нямам. Мисля, че да си имаш кумир значи предварително да си сложиш горната черта. Разбира се, че съм се учил от много майстори. Влияех се, мачках, бърках, дялах тонове глина, гипс, камък…

Възхищавал съм се на много, пред някои се захласвах. Този период е неизбежен и необходим. Това е натрупване и оформяне. Но по-важното е след време да можеш да се измъкнеш от тази бъркотия. Така ставаш ТИ. „Кой е големият ми склуптор” – мисля, че е моят колега древният Египтянин, без да ми е кумир.

Веднъж в разговор Любомир Левчев каза: „Зиятин ли? Да не си камък пред него, ще те извая!” Явно ваете не само родния черен гранит… Пак според него вие сте и Слушателя на вятъра. За кой вятър става въпрос? На кои ветрове сте подвластен в творчеството си? А в живота?

Разбира се, че Любомир Левчев е прав. Само мъдростта на големия поет може да прозре, че тук не става дума само за дялкане на камъче. Колкото и майсторски да е издялано.

Мисията на хората на изкуството е да отразяват и оформят духовните и морални ценности на човека и на епохата си. А дали това ще бъде с ноти, думи или камък няма никакво значение. Това са само средства. Важен е начинът.

Що се отнася за вятъра – Човек трябва да може от време на време да се изкачи над собственото си его и да се вслуша наоколо, ако ще това да е само шепотът на вятъра. Аз (поне) се опитвам да се вслушам във ветровете около себе си, но съм подвластен единствено на своите вятърничави мисли, надявайки се, че са искрени. Това важи за начина ми на поведение и в живота и в творчеството.

 Skulptura na Nuriev

„Когато материал и мисъл се покрият, става.” Вероятно знаете кой го казва. Как протича процесът на покриването при вас, кой води, кой предопределя скулптурната творба – материалът или мисълта?

Честно казано, не мога да се сетя кой го казва. По-важното е, че е вярно. Това е истината. Материалът без мисъл е само природен продукт, а според мен от нематериализираната мисъл няма полза.

А когато материалът и мисълта не могат да се покрият, се получава нескопосан продукт. За мен двете неща вървят паралелно. Не може първо да измислиш нещо гениално и сетне да умуваш как да го реализираш.

Може би ще има възражения: ами как Нютон оформи гениалната теория за земното притегляне само като му падна една ябълка на главата! Няма нищо случайно – той беше подплатен с мисъл, просто му трябваше материал да я покрие. А иначе малко ли ябълки, че и камъни са падали по главите на други човеци…

А ако сведем нещата до скулптурата, проблемът е същият. Мисълта и материалът трябва да вървят заедно по време на проектирането. Всеки материал – камък, дърво, бронз, изискват специално отношение към формата и пластичното решение, защото всеки един си има специфични физически, механични, технологични и психологически качества.

От колко време Зиятин е днешният Зиятин Нуриев?

Аз не съм сигурен дали въобще го има, а вие ме питате за днешния. Но като го гледам насреща, мисля че е от 50 и кусур години!

Вярвате ли в съдбовността? Да помните или да забравите предпочитате? Например Възродителния процес? Какво ще правим със спомените си от това време?

Вярата в съдбата е средство за психологическа самозащита. Всеки малко или много прибягва към нея. Този инстинкт за самосъхрание помага човек да преодолее трудните моменти.

Проблемът не е да се помни или забрави. Проблемът е някъде по средата. За какво да се помни, защо да се забрави? Трябва да помня Възродителния процес, а мисля, че всички трябва да го помнят, най-малкото за да не се повтори подобна дивотия.

Трябва да го забравя – в отношенията си с моите приятели, съграждани, сънародници… Иначе ще се случат неща, подобни на един случай с мен от преди години.

Беше преди Възродителния процес, през 1982 г. Бях млад и зелен, току-що завършил Академията и като професионален скулптор за първи път участвах в международно мероприятие. Помня го, международния Симпозиум по скулптура в камък в Бургас.

Бях закъснял с няколко дена и ме настаниха в обща стая с един колега. Трудно помня, телефонни номера и имена, но неговото съм го запомнил. Няма да го споменавам, беше от Армения.

Запознахме се, всичко точно, но на следващия ден гледам – колегата си стяга багажа. Попитах го какво става, той изсумтя и не ми отговори. Мълчи! Притесних се, все пак се чувствах малко нещо домакин, човека дошъл от Армения, да не би аз да съм сбъркал нещо…

Излязох и попитах отговорника на Симпозиума. Оказа се, че човекът не пожелал да дели една стая с турчин. Нататък не е интересно, важното е да знаем за какво да помним и кога да забравяме.

„Аз вярвам в проклятието,
в думите и във природата…
Там, в Родопите,
някога една сватба
е станала на камък.
(…)
Може би това е щастието:
във мига, когато си подал ръка,
вечност каменна да станеш.
Да ти пожелаят вечност е проклятие.”

Това са първият и последният стих от “Каменна сватба” на Филип Хорозов. Та – проклятие ли е вечността, на която се обричат творците като вас?

Ако приемем проклятието за присъда въпросът е: за коя присъда ”вечност” става дума? За вечността на Прометей, която е едно безкрайно изтезание (още го кълват гаргите) или за вечността на Олимпийските богове с чаша амброзия в ръце и крака, потопени в прохладни ручейчета, което пък е скука, поради което те са въртели какви ли не интриги и щуротии.

От двата крайни примера изводите са сходни – безкрайно изтезание и безкрайна скука! А изводът от този извод е: да, като че ли вечността е проклятие.

Аз не знам, по-точно досега не съм се сетил да се замисля дали сме прокълнати във вечност, като че ли няма по-голямо проклятие от това като си дялкаш камъчето да те терзае мисълта дали си прокълнат във вечност или не.

Добре! Благодаря. Желая ви ако не вечност, то творческо дългоцветие!

 Skulptura na Nuriev

Зиятин Нуриев е роден през 1955 година в с.Мост. През 1982 г. завършва Художествената академия в София, специалност скулптура.

От 1982 до 1990 година има десетки самостоятелни изложби в страната; излага в престижни световни галерии.

Част от наградите му в България са: 1-ва награда от Международния симпозиум на скулптурата Бургас-1982; Награда на Съюза на българските художници от 1987;

1-ва награда от изложбата Пирин- Блаогоевград, 1988 и много други.

От 1985 година е член на Съюза на българските художници. Понастоящем живее в Истанбул и преподава скулптура във Факултета по изящни изкуства в Университета Мармара.

От 1990 година до днес излага в различни световни галерии като Вакко, Афродит, Тоямура.

Последната му самостоятелна изложба е от 19 ноември до 19 декември 2008 в галерия “Пролет”, град Бургас.

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Катерина // 19 дек, 2008 //

    Благодаря за споделеното!

  • Ива // 29 сеп, 2009 //

    Радват такива изповеди…

    Ще ми се по-често да четем за изявите на наши турци , помаци, роми, за да завъртим в положителна посока колелото на натрупаните предразсъдъци и негативи от близко и по-далечно минало..

Коментирай