Public Republic Art Studio

“Калигула” на Явор Гърдев

16 декември, 2008 от · 4 Коментара

Явор Гърдев – неопънкът на ексцеса, в който „да живееш” е противоположният знак на „да обичаш”

Елица Матеева

Caligula

Калигула (31 август 12 г.– 24 януари 41 г.) е Цезар, превърнал Римската империя във вселенска яма от чудовищни злодеяния, в център на пищни театрални тържества и сборище на кръвосмесителни сексуални изяви. Неговият съвременник Нерон (15 декември 37 г. – 9 юни 68 г.) продължава традицията-маратон с единствената разлика, че опожарява Рим и не се провъзгласява за Бог, а само за актьор-артист на времето си.

Caligula

Общото между двамата най-страховити тирани се състои в изобретателността от средства за експлоатация на обществото. Малкият детайл, който нарушава синхрона в поведението на императорите, се крие в болестта на Калигула (енцефалит според историческите бележки), докато Нерон си остава обикновен ексцентричен екстремист.

Caligula

„Калигула” от Албер Камю е драматургичен текст, писан през 1938 г. и изигран за първи път във Франция едва през 1945 г. Времето е позволява да се излага на показ лудостта на тираните. Хитлер вече не е опасен за свободата, равенството и братството между французите (в частност и за всички останали народи).

Явор Гърдев е български режисьор, за когото театърът и киното не са terra incognita, а любопитството му към историята и навиците на политическите лидери в стратегията им за манипулация на обществото е залегнало в творческите му проекти като зона за режисьорска аутопсия.

Общото между тези три абзаца е един спектакъл, посветен на лудостта да живееш със специфично отношение към същността на човешкото същество, чиято премиера бе през септември 2008 г. на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна. Спектакълът „Калигула” от Албер Камю е съвместен проект на Варненския театър с La Rose Des Vents – Scene Nationale Lille – Villeneuve D’Ascq.

Caligula

Пространството, в което е разположена публиката, е като шатра от типа на Колизеума (сценография и костюми Никола Тороманов). Сцената се обитава от гладиаторите-участници-слуги на експериментите на Калигула. Актьорите играят вътре в Колизеума, а публиката ликува пред изящния и интелектуален изказ на Камю.

Текстът „говори” по невероятно актуален начин за невъзможността в България да се случи т.нар. гражданско общество. Актьорите са облечени във военни униформи – асоциация за милитъри-фешън от Втората световна война до наши дни, традицията се спазва в твърда модна линия – линията на военния терор и деспотизъм.

Единствено Калигула (силно актьорско изпълнение на младия Димо Алексиев) се радва на привилегията да се преоблича по начин, който особено в нощта на т.нар.танц на Венера се доближава до унисекс, с елементи на гей попкултура.

Танцът на Венера е аранжиран с басейн (който се превръща и в кръгла маса от рицарски тип). Под струите на водата мокрото тяло на Калигула се увива като змия около телата на „верните” му служители. То се плъзга по пода в търсене на своя, както казва в програмата на спектакъла Явор Гърдев, „екзистенциален пънк”.

Caligula

Екзистенциалният гърч се редува с неподвластните на самоконтрол движения – танцът на самопровъзгласилия се за Бог е част от интерпретацията на Явор и хореографите Станислав Генадиев и Виолета Витанова за копнежа на Калигула да бъде свръхчовек: „да достигне луната”.

Изпълнението на варненските актьори под режисурата на Явор Гърдев винаги се е класифицирало като чисто в лаконизма си от жестове. Този път в него се открива и повече психологически набор в изграждане на персонажите – поведението на всеки актьор се характеризира със строга, стройна причинно-следствена връзка на действие.

Caligula

Лозунгите-жестове на актьорското тяло като вид медия в спектакли от рода на „Марад/Caд”* са заместени със спокойни, „нереволюционно” въздействащи на публиката картини. И в този спектакъл имаме по подобие на „Марад/Caд” присъствие на голо тяло, но ако в предишната театрална авантюра на Гърдев с варненските актьори голото тяло беше жертва на устрема, към който ни мотивира всяка революция, то в „Калигула” голото тяло излъчва първичен живот, без любовно чувство към себеподобните си. В „Калигула” тялото е парче месо, което се храни, диша и произвежда екскременти, но не предизвиква любов, не предизвиква чувства.

Caligula

Даниела Викторова, Никола Мутафов, Михаил Мутафов, Симеон Лютаков, Владислав Виолинов, Пламен Димитров, Гергана Христова, Росица Дичева и особено изпълнението на Стоян Радев като Хеликон вдигат за пореден път летвата на актьорско майсторство спрямо колегите от столичните театри.

Caligula

В играта им се отразява битието на едно управление, подвластно на духовна екзекуция, в което добродетелите и моралът се трансформират в страх и подчинение. „Калигула” звучи като дръм енд бейс или минимал електронно парти (музика Калин Николов), на което присъстващите са принудени, за да оцелеят да глътнат отровното екстази, въпреки че добре са преценили рисковете от всяко поведение.

Калигула е мъдър ди джей, който играе на шах или си прави електронен микс от съдбата на всеки служител. За Калигула служителят е роб, а най-ценният роб е мъртвият, защото няма да прояви себе си като личност. Калигула осъзнава рисковете на играта, съзнава и предопределеността да бъде убит от робите.

Калигула живее заради удоволствието от манипулацията, живее заради самата игра и състезание с живота. Животът за Калигула е изначален, волеви избор към самоунищожение. Неговият съзнателен избор да предизвиква катаклизми превръщат личността му в интересен ексцентрик, който живее заради ексцеса. Последното вероятно е modus vivendi, присъщ единствено на хората, които са възприели невъзможността да бъдат обикновени като кредо. Цената за подобна фикс идея е човешкият живот!

_________
* „Марад/Caд” от Петер Вайс, реж. Явор Гърдев, постановка от 2003 г. на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна.

Caligula

Снимки: Симеон Лютаков

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 16 дек, 2008 //

    Умно и проникновено написан отзив… Поздравления за Елица!

  • Ventsi // 18 мар, 2009 //

    Снощи го гледах. Много слаб спектакъл. Голите сцени бяха безсмислени или може би единственият им смисъл беше да се покаже на “гилдията” какво има долу главният герой (пардон, актьорът… може би трамплин към Софийска сцена). естествено, най-хубавите места бяха запазени пак за “гилдията”, а малцината с билети от 20 лева седяха накрая. И пак те не пляскаха (не пляскахме). Най-слабата постановка на Гърдев, на когото иначе съм голям почитател. Играта беше на ниво “Многострадална Геновева”, а режисурата беше квинтесенция на типичната българска режисура – декламирани фрази в стилл Станиславски, твърде много тропот, шум, крясъци, и напълно безсмислени сцени – като увиването на трупа на Ливила или 3 минутното позиране гол на Димо Алексиев фронтално срещу колегите си на запазените места.
    Мога само да кажа като Марк Твен – снощи Варненският театър показа пиесата Калигула, режисирана от Я. Гърдев на сцената на театър София. Защо?

  • Natali // 22 мар, 2009 //

    Браво, Венци ! Но да знаеш, че човек вижда и чува само това, което иска.

  • Lora // 23 мар, 2009 //

    Аз пък съм точно на обратното мнение. Чудесен спектакъл. Истинско преживяване!!! Прекрасна актьорска игра! Благодарим Ви!

Коментирай