Public Republic

Мария Карагьозова – Станкова

Снимка: Sara >>Morning Star<<

Продължение

Тогава той беше с коса. Беше значим. Не идваше от косата. Ръцете му бяха дълги, краката – също. Тялото стегнато и плътно. Работливо. Работещо тяло. Не заспиваше по столовете. Главата не се килваше на една страна. Устата не зееше. Миришеше на мъж. Чиста миризма на създател.

Една вечер й каза:

- Седни там. Ще те нарисувам.
Тя седна. Пиха вино. Ядоха череши. Котката заспа в краката й. Мъркането се понесе, излезе по котешки от стаята, плъзна между старите къщи, прекоси улицата и приспа половината свят. А до оградата цъфтеше лайкучка. И хортензиите приличаха на пеперуди с прибрани криле. Тогава разбра. Любовта е болезнено чувство.

Кога?
Кога изчезна мирисът му? Кога черешите изгубиха вкуса си? Кога изсъхна чайният храст? Кога виното вкисна? Защо не забеляза, че косата му я няма?
Не помнеше.

Един живот за двама души. Или за две души? Задушаващо. Кога стана задушаващо и задушно? Задушено. С мазнина и малко сол… Отвратително безвкусно, безтрепетно.
Не помнеше.
Помнеше диня, хляб и сирене. Помнеше грозде, хляб и сирене. Помнеше ябълково дърво, поръсено с ябълки като обрив от шарка по зеленото тяло. От земята мирише на топло… знойно. Сякаш я гори огън отвътре. И всичко се разваля от милиардите насекоми. Винаги има нещо. Хапят, пъхат се, блъскат се… Милиарди насекоми. За да развалят мига.

- Искаш ли да се оженим?
- А трябва ли?
- Така ми се струва по-редно…
- Какво не ти харесва сега?
- Искам да имаме деца.
- Че кой ти пречи!?
- Да… Прав си. Никой не ми пречи.
Намрази се и погрозня.

Черната жена остави омразата до прозореца и поля цветето. Защо винаги има цвете? Защо непрекъснато е жадно? Защо умира? Защо цъфти? Омразата зяпаше безцелно хората на улицата. Унасяше се и клюмаше. Доста поувехнала омраза, прашна и някак… самотна. Несподелена.

Черната жена не можеше да мрази. Не защото беше жена. Не… Всъщност тя можеше само едно – да обича. Обичаше гневно и шумно. Обсебващо. Всичко, което обичаше, държеше при себе си. В чая плуваха любовни думи. Често. Често листенцата се подреждаха в образите на любими хора. Тя виждаше! Виждаше и още как! Докато режеше пъпеш си спомни скърцащ трамвай. Натъпкани хора. Видя как се опитва да се притисне до Стрелеца. Той се дърпа назад. Още по-назад! Съвсем назад.

- Не искаш ли да ме целунеш?
- Тук!?
- Ми къде?
- Има хора.
- Те също се целуват.
- Не е красиво.
- Кое?
- Да се целуваме в трамвая.
- Виж! Тази жена носи пъпеш. Сигурно ще я целуват…
- Това е глупаво. Хората пазаруват.
- Не. Не пазаруват. Подаряват хранителни мигове на любимите си.
- Това наистина е глупаво.
- Ми добре. Аз съм глупава.
- Глупава си.
- Добре.
- Да. Добре.

Може. Черната жена мислеше, че може да е глупава, но обича. Едното компенсира другото. Тя се облегна на трамвайното стъкло и се загледа в хората. Нямаше много за гледане. Те пак се усмихваха. Пак се поздравяваха непрекъснато. Стрелеца също гледаше, но други неща. Той мислеше в цветове.

Споменът се отвя с един полъх на вятъра. Черната жена се облакъти на прозореца и избута омразата в ляво. Сега двете зяпаха и клюмаха. Беше топло.

“Ще пия едно вино” – помисли жената. Обърна се към стаята и веднага усети нещо нередно. Това място не беше познато. Нищо не беше познато. Глинените гърнета бяха повече. Чии са тези глинени гърнета? Имаше някакви вещи, подредени по някакъв странен начин. И само едно легло. Тясно, оправено, изпънато по войнишки. Един стол. Всичко беше само едно. За нея нямаше място.

“Ще седя на земята” – помисли Черната жена. “Ще спя свита в ъгъла и няма да си тръгна”.
За нея нямаше място. Имаше четки, бои, картини, стрели, лъкове… мъжки неща, мъжко присъствие, мъжки настроения.

- Нека да подредя къщата…
- Не можеш.
- Мога да опитам.
- Всичко съм подредил както трябва.
- Няма легло… и стол няма…
- Ще има. Едно по едно.
- Къде ще спя?
- Толкова работа има, а ти за спане мислиш…
- Прав си. Спи ми се. Искаш ли да излезем?
- Не. Имам работа.
- Добре.

Черната жена знаеше, че едно изтървано “добре” повлича след себе си три синджира компромиси. Знаеше, че едно изпуснато “добре” е като присъда. Знаеше, че не трябва да използва някои думи, но го правеше. Очите й започнаха да позеленяват. Тревисти… като след дъжд, малко мокри, няколко капки се отрониха… Вали. Заваля! Успя да завали…. какво облекчение…