Public Republic Art Studio

Няколко думи за критиката

11 декември, 2008 от · Няма коментари

Фридрих Дюренмат
1966 г.

Kniga
Снимка: Jody Art

Превод от немски: Барбара Мюлер

Господин д-р Майер по телефона ме помоли да кажа няколко думи. След като колебливо се съгласих, пристигна писмо, в което д-р Майер ми благодареше за словото, което съм се съгласил да произнеса. Слово означава реч. Речта в Швейцария е нещо сериозно, в Германия нещо задълбочено, а поради това в Цюрих нещо задълбочено сериозно, както се опасявам като жител на Берн.

От друга страна съм писател, когото все още правят на пух и прах, и се намирам във фокуса на печата. Един от папите, не помня дали беше сегашният или предишният, или дори неговият предшественик, веднъж беше приел делегация от банкери и държал пред тях извънредно бащинска, любезна, а сигурно и извънредно християнска реч – спомням си колко бях разочарован. Представях си ситуацията: папата от едната страна, банкерите от другата. Какъв случай да натрие носа на банкерите, но тъкмо папата не можеше да си го позволи!

И аз сега се чувствам малко като този папа. От едната страна аз, от другата – международната преса като институция: сега би трябвало да си позволя това, което всъщност не мога да си позволя и което папата, който всъщност можеше да си го позволява, не си позволи – да чета конско евангелие.

Все пак предпочитам да не го правя. Предпочитам да се постарая да мина безнаказано. По възможност. Защото никой, който се захваща с печата, не минава съвсем безнаказано.

Наскоро дадох интервю. На една журналистка. Тя ме попита за най-новата литература. Отговорих й уклончиво, че още не съм намерил време да я чета, защото ми било трудно вечер да се заема с най-новата литература, след като цял ден сам произвеждам най-нова литература. Дамата не написа това. Тя написа: Дюренмат не чете книги.

Човек непрекъснато се заблуждава. Човек предполага, че журналистите умеят да пишат, защото са журналисти. Но те често са журналисти, защото не умеят да пишат. Пишат така, както рисува някой, който не умее да рисува. Когато можеш да откриеш някаква прилика между написаното и това, което си казал, се радваш. Тук трябва да призная: при нашенските интервюта това щастие рядко те спохожда. В повечето случаи съм нещастен, особено когато се хващат за дума, която никога не съм произнасял.

Част от моя опит с пресата, естествено, преди всичко е опитът ми с театралните критици. С мнозина от тях съм на военна нога и с удоволствие ги избягвам. Няма писател, който да не се засяга от критиката – по простата причина, че безкритично писане не съществува, че писателят ежедневно се вълнува от въпроса дали пише добре или лошо, тъй като той може да пише само, ако умее непрестанно да преодолява съмненията в своето умение. Един писател никога не е съвсем сигурен дали владее занаята си, въпросът е дали и критиците владеят своя.

Мисля, че съществуват четири равнища театрални критици. Първите нито умеят да пишат, нито да рецензират, вторите умеят да пишат, но не и да рецензират, третите не умеят да пишат, но да рецензират, четвъртите най-сетне могат и да пишат, и да рецензират. Най-много критици се числят към първото равнище, към второто – най-прочутите, а към четвъртото – онези критици, които разбират от театър. Към третото равнище не се числи никой, то е напълно хипотетично.

За първото равнище, струва ми се, не си заслужава изобщо да говорим, за второто – онези, които умеят да пишат, но не и да рецензират, си струва да се замислим.

Най-напред трябва да се направи една разлика, която всъщност се разбира от само себе си, но не винаги се прави. Театралната наслада и театралната критика не са едно и също нещо, така както възхищението от дъждовната дъга и физиката, която обяснява как се получава дъгата.

Простата похвала и простото отричане още не представляват рецензия, те би трябвало и да се обосноват. Удивително е колко рядко тъкмо прочути критици умеят да се обосновават. Те само пишат добре. Зад тяхната рецензия не се крие нищо друго освен кулинарните им предразсъдъци.

Те обичат френска кухня или здрава немска храна, предпочитат руска салата или американски консерви. Тяхната рецензия представлява огледало на тяхната личност, а не на рецензирания. Техните обосновки са лъскави снаряди, които изстрелват, без да се прицелят, и които улучват само въображението на публиката. И как наистина може да се докаже, че херингата е по-добра от пъстървата?

Но добре написаната похвала ободрява и когато не е обоснована, дъгата може да се опише възторжено, без да знае човек как се е получила. Така похвален, човек, естествено, одобрява и такава рецензия.

Но и критиката и театърът не са едно и също, също както физиката и природата. Физикът може да знае всичко за физиката, но да капитулира пред нов природен феномен. Тогава или признава, че физиката още не е в състояние да обясни този феномен и че поради това грешката не трябва да се търси във физиката, или той възприема природния феномен като мистификация. Има критици, които възприемат всяка нова драматургия като мистификация.

Да се върнем към папите: един от нашите германисти веднъж пред мен изказа мнението, че известен немски драматург, който сега е малко позабравен и чието име не искам да споменавам така както и името на професора, с немарливия си език бил развалил немската драматургия.

Човек, който разбира само малко от този драматург и от езика, ще забележи колко извънредно изкусен и изпипан е неговият театрален език. Той характеризира героите си и предава тяхната непревзетост с толкова съвършена виртуозност, че професорът си помислил, че драматургът действително се е отнесъл немарливо към езика. Той допусна грешка, която критиците непрекъснато допускат – не се е вживял в критикувания.

Естествено, всеки от нас си има своите странни предпочитания. И в литературата. Аз например се запъвам в дългите романи, дори и да са прочути. Но си мисля, че това запъване е характерно за мен, а не за романите. Мога да си позволя да не критикувам тези романи. Ако искам да ги критикувам, трябва да ги прочета.

Нашият германист обича Гьоте, а тъй като обича Гьоте, всичко написано от Гьоте му се струва значимо, дори и най-незначимото, което Гьоте е написал. Ако той обичаше драматурга колкото Гьоте, би се произнесъл за него другояче. Но това, разбира се, не е изходна точка, от която може да се рецензира нещо, въпреки че ние писателите искаме да ни обичат колкото Гьоте.

Рецензията винаги трябва да е обоснована. Тя трябва да изведе качествата и грешките на една пиеса, разглеждайки пиесата по правилата на играта, определени от автора, а не по тези на рецензента. Ако рецензентът не изпълнява това изискване, рецензията е само израз на неговото мнение, а не на знанията му, неговите познания за драматургията са останали мъгляви. Това, че критиката може да критикува една творба едва тогава, когато я е приела като творба, е парадоксално.

Но в едно професорът е прав. Той е любител, макар и сляп, защото Гьоте за него отдавна вече не е нещо обективно, а обект на вярата му. Въпреки това: рецензирането изисква любов. Можем да се вглъбим в нещо едва тогава, когато го уважаваме като същност. Тази любов е нужна на критиците, пазейки се от маймунската любов и от пренебрежението.

Един критик веднъж писа, че рецензирането всъщност било лесна работа – човек просто трябвало да прочете написаното, писателят знаел само какво е искал, само критикът разглеждал резултата. Но четенето де да беше лесна работа.

В комедията ми “Метеорът” нобелистът Волфганг Швитер казва на една чистачка на тоалетни: “Действителността не може да се обема от писалището, а само във вашето облицовано със сини плочки подземие.” Това изказване може, естествено, да бъде прочетено от всекиго, въпросът е само какво искам да кажа с него. Дали искам да предам признание или само искам да провокирам гнева на засегнатите – имам пред вид гнева на литераторите, а не на чистачките на тоалетни?

Струва ми се, че имаме работа с недоразумение, на което някои са подвластни. Мнозина и днес все още са на мнение, че театралната пиеса е един вид рупор за писателя, с който с помощта на актьорите се лансират истини пред публика, като че ли Шекспир е написал “Крал Лир” само, за да каже, че човек трябва да е строг към дъщерите си, или “Хамлет”, за да подложи на размисъл тезата, че въпросът тук е да бъдеш или не, а пък Софокъл накрая е написал “Цар Едип”, за да предупреди хората да не убиват бащите си и да не спят със собствените майки.

Мнозина все още не знаят, че драматургията подобно на другите изкуства е поела по определен път – пътя към фикцията. Театралната пиеса днес може да пресъздава собствен свят, заключена в себе си фикция, чийто смисъл е заложен само в цялото. Човек, който не знае това, не може и да чете партитура.

Изказът – за да употребя дума, която в театъра е направила повече бели от всички други, изказът на драматурга не са реплики, морал или дълбокомислие, драматургът изказва пиеси, той изговаря нещо, което не може да се каже другояче освен с пиеса.

Репликата на Швитер е разбираема само чрез пиесата и без нея е безсмислена, разбираема е само чрез ситуацията, в която се намира той и която я довежда до абсурд. Неговата реплика показва градуса на отчаяние, тя е нещо като ъгълът на наклон на изкривеното му положение. Неговата реплика нито е истина като такава, нито провокация, а израз на драматична ирония, без която в днешно време едва ли може да се пишат пиеси, а още по-малко комедии.

Наивният драматург се самозабравя като дете в играта си, театърът за него е действителност, а думите му – истини. Съзнателният драматург знае, че театърът не може да бъде нищо друго освен театър, една чуплива притча, която трябва да се измисля все наново за тенденциите на действителността. Това знание е неговата ирония. На нея би трябвало да отговаря иронията на критика, който знае за съмнителността на всяка рецензия, но често се сблъскваме само с цинизъм, който иска с лекота да разрешава трудна задача, като посредством прибързани изводи избягва необходимостта да се размишлява.

Дами и господа, ако случайно между вас се намира критик, то го моля да изтърпи речта ми така, както бих изтърпял критиката му – с чувство за хумор. И на двамата не ни остава нищо друго. Освен това въпросът колко истина се съдържа в пресата е спорен. Пет, дванайсет, двайсет, седемдесет и четири на сто? Не знам. Дори гърдите, на които се възхищаваме в илюстрованите списания, не всички са естествени.

Що се отнася до театралната критика, то тя съдържа повече мнения отколкото истини и за да ви докажа това, все пак не ви четох конско евангелие, а си поиграх с вас със средствата на драматургията. Немският драматург Франк Ведекинд – сега мога да назова името му, защото одеве говорех за него, е бил шеф на печата при фирмата “Маги”, преди да стане драматург. Като шеф на печата той карал господата на банкета на управителния съвет да ядат супите, които произвеждат, затова си беше в реда на нещата, че и аз ви накарах на този заключителен банкет да се позамислите за критиката, която произвеждате.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай