Public Republic Art Studio

Боян Папазов: “Заниманието си считам за „тежък труд”, който за мен е благодат и щастие”

8 декември, 2008 от · 4 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Боян Папазов

Boyan Papazov

Другото, което го привлича в драмите на Папазов, е, че авторът сяда да пише, не за да ни каже някаква голяма истина за живота и човека, а сякаш тръгва на голямо пътуване, за да открие тази истина – пътуване с твоите терзания, болки, надежди, пътуване, което винаги е било вълнуващо за нас, артистите.
Крикор Азарян, режисьор

 

Отец, баща, откривател, събирател, пазач и пазител на думите, златна мина за търсачите на думи и за преводачите.
Дьорд Сонди, унгарски българист, езиковед и преводач, автор на послеслова към сборника с пиеси “Бяс”

 

Опитвам се от три години да поставя Боян Папазов – “Бая си на бълхите” в Германия. Изключителен текст, изключителен автор. Но чисто и просто няма хубав превод на немски. И по-добре засега без Папазов, отколкото с половин Папазов.
Димитър Гочев, български режисьор, живее и твори в Германия

Боян Папазов е личност, чийто дух и творчески постижения десетилетия наред оставят отпечатък в българското и чуждоезичното културно пространство.

Той е автор на проза, киносценарии и пиеси – този широк спектър на творбите носи неизменно стила и дълбочината на неговия оригинален и многопластов талант, умението да бъде предизвикателство за артисти и публика, да е съвременен, мъдър и проникновен.

Характерна черта за Боян Папазов е невероятното познаване на богатството на българските диалекти и съхраненият усет към пълноводието и разноликостта на човешката вселена.

Завършва Московския ГИК, специалност кино- и театрална драматургия, където по-късно специализира и кинорежисура.

От сценария на “Всичко е любов”, през незабравимата пиеса “Надежда, сляпата” и специално написаната роля за Мария Статулова, през
филмовия сценарий “Моето мъничко нищо” до пиесата „Рицар на Светия Дух” (2008), която Public Republic има честта да публикува за пръв път в интернет пространството.

Неуморим и млад дух, Боян Папазов продължава да вълнува публиката със своите творби, негови драми се превеждат и ще се играят във Франция, в момента драматургът работи над два проекта – за Иван Радоев и Леон Даниел, също така пише нова пиеса.

Не ми остава нищо друго освен да му пожелая да напише всички текстове, които си е пожелал да създаде.

Boyan Papazov

Какво съхранихте от работата си и общуването с Иван Радоев?

Не сме работили заедно. Той беше в театъра, аз в киното. През 1978 година в Театър „София” Пантелей Пантелеев постави първата ми пиеса „Да отвориш рана”. Оттогава тръгна познанството ни.

Преди това почти по едно и също време станахме „комшии” в две селца Геша и Марча край град Дряново. И лятно време си ходехме на гости. А когато Иван Радоев почина, аз си дадох обет да направя нещо за неговата памет. Днес си изпълнявам обета.

С какво Ви обогати сътрудничеството с Леон Даниел?

С Леон също не съм работил. Някъде в средата на 80-те години, когато бях „напуснат” от киното, той поиска да му дам да прочете двете ми пиеси, които не можеха да минат през цензурата „Надежда Сляпата” и „Изнеси ме на горната земя”. Имахме разговор, но изглежда и той не виждаше начин да се пребори.

В Театър „София” Кольо Георгиев искрено искаше да помогне и дори каза на Пантелей Пантелеев да почне репетиции с Катя Паскалева. Репетирахме в нейния апартамент. Но в един момент ни каза, че е безсилен. И така пиесата чака до 1990 година, когато Иван Добчев я направи в „Сфумато” с Емилия Радева.

Бихте ли ни разказали случка, която Ви дава сериозен повод за оптимизъм по отношение на развитието на българското изкуство?

Преди три години се запознах с една абитуриентка от хасковската немска гимназия, която по свое желание качваше в интернет „Записки по българските въстания”. Както ми обясни тя: „Иначе няма да я прочетат.” Днес Паулина следва журналистика в София.

Бихте ли споделили някои от откритията, които Боян Папазов прави в последно време?

Аз принадлежа към една малка общност, която работи без принуда, с удоволствие, знаейки, че тиражът от 500-1000 бройки за книга или стихосбирка е реален, както е бил реален преди един век. (За справка може да се види какъв е тиражът на първото издание на „Подир сенките на облаците”, издадени от Александър Паскалев.) В тази общност не правим открития, а всеки от нас изразява духа на своя народ, доколкото му е дадено.

Какво е мнението Ви за съвременното българско кино?

Нямам обобщаващо мнение, понеже гледам на парче само най-доброто, според мои всеядни съветници. Иначе аз познавам застаряващите циници от моето поколение и не си позволявам техния приложен към всеки режим и правителство цинизъм да ме облъчва. Казвам: „Лекарите ми забраняват да гледам този филм.”

Кои са любимите Ви режисьори и сценаристи в национален и международен план?

В България това е Бинка Желязкова. Поради моята глупост през 1989 година, когато Бинка пожела да направи филм по моята новела „На Господ в ръцете”, аз дадох историята на Искра Йосифова. Бинка, бидейки нормален човек, ми беше казала: „Бояне, аз такива кадри като в „Привързания балон” вече нямам сили да строя.”

И аз, глупакът, помислих, че няма да има сили и за моята история, а тя не беше тежка постановъчно. Филмът „Жесток и невинен” с Искра стана буквален и бездушен. След време се извиних на Бинка.
А за чуждите кинорежисьори трябва да напиша поменик. Все пак аз съм учил историята на киното и не мога да не започна с немия период, и с „Алчност” (1922) на Ерих фон Щрофайм.

Какво е киното за Вас?

Най-точно го каза преди 25-30 години Константин Павлов – „Киното е маймунско изкуство”.

Имате ли срещи с изкуството в последно време, които са незабравими за Вас?

Да, на 24 ноември т.г. в „Сатирата” имах среща с поезията на Иван Теофилов. Издателство „Жанет-45” направи премиера на неговата книга „Вярност към духа или значението на нещата.” Аз Иван го познавах досега само като поетът, който е писал стихове за песните в спектаклите на Леон Даниел. Сега си купих и четох другата му поезия. И открих, че Иван вижда природата като дзенски монах. Приятно е да научиш, че в манастира вече сте двама.

Какво Ви кара да се усмихвате и какво съхранява младия Ви дух?

Усмихвам се на приятелите и животните. А за „младия дух” други да съдят.

Кой бяс не бихте простили на съвременния човек?

Всеки бяс трябва да се прощава. В последна сметка нашата „зоо-съставка” е 99% и човекът в документираните от изкуството 25 века не се е особено променил. Нещата опират до инстинкт и култура. „Жизнеутвърждаващ” е инстинкта.

„Културата” е безполезна, тя отрича Мойсеевите закони. Социалният антрополог Йешуа е предложил едни „правила”, за да живеем в общество, но до днес те си остават пожелателни.

Какъв беше конкретният повод да се върнете към темата за Алеко Константинов и Бай Ганьо в пиесата си „Рицар на Светия Дух”?

„Историята” на пиесата е свързана с Тончо Жечев. През 1980 година се появи есето му „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганю”. Там Тончо има такава мисъл: „Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали.

Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени.” Тези думи ме потресоха и почнах заниманията си с Алеко Костантинов, този невероятен българин. И ето, че след 27 години има пиеса. Ще ви дам няколко реда от последната страница в моя текст, за да разберете начина ми на работа.

„Благодаря на приятелите, които ми подариха от времето си, за да напиша тази пиеса. Те са Мария Желева, историк, и Христина Димова от Литературния музей на град София, 1992; Предраг Паич от Източно-европейския отдел на Конгресната библиотека, 1993-1996; българистът Томас Бътлър от Харвардския университет, 1996; Марлена Паскалева и Лидия Иванова от Народната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий”, 2005-2007 година.”

Ако днес направите филм „Всичко е любов” би ли звучал различно и с какво?

Не зная, не съм го гледал от 15 години. Днес считам филмът за социална мелодрама. Но там се прави разрез на обществото, (един покоен партай-социолог ми го каза с огромна омраза), и по аналогия филмът ни внушаваше за телените мрежи, зад които живеехме.

Какво бихте пожелали на младите български режисьори и сценаристи?

Искреност. Тя не се учи.

Какъв компромис не бихте направили с изкуството?

Никога не съм работил по поръчка. Това колегите, които цицаха контрактации и партийни поръчки, не могат да ми го простят. Но не съм сигурен за бъдещето. Ако изкукам чаровно, може и да го ударя на компромиси. Дано ми отива.

Какво би било личното послание на Боян Папазов?

Нямам такова. Много отдавна, преди почти 40 години, когато почнах да се занимавам с източните религии, реших да копая повече в личната си градинка и да не оправям ландшафта в обществената. Ще рече, почнах автотерапия против пристъпите си на революционност. Мисля, че се излекувах и нямам рецидиви.

Какво Ви вдъхновява?

Не знам какво значи думата „вдъхновение”. При мен сигурно е този етап в работата ми, когато нощем героите ми почват да ме будят. Моят опит показва, че това безсъние е градивно.

Какво е креативността за Вас? Как я поддържате?

Бих превел „креативност” като творчество. Тази дума, както и думите „творец”, „изкуство” и прочие, нямат отношение към моя милост. Аз не ги употребявам и приятелите ми го знаят. Моята професия е „пис-ар”. „Ар”, доколкото си спомням, в санскрит е „човек”. Аз съм „пишещ човек”, заниманието си считам за „тежък труд”, който за мен е благодат и щастие.

Как гледате на опита си в политиката? А като културен аташе в Америка успяхте ли да сбъднете някои свои мечти?

Като на безценен социален опит. Едно е да гледаш читалищното театро от залата, друго е зад кулисите.

В Щатите побих два паметника, които няма да съборят: на Левски на американска земя пред посолството във Вашингтон, и на Алеко Константинов в библиотеката на Чикагския университет. Но вашите млади читатели няма да разберат политическата дивотия, че това беше направено против волята на Министерството на външните работи.

Висшите чиновници пречеха за паметник на Левски във Вашингтон, за да не отиде президента Желев да го открие. Идеите ми подкрепи Кин Стоянов, който тогава беше шеф на Фонда „13 века България” и Фондация „Васил Левски”.

Кое е най-голямото предизвикателство за Вас в професионален план?

Да успея да напиша някои текстове, за които съм се готвил с години.

За какво мечтаете?

Аз не съм се родил на гола поляна. От габровския ми род е Еким Цанков, чичо на баба, председател на Габровския революционен комитет, обесен 1877 година с Цанко Дюстабанов в Търново.

Чичото пък на дядо, новозагорският чорбаджия Петко Папазов, е обесен в Одрин през 1877 година. Не мечтая за бесило, но винаги ме е било страх, че „онези ме гледат”. Гледат ме също и двамата ми дядовци, учили в края на 19 век във Виена и Бърно.

Единият беше историк, другият от първите инженери за мотори с вътрешно горене в България.

Та си мечтая да работя и да остарявам спокойно и щастливо. Засега се справям.

Боян Папазов е завършил Всесъюзния държавен институт по кинематография в Москва, специалност кинодраматургия, и Висшите режисьорски курсове за документалисти. Сценарист е на филми като “Всичко е любов”, “Дом за нежни души” и “Една жена на 33”. Последният му филм „Моето мънично нищо” получи специалната награда на варненския фестивал „Любовта е лудост” през септември 2007 година.

Режисьор е на редица документални филми, от които най-известни са “Симон, Аврам и Йосиф” и „Къде душите си почиват”.

Автор е на дузина пиеси. “Бая си на бълхите” (1999) получи наградата „Икар” на Съюза на артистите в България за най-добра пиеса през 2001 г., а през 2002 г. беше представена от Театър “Българска армия” на биеналето “Нова драма от Европа” в Бон.

Пиесата му “Продавате ли демони?” (2003) получи първия “Аскеер” за съвременна българска драматургия през 2005 година. Със същата драма, като радиопиеса, БНР участва в Prix Europa в Берлин през 2004 година.

Пиесата му „Бяс” (2005) беше номинирана за наградата „Икар” през 2006 година.

Последната пиеса на Боян Папазов „Рицар на Светия дух” получи голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” през април 2007 година и беше номинирана за наградата „Икар” през 2008 година.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Руми Райк // 8 дек, 2008 //

    Много приятно ми бе да прочета това интервю, което носи отпечатъка на една ярка, харизматична личност. Наистина, искреността не се учи!

  • Катерина // 10 дек, 2008 //

    Благодаря за интервюто с този невероятен български творец!
    “заниманието си считам за „тежък труд”, който за мен е благодат и щастие.” – пожелавам това на всеки творец.

  • Alberta // 16 дек, 2008 //

    Интересно ми беше да прочета. :) Харесвам хората, които са себе си.

  • Нева // 30 дек, 2011 //

    Открих Боян Папазов не на сцена, а филмите по негов сценарий не помня (някои сякаш съм гледала). Открих го от едно книжле с пет пиеси (“Надежда Сляпата”, “Главанаци”, “Муа у тупан”, “Изнеси ме на горната земя”, “Бая си на бълхите”) и се смаях. Нито една не ме разочарова, всички се оказаха блестящи, оригинални, интелигентни по начин, на който са свикнали само някои много големи европейски нации. Искрен възторг за господин Папазов, чакам с нетърпение всяко него следващо нещо, а ако можеше, бих си купила събраните му пиеси и сценарии на каквато и да е цена, бих ги подарила и на приятелите си.

Коментирай