Public Republic Art Studio

Елена Алексиева: “Писането е начин на живот”

10 декември, 2008 от · 7 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Елена Алексиева

Elena Alexieva
Снимка: Галя Йотова

“Той изведнъж заспа на светлината на свещта. Надигнах се и добре разгледах чертите му. Спеше като всички останали. Изглеждаше съвсем обикновен. А не би било лошо добрите да се различават по нещо от лошите.”
Луи-Фердинан Селин
“Пътешествие до края на нощта”

Елена Алексиева е интересна, естествена, обича писането на проза като начин на живот. В същото време е взискателна към себе си и истинска в нещата, които прави. А те са неизменно свързани със словото, с езика, с таланта й да създава текстове, които са като продължение на самия живот.

През 2006 г. авторката получава наградата “Хеликон” за съвременна българска проза, но поводът за срещата ми с Елена е интересът към нейната личност и светоусещане. А разговорът с нея е истинско удоволствие – непосредствен, искрен и жив.

Elena Alexieva
Снимка: Галя Йотова

Какво е писането на книги за Вас?

Писането е начин на живот – не само за мен, а и за всички, които го правят. То е начин да участваш, да приемаш, да отхвърляш, да променяш, да се доближаваш и отдалечаваш, едновременно да бъдеш и да не бъдеш сам. Писането не търпи компромиси, не е склонно да се адаптира към нищо – ти самият трябва да се адаптираш към него, да му платиш цената.

Не обичам да стигам до крайности и да казвам, че не мога да си представя живота си без писането. Напротив, мога. Само не мога да си представя аз как бих го живяла този друг живот, ако не пиша. Всъщност единственото, без което наистина не бих искала да си представям живота си, е четенето.

Изкушение ли е за Вас да пишете драматургични текстове или кино сценарии например?

Имам една пиеса отпреди 4-5 години, която така и не успя да намери пътя си, а може би и не срещна правилните хора, но не съм се отказала от нея, както и от драматургичното писане изобщо. Много ми се иска пак да опитам да пиша за театър, но това ще стане малко по-нататък, може би след 5-6 години, когато успея да осъществя поне част от идеите, които имам в момента.

Колкото до сценариите, мисля, че там нещата ще се случат по-скоро. Правили са ми такива предложения и поне с едно от тях ми се иска да се пробвам. А и не помислям да бягам от подобни предизвикателства, особено когато предполагат прохождане и овладяване на съвършено нов за пишещия жанр. Дори чисто технически погледнато, всяко писане е важно и има на какво да те научи.

Имате ли свое определение за таланта?

Честно казано, аз не мисля в чак толкова високи категории, мисленето ми е доста ежедневно. Определенията на нещата рядко ме вълнуват, важното е самите неща да се случват – непрекъснато, упорито, качествено и, по възможност, без специални ефекти.

Като искаш да направиш едно нещо, да седнеш и да го направиш. А ако не знаеш как, понеже ти е за пръв път и нямаш необходимия опит, да измислиш как, да се сетиш, и пак да го направиш. И ако в този случай се получи, значи сигурно имаш някакъв талант.

Смятате ли, че доброто самочувствие е важна предпоставка за развитието на таланта?

По-скоро би следвало да е обратното: талантът да е предпоставка за добро самочувствие. Сериозно: зависи към какво е обърнато самочувствието. Ако е свързано с това, което вече си постигнал, но без да го влагаш като основен материал в онова, което тепърва ти предстои, тогава може и да ти помогне.

Ако чрез добро самочувствие се опитваш да опазиш неприкосновеността на личната си работна територия, това също става. Но ако не си смирен като червей пред същината на своята работа, ако не си абсолютно и безсловесно покорен пред могъщата и, същевременно, непоносимо деликатна материя на езика и света, направен от нея, тогава си загубен.

Всяка книга, всяка страница и всяко изречение трябва да започват от самото начало: с ужаса, че не знаеш и не умееш нищо, че зад теб е празнота, а онова, което е пред теб, може би никога няма да достигнеш.

Защо предпочитате да пишете проза, а не поезия?

Не е въпрос на предпочитание, а на начин на мислене и възприемане. Преходът от поезия към проза ми беше труден, но когато го направих, се усетих в свои води. Това беше голяма промяна, личностна промяна. Не съм прекъснала умишлено връзката си с поезията, все още я чета с удоволствие, понякога и пиша, но не умея да съвместявам двете. Донякъде завиждам на хората, на които това им се удава.

Кои са любимите Ви съвременни чуждоезични и български автори?

Фокнър, Греъм Грийн, Хайнрих Бьол (ако ги приемем за съвременни, а не виждам защо да не го направим), Дж.М. Кутси, Сюзън Зонтаг, Реймънд Карвър, Ричард Форд – това са само неколцина от тях, разбира се. А наскоро бях очарована от последния роман на Милен Русков, „Захвърлен в природата”, една наистина майсторски написана книга.

Кога се чувствате удовлетворена? Ще ни разкажете ли за нещо, което Ви впечатли и усмихна в последно време?

За мен удовлетворението е по-скоро ежедневно усещане. С други думи, мога да бъда удовлетворена, ако в края на деня съм си изпълнила списъка със задачите, например. Но силно се пазя да не се почувствам удовлетворена от работата си, винаги се опитвам да открия кое е могло да се получи по-добре, без, разбира се, да изпадам в излишни тежнения и недоволства.

По-точното чувство за мен е чувството за пълноценност: да знам, че жизнените ми сили винаги са налице и ги използвам в максимална степен, независимо в каква сфера.

А нещото, което наскоро ме накара да се усмихна и ме впечатли много приятно, беше една среща, по-скоро от работен характер, с млада жена, която не познавах до този момент.
Накрая, когато се разделяхме, тя съвсем внезапно ми каза, че напоследък се чувства много неспокойна и донякъде объркана, защото май за пръв път се е влюбила сериозно. Стана ми страшно симпатично това, че някой може да е така неудържимо влюбен, че да изпитва потребност да говори за чувствата си дори пред един напълно непознат.

Смятате ли, че има непреводими състояния от български на английски например?

Непреводими състояния, а и не само състояния, има принципно между всички двойки езици. Абсолютна преводимост не съществува, преводът винаги е опит да се постигне някакво приближение, тъй като пълно припокриване между езиците е невъзможно. Този вид непреводимост, към която се отнася въпросът, е непреводимост от културен порядък.

С други думи, щом две култури и описващите ги езици са различни, най-естественото нещо е те да са преводими взаимно с някаква степен на условност, по-голяма или по-малка. Дори ако вземете двама души от една и съща култура, всеки от които казва на съответния език: „Боли ме глава”, щом ги разпитате подробно, ще установите, че между състоянията им и начина, по който ги възприемат, има значителни разлики, макар да ги обозначават еднакво. Така че щом преводимостта между двама души е толкова условна и трудно постижима, то какво остава за тази между два езика?

Какво ви зарежда с енергия и вдъхновение за писане?

Аз не разчитам особено на вдъхновението, защото, първо, не съм съвсем сигурна какво точно се крие зад това летливо понятие, и второ, ако един прозаик седне да разчита на разни условни външни импулси, които евентуално да прераснат във вътрешни, той е изгубен.

Прозата е професия, а не занимавка за свободното време, дори ако вземем като мярка обема работа, който тя предполага. Странно би било един човек, упражняващ дадена професия, да разчита на вдъхновение за целта. Има, разбира се, по-добри и по-лоши дни. Но като цяло, на прозата не й трябва вдъхновение, а дисциплина.

Какъв компромис не бихте направили с изкуството?

Мисля, че единственият компромис, който не бих направила, би бил да жертвам или накърня по някакъв начин щастието на човек, когото обичам, в името на заниманията си с литература. Идеалистичната отдаденост на кауза, каквато и да е тя, е нещо много красиво, но има по-скоро символна стойност.

Какво значение има за вас наградата „Хеликон”, която получихте за прозата си?

Наградите са приятно нещо. Някои от тях могат да бъдат похарчени, други да се сложат зад витринка в бюфета, а с трети могат да се направят и двете. Понякога наградите също така имат свойството да вдигат шум и да увеличават продажбите. Често са вид комплимент към автора, но не и непременно към неговите произведения.

Наградата „Хеликон”, която получих преди две години, е една чудесна и уважавана награда и аз действително много й се зарадвах навремето. За моето писане обаче нито тя, нито която и да било друга би могла да има някакво значение.

Има ли тема или мотив, които са особено предизвикателство за Вас?

Основното предизвикателство за мен са не толкова темите, колкото постигането на баланс в посланието на романа или разказа. Основната тема на моето писане е, най-общо казано, злото в разнородните му проявления.

Под „зло” имам предвид ежедневното зло, умишлено или неумишлено, планирано или съвсем непосредствено избликващо в най-неочаквани моменти – онова, което често дори не виждаме и не подозираме, че самите ние го носим. Иска ми се обаче да направя лек завой и хвърля малко светлина в тази понякога доста мрачна картина. Образно казано, да премина от света на сенките в този на светлосенките.

Какво бихте пожелали на читателите, които се срещат с Вашите текстове?

Да мислят, когато четат – не само моите книги, по принцип.

Какъв талант още бихте искали да притежавате?

Музикален – какъвто доказано не притежавам. Винаги съм съжалявала, че не мога да композирам музика или поне да бъда диригент. Музиката е не просто най-абстрактното и, може би, най-високото изкуство – тя е гласът, с който божественото говори на човека. Често съм се чудила какво ли е да носиш този глас у себе си. За съжаление мога само да го чуя, но не и да узная.

За какво мечтаете?

От известно време страшно много искам някой ден да отида на Антарктида и да мога да прекарам там поне година. Ледът, снегът, пустотата, ледените пустини, усещането да бъдеш в съвършено различен свят, суров, подчиняващ се на други закони, в който ти самият си нищожен и непрекъснато подложен на изпитанието да оцеляваш – всичко това ме привлича особено силно.

Струва ми се, че изпитвам огромна нужда за малко да остана сама със света – не човешкия, който паразитира и непрекъснато руши не само естествената си среда, но и своите обитатели, а онзи, в който съществуването на човек изобщо не се предполага. Давам си сметка, че това е една доста романтична мечта, може би дори глупава, но това пък си е присъщо на мечтите. Така че ако познавате някого, който организира експедиция нататък и има свободно място за писател, веднага ми се обадете.

Какво бихте пожелали на читателите на Public Republic?

На читателите на Public Republic пожелавам да се множат и да имат поне по едно нещо в живота си, в което да си струва да вложат сърцето си.

Elena Alexieva

Елена Алексиева е родена на 12 април 1975 г. в София. Има магистърска степен по Международни икономически отношения от Университета за национално и световно стопанство, София (1999), и докторска от обучението си в докторска програма „Семиотика” към Нов български университет (2004).

Първата й стихосбирка, “Бримка на сърцето”, излиза през 1994 г., а втората – “Лице на ангел екзекутор” през 1996 г.

Следват романът “Синята стълба” (2000), издаден с конкурс на Център за изкуства “Сорос”, сборниците с разкази “Читателска група 31” (2005, издателство „Колибри”), награда „Хеликон” 2006 за съвременна българска проза, и “Кой” (2006, издателство „Колибри”).

Нейни работи са публикувани в редица периодични издания, участва в няколко антологии, сред които “Voices from the Faultline: A Balkan Anthology” (2002).

Най-новата й книга е романът «Рицарят, дяволът, смъртта» (2007, издателство «Колибри»).

Елена Алексиева живее в София и работи като преводач на свободна практика.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Катерина // 10 дек, 2008 //

    Харесва ми откровеността на авторката.

    “Не съм прекъснала умишлено връзката си с поезията, все още я чета с удоволствие, понякога и пиша, но не умея да съвместявам двете. Донякъде завиждам на хората, на които това им се удава.”

    Аз също завиждам на тези хора!

    “Странно би било един човек, упражняващ дадена професия, да разчита на вдъхновение за целта. Има, разбира се, по-добри и по-лоши дни. Но като цяло, на прозата не й трябва вдъхновение, а дисциплина.”

    И с това твърдение съм съгласна. Преди седмица чух американската писателка Ан Патчет (Ann Patchet – “Bel Canto,” “Truth and Beauty,” “Run,” etc.) да казва “My husband is a doctor. He never wakes up in the morning saying, “I have a doctor’s block.”

    Благодаря, Натали!

  • Керана Ангелова // 11 дек, 2008 //

    След Виргиния Захариева – ето я при нас и Елена Алексиева. Тъкмо повод да й напиша колко съм впечатлена от “Читателска група 31″, от “Кой”, а също, разбира се, от “Рицарят, дяволът и смъртта”… Особено писане, не точно женско, а бих казала, д и с т а н ц и р а н о женско. Никак не се изненадах, че тъкмо от Селин е мотото на прекрасното интервю.
    Обаче, прочетох и “Порно” и почувствах, че много й е додеяло на жената в писането на Елена Алексиева да се прибира колкото може повече в сянката на мъжкото присъствие на героите й. И ето я, изцяло в светлината на това писане – спонтанна, уязвима, ранима, предизвикателна… Много жена… Поздравления!

  • ради // 2 май, 2009 //

    Особено впечатляваща е новелата “Човекът в другата стая” от Читателска група 31. Подобен начин на писане и подобно състояние на духа не се среща на друго място в традиционната българска литература – проза, където доминира предимно селскобитовата тематика. Струва ми се, че ако бяха се появили на английски или друг популярен език, тези неща биха имали огромен успех. В Синята стълба има моменти, които хващат за гърлото със своята гнетяща самотност в една изчистена до бяло поетична проза. Общо взето, ако всичко е наред и, ако продължава в това направление, аз виждам за Елена блестящо бъдеще, защо не и Нобел… Пожелавам и го.

  • what? // 3 май, 2009 //

    “Мисля, че единственият компромис, който не бих направила, би бил да жертвам или накърня по някакъв начин щастието на човек, когото обичам, в името на заниманията си с литература.”

    и при тази всеотдаденост – все още неомъжена?

  • ради // 3 май, 2009 //

    Това не е компромис и едва ли едното е свързано с другото.

  • nikolai atanasov // 21 юли, 2009 //

    много любима писателка, сборникът й с разкази “Кой?” беше истинско откровение за мен.

  • Ogi // 31 яну, 2011 //

    Елена… това което правиш е изумително…

Коментирай