Public Republic

Красимир Дамянов

Снимка: goldsardine

Фрережако

Ах, карнавалът! Беше един от ония дни в живота, в които дори и да искаш, не можеш да се върнеш поради простата причина, че няма повече място – претъпкани от събития са! Години след това щях да срещна една от дамите, която се бе маскирала като д’Артанян, вече майка, заедно с дъщеричката си. “Боже мой, Бегония, къде са ти мустаците!” – радостно възкликнах. Горката, изчерви се и под мишниците…

“Може ли да си такъв простак! – нахока ме после Млади. – Нарочно ли го каза? Не видя ли, че има хормонални проблеми и се бръсне!”

Проблеми? Което бях видял бе само онова бледо, красиво гасконско лице от незабравимата нощ, на което сега липсваха само чифт чудесни, извити като саби изрисувани мустаци. Тя беше щастливо изключение, мнозинството от дамите пристигна предрешено като принцеси, склонност, която вече бях отбелязал на един бал в Математическия институт: всички младши научни сътрудници – пирати, всички млади момичета – спящи красавици! Имаше само един боклукчия – с отражателно облекло и метла – находчив млад учен, обект на всеобща завист.
Нямаше смисъл да завиждат, мисля.

Нямаше да минат и двадесет години и не само той, всички те – остарели, одрипавели, небръснати, обезумели от безработицата, алкохолизирани старши и младши научни сътрудници на тайфи – на тайфи щяха да бродят по улиците, дирейки хартия, празни бутилки, храна в боклукчийските кофи; щяха да метат тротоарите най-щастливите от тях или да спят в кашони по метрата на Европа!

Тъй че, какво тук значеха някакви мустаци? Повечко или по малко тестостерон? В замяна на това в онази безумна нощ всичко бе прекрасно, ние, искам да кажа, шепа щастливи студенти от отсамната страна на желязната завеса, каймака на безкласовото общество… Глупости! Пукаше ни кой ни управлява! Нали беше 8 декември? Оставаха цели дванадесет години до “разстрела” (и защо не “застрела”, о неразумни и юродиви днешни вестникари!) на Джон, а къщата на Сандови скърцаше по шевовете под гласовете на всичките, все още живи четирима битълси като кораб в окото на урагана…

Всъщност не беше даже и карнавал, а контра-карнавал на жалкия плюшен маскарад, организиран от Сладка, съквартирантката на Азучена. “Петю съ убади! Петю съ убади!” – скачаше глупачката му с глупачка чак до тавана от радост, влюбена в един застаряващ артист от съседния театър, злокачествено женен при това, откъдето мислеше да осигури костюмите. Дори не ни поканиха. Не знам по каква причина. Май дето пак бяхме бягали голи с Ал от квартирата им до реката, някакви си триста метра, какво толкова! Нямахме и саксофони както по Великден, с които да плашим вярващите, а само меки, тъжни пишки… Така че Алекс, като разбра, че сме деквалифицирани, възмутен до дъното на душата си, заповяда: “веднага да се разпространи вест за контра-карнавал в къщи! Да идват ако щат и пo гащи!”

И надойде народ – с лопата да го ринеш! Кой не би искал де присъства на карнавал? Всичките дами – принцеси, кавалерите – принцове, кой, с каквото намерил: шапки, пера, женски чорап на главата. И само един пират – аз, без зъб (бях си свалил изкуствения). Най-футуристичната идея принадлежеше на един, който се беше маскирал като кашон. Кашона от хладилника на Бланка, който пазеха празен на верандата.

Тъкмо такъв, в какъвто сто на сто щеше да спи, ако беше тръгнал за Мадрид през 93-та, помамен от носталгичните писма на Ал: ела, копeле, в Испания ще ти позлатят хуя, да не говорим за тромпета! Всеки път щом минеше някоя красавица покрай въпросния амбалаж, от една черна дупка в кашона се протягаше една още по-черна ръка и я хващаше за глезена. Не мога да ти опиша какъв скок направих и аз като ми го приложи и на мене…

“Как се беше направил без зъб, пич? – питаха ме на другия ден. – Беше си го почернил ли?” Почернил! Можех ли да им кажа: “Смейте се сега, господа студенти, мен тоя зъб ми падна още в хиляда деветстотин шестдесет и шеста, докато вие ще загубите вашите през деветдесет и шеста заедно с последните си спестявания по време на финансовите пирамиди и най-жестоката инфлация в нашата история! Само че нито аз, нито те го знаехме, току що навлизахме с пълен напред в социалистическото чудо на седемдесетте: първо Швеция, после Франция, след нея Канада и хей там, някъде зад желязната завеса, не на последно място и България, нашата мила, родна страна.

За откриването на веселбата изготвих специално малък тържествен доклад от около десет машинописни страници, изчаткани на гъсто на старата Олимпия на професора. Започваше с подробна история на карнавалите от дълбока древност до наши дни, като разбира се, посветих петнадесет минути на любимата ми тема: Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура в средновековието. На дванайсетата вече имаха желанието да ме удушат, но им трябваха още цели десет, докато разберат, че ги будалкам. Горките – толкова бяха свикнали с часове да слушат глупости!

“Маестро! – извиках тогава проглушително като в един друг велик роман, по-велик от тоя, и запокитих листите във въздуха. – Пердашете марш!…
И тогава старата къща почна да боботи, да тътне и се тресе като при земетресение (оставаха й само пет годинки, милата!), но това беше все още само леката артилерия на мощния усилвател на оркестъра на Светидух. Състав, от които ме бяха отлюспили, преди две години като барабанист поради липса не чувство за ритъм.

Прави бяха – и досега нямам чувство за време, започвам в едно, завършвам в друго, скачам като ненаситна бълха, знам… Нямам, защото се задъхвам като виждам вашите сенки, приятели от отминалите дни! Виждам ви да се натискате в тъмното на празника… Виждам ви как танцувате около мен! Сандра, как я настъпвам по крака, единствената жена, с която това ми се случва, а съм танцьор от висша класа! Не съм ли?… Необичаен шум привлича вниманието ми: по стълбището чувам задъхания глас на Ал:

“Не! Няма да те пусна! Назад!”
“Карнавал ли е това или какво! Махай се!”
“Карнавал… Мамо! На колене те моля!”
“Чупка! Не съм ли маскирана?”
“Не. Не си. Гола си!… И луда!”
“S’il vous plaît,monsieur? Изчезвай!”

Нов шум врата на салона се отваря с трясък и огряна в светлините на празника се появява най-прекрасната, най-предизвикателната и очарователна “chansoniere parisién”, която някога съм виждал.

Старши архитект Бланка Сандова беше съвършено права: не беше гола, тя беше полугола. Излагаше на показ черен мрежест бански костюм, който всички по-близки на семейството не можеха да не помнят от плажа при къмпинг Златна Рибка. Мисля, че малкото червено чадърче на Аля, невръстната сестра на Алекс, в дългите й бели ръце имаше по-еротичен вид от пилоните, около които днес се въртят зле платените дъщери на демокрацията.

Леля Бланка изнасяше на показ, дръзко, изправено тяло, но не по маркс-ленински вдървено; напротив, краката й – нейните стройни, дълги крака с едва забележими аристократични сини венички тук-там, на които все още можеха да завидят голяма част от присъстващите, закачливо присвито коляно, навяваха по-скоро буржоазен спомен: Дега, Лотрек… Le Décadence!

По причина на чисто младежка некомпетентност, никога не се бях заглеждал в жена на повече от трийсет и шест години. На четиридесет и осем години майката на Алекс изглеждаше чудесно. Какво ти… Беше прекрасна! А когато запя с познатия ни от коридорите на института креслив глас своята любима, вечна и незабравима песничка от Френския лицей ¨Frè-re Ja-cques, Frè-re Ja-cues? Dor-mez-vous? Sonez les martines, sоnez les martines” – всички наскачаха на крака и викнаха в един глас опиянени:“Bim – Bam – Bommmm!”

Пееха всички, всички пееха с нея, пееше дори и Алекс, засрамен, но пееше! Чувствителното му ухо вече започваше да долавя фалшивия глас на автора на “Луди хора”. Беше ли присъствал другият ми приятел или не? Сигурно, в противен случай откъде щеше да знае Бегония имала ли е или не н мустаци? Независимо от всичко, наистина беше най-хубавия празник от както се помня, може би, защото го прекарахме без капка алкохол, та можах да присъствам до края. Преследван от професора по теоретична механика, малкия му син, когото бяхме пратили за вино, се заключи в стаята си и не отвори вратата до другия ден вечерта.

* * *

“Бланка! Ах, как се радвам, че им попречих да се напият!” – съобщи доволен той на жена си на сутринта, очите му сияеха с небесна светлина. – Представяш ли си, вино в туби! – шепнеше развълнуван. Прав беше: имаше само един пиян нея нощ, малкият му син.Бе изпил най-геройски целия “корпус дели”.

Думите му на сутринта „какво вино те е патило, баща ми?” се превърнаха във поговорка, а сам той – в почетния и най-млад член на клуба на пияниците от квартала, леля Бланка трябва да е била четиридесет и осемгодишна тогава. Къде е прахът й сега? Последния път, когато я видях, по-миналата година, старият професор я докара от спалнята в стол на колела. След мозъчния инсулт приличаше на мумия с мустаци по-дълги от на Бегония. Немощното й тяло чезнеше под захабеното одеяло, даже баща ми престана да трепери, когато я видя. Не си спомням как реагира майка ми (бях ги завел в последното ми гостуване в София да се простят…) Но дори и под целия тоя маскарад, трудно човек би могъл да я сбърка:

“Eй, Красо! Ти ли си бе! Да те срещна на улицата изобщо няма да те позная!” – радостно изкрещя тя. Лицето й неподвижно от удара.
“И аз, лельо Бланке, и аз – отвърнах, едва сдържайки сълзите си. – Какво си седнала в това кресло, я скачай веднага!”
“Кажете й го, кажете й го и вие, моля ви! Тя ще се вдигне, нали! – изгърбен, във вечната си поза с таза напред професорът тикаше количката й влюбено. – Чу ли Бланке? Ще станеш! Лидия, Радой, тя трябва да стане!”

Старият учен не се беше променил. Само лицето му излъчваше нова светлина.
“Чичо Алехандро – полюбопитствах, – Видя ли какво стана – с нас, със страната? Все още ли всичко, което не можеш да си обясниш, си обясняваш с ЦРУ?”
“Краси! Не само с тях! – вдигна заплашително дългия си пръст той. – Сега вече и с Ка-Ге-Бе!”
“Ало, болшевика! Я слушайте всички! – извика леля Бланка изпод маската на смъртта. – Глупаци такива! Спомняте ли си плажа… Ами карнавала бе?!”
“ Не чува, затова вика така силно” – обясни той.
“Я слушайте какво ще ви изпея сега! – извиси писклив глас. – Фре-ре жа-ко!…Фре-ре жа-ко! Дор-ме – ву!…” – и на прекрасния си архитектурен френски подхвана някогашния ни химн на младостта. Така чух за последен път песента за успалото се кюре и трите звънливи камбани, ако това значат думите.

Защото вече биеха за нея…
“Тя ще живее! – продължавах да чувам от асансьора.
Бииимммм! Дръпнах решетката.
Бамммммм! Прокънтя кабината надолу.
Бомммммм! Трясна се желязната врата зад нас.

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Като студент заминава за Хавана, където учи в продължение на една година. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата.

Първият му сборник с разкази „Защо няма бог” излиза през 1981 г. Известно време живее на свободна практика във Варна, работи като редактор в издателство „Български писател”. С втората си книга „Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели.

Работи в Студия за игрални филми – като редактор и главен редактор на „Колектив 64”, след това като шофьор на такси, емигрира в Испания, пътува.

Последната му книга е „Приказки за злояди деца” (1989). Уредник е на малък хотел и галерия в Барселона, собственост на Културната асоциация „Артхостал” (www.arthostal.com), чести гости на които са и много български художници.

Романът, чието начало сп. „Факел” представя в третия си брой, е написан на испански. Българското му издание е с марката на издателство „Факел експрес”.