Public Republic Art Studio

Отвъд арменските очи II

9 декември, 2008 от · Няма коментари

Пътепис с продължение от Люси Сетиян

Armenian Eyes

Когато на един човек му се случи нещо за пръв път, поговорката гласи, че ще му се сбъдне едно желание. Едва седмица след като се върнах в родината ме сполетя и знамение при вида на нара, висящ от клон над главата ми. Доказах, че няма илюзии, защото мечтите се сбъдват.
 
И тъй като снимките запомнят моменти, но и ги създават, исках да потопя и вас в изживяването, което най-малко съм очаквала да ми се случи точно през тази година.
 
Далеч, чак в Армения, намерих своите отговори. Но намерих и истински хора, работа и история. Останалото ще ми го кажете вие… За пръв път „Отвъд арменските очи” в културното издание за живота, вселената и всичко останало.
 
Люси Сетиян

Глава 2

Последното ми качване на самолет беше преди няколко години. Оттогава някои неща се бяха променили със сигурност – извън подобрената храна по време на полета. Пътуването ми щеше да премине с тричасова спирка във Виена преди трансфера ми към Ереван между 5-6 юли. Австрийската столица се оказа за втори път през 2008 притегателна точка – по-рано същата година я бях посетила по работа. Но сега наблюдавах Сърбия и Унгария отгоре и отново се насладих на подредената аграрна мозайка от обработваеми площи, пътища, преплитащи се през мощното тяло на Дунава, и малки къщички, като че изкарани от компютърна игра симулация.

Летях сред облаците на австрийските авиолинии и мечтите си. Безупречният екипаж обяви едва няколко пренебрежими минути закъснение на полета, което потвърждаваше идеята за точността на немскоговорящите нации. За жалост единствено за първоначална заблуда, въпреки топлите ми чувства към родината на Моцарт и красотата на Гьотевия език, световно считан за груб и далечен от представата за обяснение в любов.


Photo: puss_in_boots

След 100-минутен полет кацнахме на летище Виена, оживен център на огромен брой международни полети. Ориентирането бе лесно поради големия брой немски и английски надписи почти навсякъде. По архитектурно изпълнение надминаваше новия терминал на Софийското летище, събирайки във вътрешността си коридори, разнородни магазини на най-известни марки, ресторанти, кафенета, закусвални, обменни бюра, поща, бърз трансфер до центъра на столицата по три начина и със сигурност още доста неща, които не съм имала време да забележа.

Първият ми престой на виенското летище щеше за продължи достатъчно дълго, че да не мога да сляза до града и едновременно с това да съм сигурна, че няма да изпусна полета. Много хубаво не е на хубаво. Затова реших да се огранича до тълпите хора на летището – бели, черни, жълти, подозрителни и благородни на вид, весели туристи и вдървени бизнесмени, включвайки се сред навалицата от пристигащи и заминаващи.

Трябваше да отпътувам от терминал А и поради липсата на особена представа за реалните размери на летището преди този юлски ден, за моя грешка се ограничих само до тази част на комплекса. Виенско кафе „меланж”, сувенири от кметството, бонбони „Моцарт”, чадър на ноти, вдъхновен от Щраус, също син на Виена, са първите неща, сблъскали се с погледа ми. Дори най-обикновеният магазин за подаръчни сувенири говори изключително ясно за австрийския талант и богатото културно наследство – една от главните артерии на европейското сърце.

С българска кръстословица под ръка и чаша мерло се настаних в очакване на новото. Най-сетне започна check-in за Ереван, а точно до него беше отворен терминалът за Анталия. За момент ми стана забавно при гледката на благоприлично забулените жени и патриархално настроените им мъже, редом до тълпата, която чакаше за полета към родината – първата страна, официално приела християнството за национална държавна религия.

И така, вярващи и неверници се тълпяха на две съседни линии, смесвайки звуците на турска и арменска реч в едно пъстро и алогично цяло. Опитах се да запазя чувството за съвременност в мисълта за равноправие и взаимна толерантност между народите, но скоро заподозрях, че все така спазвам хладна неколкометрова дистанция към турските съседи. Досега не съм имала нито един приятел от турски произход…

Преминала през проверката, се очертаваше чакането да се проточи повече от необходимото, давайки ми шанса да разгледам своите далечни арменски непознати събратя и посестрими от цял свят. Разноцветни паспорти се разнасяха в ръка, кой от Канада, кой от Русия или Франция и разбира се – от Армения, страната на най-вкусните и сочни кайсии. Толкова разделени и толкова заедно в миналото и бъдещето си, за пръв път успях да усетя, че макар и различни, съдбите на народите са съдбите на всяко отделно човешко лице, гледащи едно към друго.
Смяната на часовите пояси си каза думата.

3,40-часовият полет беше истинско предизвикателство не само за нервите, но и за физическите сили, чиито естествен завършек все повече ме люшкаше в състояние на полусън и будност. Все пак светлинката в мен още мигаше, напомняйки, че след няколко часа на търпение за пръв път ще стъпя там, където някога прадедите ми са основали днешна Република Армения. Имаше само емоционални турболенции и слава Богу, меко кацане в нощен Ереван.

Разрошена и с особена, опиянена усмивка и стрелкащи се очи, за пръв път стъпих вкъщи, озовавайки се на новото западно столично летище Зъвартноц. Знаех, че ме очаква посрещач, и само се молех да го позная в 5 часа сутринта арменско време.

Но надали някой би пропуснал табелата с името си, ведро държана от член на екипа на GA – Арам. Усмихнах се живо и тъмнокосият младеж веднага ме позна още на ескалатора, поздравявайки ме чистосърдечно.

Фучейки между хората след процедурите по проверка на визата и получаването на невредимия си куфар, се качихме в колата, докато хранех очите си с фигури, светлини, сгради, мощни лъскави коли и стари лади. Странен град, си казах още тогава, значи със сигурност ще ми хареса… Нощта ме посрещна, а денят вече ме очакваше с нетърпение.

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай