Public Republic Art Studio

Кое е това момиче?

1 декември, 2008 от · 2 Коментара

Георги Милев за премиерата за стихосбирката на Петя Хайнрих “01″

Momiche s kafe
Снимка: entelepentele

“01” е първата секунда на отброяването на новата ви самоличност!

Представете си оператор, който снима с камера на някакво празненство, жизнерадостен е, екзалтиран… снима лица, усмивки, всяко движение, вещи, лица, някой се полива с вино, друг се опитва да е сериозен, мнозинството танцува,…за момент камерата фиксира внезапния микро-взрив на тъгата в нечии очи, спира за миг, връща се на този обект, планът става едър… тъжните очи поглеждат към камерата, досещат се, че всъщност са на празник – или пък са забелязали някакъв знак, някаква смешка от страна на оператора – и… тъгата отминава, радостта в тях се завръща, очите се усмихват, едрият план отстъпва на общ, камерата продължава да се върти, сякаш за да каже, това е празник, няма място за вкисване, яху-у-у!…

Или пък си представете момиче или млада дама, която е душата на компания приятели, те са на пикник или просто са излезли навън да се поразходят (или да покарат колело) сред природата, например край река, още в петък, след работния ден. Тя е шармантна, остроумна, наблюдателна, шегува се с всеки и всичко, наблюдава реката, катеричките на дървото над тях, посочва им смешното и парадоксалното в познатия пейзаж, те удивени разбират, че всъщност не са го познавали, откриват го отново, незнайно как в друго измерение и дълбочина; нейното настроение се пренася върху всички… само най-умореният от приятелите все още не се усмихва…дамата неочаквано го тупва по гърба и му казва «Я по-бодро!” и ето, той вече е част от тях, умората му се изпарява.

Можете да си представите, разбира се, и по-банална ситуация, например, че седите в любимото си кафене (все едно в Пловдив или Хамбург) със сутрешния (или съботния) вестник и се кахърите за рецесията… когато дочувате разговор между две приятелки, едната от които, не спира и не спира да говори, първоначално малко ви дразни със словоохотливостта си, та вие сте седнали в това иначе тихо кафене и се чудите накъде, по дяволите, е тръгнал светът, бизнесът ви се скапва, лихвите по кредите растат, опитвате се да се съсредоточите върху дългите колони с минусите на борсовите индекси… а тя не спира и не спира да говори, при това с глас, който без да искате, ви кара да се заслушате,.. постепенно изпускате нишката на подтискащото си четиво… тя е заразно весела… не точно весела, а забавна, това, което разказва на приятелката или мъжът срещу нея е интересно, любопитно, при цялата синкопираност на изреченията, използва изненадващо точни думи, въображението и е крайно неординерно, от друга страна… зад историята, или историите, не сте сигурен, които тя разказва, долавяте тънка наблюдателност и проницателност …заинтригуван сте, искате да видите лицето на това момиче, повдигате очи – и… забелязвате, че тя също ви е погледнала и заедно с откритата й усмивка, ви се изплезва!

Че сте шокиран е ясно, ясно е и защо, най-малкото така не е прието. Но не само от това сте шокиран, а (най-вече) заради факта, че закачката и не ви ядосва, никак даже, тя е толкова усмихната и одухотворена, обезоръжен сте… пък и започва да ви се струва, че всъщност си го заслужавате, с цялата ви сериозност, заради плешивото ви теме, заради, в крайна сметка, тъпата ви подтисност от рецесията, застаряването и всякакви подобни дивотии, защото, по дяволите, вие сте жив, в добро здраве, пиете кафе, навън грее слънце, животът си е ваш и само ваш, дишате и вместо да се усмихвате… И какво правите в този момент – вие също се усмихвате (с мъка, понеже лицевите ви мускули са атрофирали от дългогодишно мръщене или от маската на безизразност, но ето, правите го!, я можел съм…); ха! – не само се усмихвате, ами на свой ред се изплезвате в отговор, и не за друго, а защото така сте правили като ученик, когато сте били най-палавият в класа. След това се изправяте, вземате вестника, смачквате го и го изхвърляте в най-близката кофа за отпадъци.

И, докато се прибирате под липите към уютната си къща, се чудите какво е станало с вас, не защо продължавате да се усмихвате, а защо сте забравили да го правите толкова години, поглеждате се отстрани и чистосърдечно се смеете на себе си, на глупостта си да не сте виждали чудото на вашия живот, на хората около вас, на нещата около вас, на дърветата, катериците,… и сте газили плитко, превърнали сте се във формален, сив, скучен човек, едва ли не мизантроп… и всичко това от подслушаните думи на едно момиче в кафенето…..

Дами и господа, на вашето внимание: стихосбирката “01” на г-жа Петя Хайнрих!

Тя е операторът на празненството, тя е младата дама, с която сте излезли на разходка край реката, тя е момичето, което ви накара да си припомните кой сте! “01” е Първата секунда на отброяването на новата ви самоличност!

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Новини

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Още за предстоящия празник и новите книги « стаята на сънувача // 3 дек, 2008 //

    [...] има малък анонс за книгата на Петя Хайнрих, а това е една много остроумно и забавно написана рефлексия [...]

  • Мигове на суета « ю // 4 дек, 2008 //

    [...] Георги Милев: “Кое е това момиче“ [...]

Коментирай