Public Republic Art Studio

Посмъртно за Константин Павлов

21 декември, 2008 от · 1 Коментар

Румен Леонидов

Konstantin Pavlov

В студената неделна привечер на 28 септември 2008 г. завинаги ни загърби явлението Константин Павлов – най-непокорното копеле в българската литература…

Кой е Константин Павлов? Нищо чудно да не сте чували за него. И не се травматизирайте, ако някой ваш познат от литературните среди ви се изсмее, че сте живели по едно и също време с гений, без да подозирате за съществуването на този толкова опасно достоверен човек…

Константин Павлов е нещо като Гунди в поезията. Странно съчетание на финес, интелигентност и техника в опасната игра с кълбото на планетата, в която “механиката на душата” се превръща в гол от центъра на терена. И Коста като Гунди е кумир на няколко поколения литературни запалянковци. И Коста като Гунди не бе пуснат да излезе в чужбина, не бе публикуван на други езици с държавни пари. Отделни негови стихове са попадали отвъд “желязната завеса” и веднага са събуждали изключителен интерес. Но когато “оттам” са питали за него, са им отговаряли, че такъв човек не съществува.

Още след първата му стихосбирка ”Сатири” (1960) престават да го печатат в пресата. Веднага е обвинен в патология, в шизофрения, наричат го “враг”, черногледец. През 61-ва година един критик по съветска литература го среща на площад “Славейков” и му казва: ”Ние тебе за 24 часа можем да те ликвидираме, но не искаме да даваме храна за шум на Запада…”

Много по-късно, след петгодишно умуване издателство ”Народна младеж” все пак се престрашава и пуска неговите “Стихове”, съпроводени с уникален послеслов от редактора: ”Книгата е експериментална и читателите могат да изпращат своите отрицателни или положителни мненията до издателството.”

Читателите обаче изпращат само възторжени писма, докато идеологическата жандармерия, наречена литературна критика, отново го залива с помия, претендираща да бъде естетиката на социалистическия реализъм. И понеже поезията му е подигравка с властта в недостъпна за нея форма, лепват му пошлия етикет на всякакъв сатирик и самонадеян хуморист.

“Отгоре” е спусната забрана, стриктно спазвана в продължение на повече от 12 години, изобщо да не публикува нито ред у нас. И да не му бъде давана каквато и да е работа, свързана с литературата. Дори Павел Матев, министър на културата, употребил израза “пълна икономическа блокада”, сякаш Павлов е ембаргова държава. От време на време превежда под чуждо име, взима заеми от приятели, най-често от Валери Петров.

Konstantin PavlovЗа да спаси семейството си от глад и унижения, подава молба за общ работник в киното. Предупреждават го да не прави демонстрации. Настава суматоха. Назначават го на длъжност, нямаща нищо общо с божествения му талант. Започва тайно да оправя бездарните сценарии на известни наши кинаджии, докато накрая ги шашардисва със свой оригинален такъв. И обновява с лекотата на дяволит ангел не само поезията ни, но и националното ни кино.

През 1982 г. по настояване на Любомир Левчев, негов приятел от ученическите години, тогава шеф на писателите, е приет в СБП. Коста е на 49 години. Приемат го, но не като поет, а в секция “Драматургия”. Защото му е забранено да бъде поет. Заедно с него в СБП влизат неколцина съвсем млади поети – писателски синове, на които може да бъде татко.

Според устава на Съюза, за 50-годишнината си всеки негов член има право да издаде едно томче с избрани творби. Затова през 1983 г. се появяват “Стари неща”. Разрешават му само печатани вече стихове, и понеже не е поет, а драматург, задължават издателството да включи и няколко киносценарии.

Още преди да се е появил, сборникът веднага изчезва, защото от ЦК надигат страхотен вой, независимо че автор на предговора е Левчев, тогава също член на ЦК. На практика изобщо не се появява в книжарниците.

Пускат слух, че е престанал да пише и затова не го публикуват. Слухът стига до него и ядосан написва за една седмица цяла книга с нови неща, които веднага стават култови за ценителите на свръхталанливото му перо. Но макар че вече е член на творческия писателски съюз, цензурата не иска и да чуе за него. Връща си членската карта и напуска СБП по време на гладната стачка на Петър Манолов. Поводът е, че му се обаждат от СБП и искат да се яви пред Държавна сигурност заедно с останалите подписали писмото в защита на Манолов, чиито непубликувани ръкописи са иззети от политическата полиция и не желаят да му ги върнат.

За целите 45 години разтърсващо развиващ се социализъм Павлов издава числом и словом две книжки. Плюс едно инкриминирано и претопено безподобие на “избрано”. Ако направите справка в Народната библиотека колко книги през същото време са издали всички останали уважавани дисиденти или по-късно ярки борци за народни правдини, ще ви падне шапката. Нямам намерение да ги изброявам поименно, но фактите са безмилостни. И към живите, и към мъртвите вече.

Преследван, забраняван, уволняван и изолиран, Павлов и днес няма народната славата на Радой Ралин, например, или на връстника му Стефан Цанев. Защото изобщо не беше допуснат до сцената. А само до екрана в колективното изкуство на цензурираното ни кино.

На практика Коста Павлов е явление от бъдещето. В нещата, които изрича, има разтърсващи прозрения, невероятни попадения, прости до гениалност формулировки. ”Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се въприема като аргумент в полза на миналото. Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е, защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.”

Затова за масовата публика, а и за световната, Павлов остава необикновен пилигрим. Несмилаем, непонятен, асоциативен, мрачен. Дори зъл. Така мислеше и това внушаваше някога и партийната критиката за него. И понеже стиховете му плашеха и дразнеха сталинските вкусове на управляващите, те предпочитаха да лансират в обществото зализаните стихоплетци, сътрудници в производството на захарен памук, предназначен за ушетата на ученичките, или лирически изживявания с полуготова задушевна манджа за сантиментални лелки.

Коста не стана масово чудо като други песнопойчовци, защото неговото чудо не може да бъде масово, неговото чудо носи в душата си звезда на вълшебник, а не теглилки на търговец. Чудото му най-сполучливо го е определил поетът и драматург Иван Радоев, царство му небесно. Той казва: “Констанин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнителност към нея!”

Konstantin PavlovКакво може да се добави към тази изключителна допълнителност? Пак цитат: ”Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!”

И далеч от нас Коста ще продължава да бъде несъвършен в своята съвършенност, което и днес дразни новите пауни от литературния зоокът, както и одъртелите му палачи. Не се нрави и на посредствено талантливите му връстници. Което в прав текст доказва твърдението му, че “най-неуморимият враг на гения е талантът”.

Изкушавам се накрая да припомня и думите на примадоната на руската лирика Ана Ахматова, която навремето направо ахнала: ”За мен Костантин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!”

Рубрики: Frontpage · Незабравимо

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Magiosnika // 22 дек, 2008 //

    Вечна памет на Поета.

    К. Симеонов

Коментирай