Public Republic Art Studio

Текстовете матрьошки на Владимир Набоков

29 декември, 2008 от · 3 Коментара

Магдалена Костова-Панайотова


Снимка: sebi

Сред най-популярния начин на четене на руския поет и прозаик Владимир Набоков през последните 20-години е интерпретацията на творчеството му в интертекстуален аспект.
Десетки изследвания се насочват към множеството препратки, към “чуждото слово” у този писател – алюзии, цитати, реминисценции, стилистически фигури, мотиви, образи… Използването им дори е изведено като основен смисъл на Набоковата проза в някои изследвания.

При това детайлните анализи сами по себе си като че слабо способстват за разгадаване на загадката Набоков, доколкото водят до коренно различни тълкувания, а и търсените паралели и отблясъци от чужди текстове често за читателя изглеждат като преднамерена война с класиците.

Трудностите при анализа възникват, от една страна, поради факта, че Набоков е явление на няколко литератури и в различните периоди на творческия си път черпи от различни литературни традиции (За влиянието на Херман Хесе, Р. Валзер, У. Шекспир – Вж. Семьонова 2001; за влиянията на Пруст, Джойс и Кафка например говори Зинаида Шаховска (Шаховска 1995).

От друга страна, писателят успява по-отчетливо от много свои съвременници да преосмисли идеи и образи от руската класика, посредством игровото начало да провокира “трудно четене”, т.е. съзнателните усилия на читателя за достигане на смисъла на творбата, означавайки многопосочно и вариативно отношенията си с литературната традиция.

Композиционният модел на тази проза Сергей Давидов определя посредством принципа на матрьошката – всевъзможните препратки освен че изграждат мозаична структура на различни нива, се отличават и с подвижност на художествените функции.

Структурата на Набоковите романи предполага две съставни части – експлициран фон и скрит литературен, който “се разполага под ватерлинията на набоковския кораб–текст, но именно там, в глъбините, се решават въпросите на художественото битие: определя се истиността и лъжата на персонажа писател пред лицето на вечността.” (Шадурски 2004). Тази двуслойност се отнася както до формиране на пространството и времето, така и до сюжета и образите на героите.

Всяко от произведенията на Набоков отразява естетическата концепция на писателя за света, в който творчеството е едно от малкото човешки предизвикателства към отвъдността, към смъртта. (Показателен в това отношение е епиграфът към романа “Покана за екзекуция”, който най-експлицитно оголва идеята за безсмъртието на човешкостта чрез творчеството).


Домът на Набоков в Санкт Петерсбург, Русия
Снимка: Incandenzafied

Заедно с това светът на Набоковите романи е мъчителен свят, в който няма добро и всичко е измама и ужас. Оттам литературният израз на отчаянието, най-често пресъздаден чрез идеята за подмяната и двойничеството, както и чрез мотива за огледалата. Тази концепция от роман към роман се променя, но във всички тях са ясно откроими творчески вариации на тема изкуство и художник. Ненапразно Ерофеев говори за “метаромана” на Набоков. А Долинин пише: “всички произведения на Набоков… са посветени именно на изясняване на отношенията между твореца и неговото създание” (Долинин 1991: 13).

Отпратките към “чуждото слово” са важна възможност за декодиране на смисловите послания в текстовете на любителя на анаграми и кръстословици. Обръщането към писатели и текстове от руската класика за твореца не е важно само като утвърждаване на пространствата на руската духовност, но и свидетелства за глъбинна връзка на усвояване оттласкване от художествените принципи на класиката. Характеризиране на начина, по който функционират множеството препратки помага и за по-цялостно проникване в светогледа на твореца, който в интервюта, бележки, литературни архиви мистифицира писателството и гради твърде различни етико-естетически послания.


Снимка: Liesel Elliott

Сред руските автори, към които най-често отпращат романите на Набоков и с които неговата проза влиза в активен спор-диалог са Пушкин, Гогол, Достоевски, Чехов, отчасти Толстой и Тургенев. Ясно откроими са междутекстовите връзки с традициите на “сребърния век” – със символистите А. Бели и Ал. Блок, с Ив. Бунин, с Н. Гумильов и с Б. Пастернак (Вж. Сконечна 1996: 207; Фатеева 2006:198, 215, Захариева 1999). Много от тях едновременно са учители и опоненти за писателя.

Пушкин е не просто важна, а знакова фигура за Набоков. В романа „Дар“ се натъкваме на признание, че Пушкин е влязъл в кръвта на твореца. Текстовете матрьошки откриват Пушкинови стихове, проза, драматургия, а преводите на английски на “Евгений Онегин”, “Моцарт и Салиери” и “Пир по време на чума”, които писателят прави, са и своеобразен знак за стремежа да се потопи в лабораторията на класика, да разгадае магията на неговото творчество.


Снимка: David Zellaby

Интертекстът Пушкин е значим през целия литературен път на писателя, той се оказва своего рода лакмус, но по-богат, многопосочен и разнообразен е в “сиринския” период. Пушкиновите реминисценции, алюзии, цитати образуват своеобразен пъстър килим, чийто нишки сплитат теми от различни произведения (образът на битието килим се явява повторително в ред творби). При това функциите на тези отпратки са различни. От начина, по който възприема Пушкин, често зависи съдбата на пишещия герой в романите на Набоков (Вж. Шадурски 2004).

Отразеното Пушкиново слово пронизва романа “Дар” (главният герой се нарича Фьодър Годунов, а пеперудата в романа носи названието Orpheus Godunov, отпращайки асоциативно и към мита за древния тракийски поет, символ на изкуството, и към трагедията на Пушкин “Борис Годунов”), “Отчаяние”, “Покана за екзекуция”, Ада”, “Лолита”, “Бледият огън”…

Още първият “руски” роман “Машенка” (1926) освен ясните препратки към Блок и неговите “Стихове за Прекрасната Дама” започва с епиграф от Пушкинов стих (“…Воспомня прежных лет романы,/ Воспомня прежнюю любовь…”), извеждайки по този начин две от основните теми за Набоковия художествен свят: мотивът за паметта и за живота роман, които се преосмислят и повторително явяват в по-следващите романи на Набоков. Трансформацията на функциите на реминисценциите от класика позволяват да се проследи естетическата еволюция на писателя емигрант.

С Пушкин е свързана и темата за бягството, за търсенето на покой (“жизни мышей беготни”), мотивът за двойничеството. Бродски отбелязва, че като че ли всички романи на Набоков са за “алтернативата на съществуването”, за възможността за бягство.

Това ярко се вижда в романа “Отчаяние”, където героят не само носи името Герман (подобно на Пушкиновия герой от “Дама пика”), но и се стреми към бягство, извършва убийство, а цялото повествование съдържа преки междутекстови отпратки към ред текстове на Пушкин, които са съединени по странен начин в съзнанието на героя (Вж. Фатеева 2006: 229).

В англоезичната проза на Набоков Пушкиновите отпратки имат ценностни и културологически функции. В руската версия на “Лолита” Хумберт-Хумберт имитира похватите на Пушкин, в “Пнин” героят живее с асоциации от Пушкинови творби, а в “Ада” се появява сюжетът на Ев. Онегин, макар и в пародиен вид. Играта с текстовете на класика обаче не показва едностранчиво отношение на снизяване.

Двуслойността на образа на всички нива открива пушкинския интертекст като постоянна мяра, показател за индивидуалност и истинност и дори когато естетическата и езиковата игра като че ли поставят под съмнение принципите на класическото сюжетостроене, естетиката на класическия XIX век, жанровите характеристики на романа, вплитането на алюзии и цитати от руската романова традиция, от “романа в стихове”, насочва обратно към родовото начало.

Ако Пушкин е в кръвта на Набоков, то Гогол – магьосникът, фокусникът, когото Набоков определя като писател на четирите измерения и по този начин го поставя дори по-горе от “триизмерния Пушкин” е не по-малко важен за писателя – за това говори книгата „Николай Гогол“, издадена през 1944 г. в САЩ.

Но ето, че в „Покана за екзекуция“ между куклите на Цинцинат се намира и Гогол, приличен на плъх, за “Ревизор” Набоков твърди, че описва вулгарни персонажи, а “Мъртви души събира “великолепна колекция от пошли хора”.

Но писателят емигрант цени, по собствените му признания не идеите, а езика на Гогол, “съкровените извивки на словото” (Набоков 1999 а) или както пише в “Гогол”: “Както в люспите на насекомите поразителният ефект на окраска зависи не толкова от пигментацията на самите люспи, колкото от начина им на разполагане, от способността им да пречупват светлината, така и геният на Гогол използва не основните химически свойства на материята (“истинската действителност” на литературните критици), а способните за мимикрия физически явления, почти невидимите частици на възсъздаваното битие”. Писателят реагира срещу онези критици, които търсят поуката в Гоголевите текстове, доколкото в изкуството, според твореца, няма място за морал. (Вж. Шаховска 1995: 77-79).

Отпратките към Достоевски в прозата на Набоков са многочислени и са част от препратките към тъй наречения “петербургски текст”, който обикновено се свързва с линията Пушкин – Гогол – Достоевски – Бели – Ахматова – Манделщам…

Известна е демонстрираната омраза към Достевски – Шаховска цитира Набоков, който твърди, че в своите лекции по руска литература отделя на този класик не повече от 10 минути, като по този начин го унищожава. Но всъщност въпреки обвиненията, близостите между двамата писатели никак не са малко. (Вж. Шаховска 1995: 80) Общите мотиви между “Дама пика” и “Престъпление и наказание” разглежда Топоров (Топоров 1995), а Шадурски извежда двете произведения като общ хипотекст на Набоковия роман “Отчаяние” (Шадурски 2004: 39).

Стремежът към парите, мотивът за завистта, чувството за избраничество на героя, двойничеството, както и мотивът за насекомите като обща характеристика на съзнанието на героите в “Дама пика”, “Престъпление и наказание” и “Отчаяние” (Герман е преследван от асо-паяк, Свидригайлов има видения за паяци, пеперудата е натрапчив символ при Набоков) са само част от общия интертекст.

Темата за избраничеството, за псевдохудожеството, за злото и отчаянието у твореца в текста на романа се усложнява от вплетения “Портрет” на Гогол и ужасния сън на художника в романа “Отчаяние” (вж. за това Стеценко 1996; Шадурски 2004). В романа на Набоков хипотекстовете от класиката образуват много силно семантично поле.

Те са използвани като вариантни отигравания на собствени проблеми, за решаване на свои естетически задачи. Отпратките към Достоевски до голяма степен са обусловени от факта, че разграничавайки се от автора на ”Братя Карамазови”, Набоков не може да се оттласне напълно от него. Често интертекстът на Достоевски се използва в ироничен регистър най-вече при появата на темата за двойничеството, безумието и несъвпадението на аза със себе си.

Интертекстът на Достоевски в руската версия на “Лолита” е изключително важен, защото освен белег за естетическия спор между творци от различен времеви контекст, подобно на отпратките към Пушкин, се оказва мяра изпитание за етико-естетическия статус на героя Хумберт-Хумберт, на идеите за творчеството.

Заедно с това Набоков пародира стилови похвати на автора на “идеологически романи”, полемизира с негови конструкции, сюжетни мотиви и идеи (напр. маниакалността, желанието за убийство, раздвоеността на съзнанието). За аналогията между сладострастниците Ставрогин, Свидригайлов и Хумберт-Хумберт пишат О’ Конър и Ст. Лем (О’Конър 1989; Лем 1992).

Вплитайки елементите на чуждия стил в текста на своя роман, писателят усложнява неговата структура и вариативност. Основният и подтекстовият сюжет се развиват контрапунктно, а чрез отпратките към Достоевски се осъществява и промяна на романовия хронотоп – художественото пространство на текста се увеличава.

Към Чехов Набоков има отчетлив пиетет и отпратките към автора на “Човекът в калъф” са не по-малко значими, отколкото отпратките към Пушкин. В ранните разкази и романи на Набоков са използвани различни Чехови повествователни похвати, сюжети и образи – например текстови съвпадения, родство на детайлите в пейзажа, сходни мотиви, сходство при откритите финали и пр. (Вж. повече Шраер 2000: 62; Карлински 1995; Профър 1974).

И у Чехов, както и у Набоков естественото желание на човека да се сдобие с взаимност, разбиране не се сбъдва именно, защото е твърде лично. Никой не чува другите, очакванията са винаги излъгани. Разликата е може би в това, че у Набоков мотивът за трагизма на човешкото битие звучи много по-ярко очертано. Особено ясно това се вижда при паралелите между “Човекът в калъф” и “Защита Лужин”, при “Дом с мецанин” и “Облак, езеро, кула”, както и при “Черният монах” и “Истинският живот на Себастиян Найт”. (Вж. Изследванията на Шансис 1987; Полская 1989; Шадурски 2004) Ако в разказите на Набоков от 20-те 30-те години са използвани някои Чехови повествователни похвати, в романите му, и най-вече в “Ада”, отпратките са главно към драматургични Чехови произведения.

В “Ада” – основата на интертекстуалните отпратки са пиесите “Чайка”, “Три сестри”, “Вуйчо Ваньо”, “Вишнева градина”, но в сюжетната канава са вплетени и елементи от биографията на Чехов и негови писма (Вж. Зверев 1998, Шадурски 2004). Едно от възможните четения на многочислените отпратки към последния голям драматург от XIX век е тревогата за оскъдняването и деформацията на руската литература при трансформацията на текстовете в сценични постановки. Театърът, в наблюденията на героите на Набоков, е сфера, в която произведенията на класиците често се явяват изменени до неузнаваемост.


Снимка: jamelah

През призмата на фантазиите на Ван Вин, Набоков явява своята често иронична представа за Чехов в руската литература. Но заедно с това както чрез отпратките към Пушкин, така и чрез отпратките към Чехов творецът емигрант ратува за съхраняване на високото естетическо ниво, което утвърждават двамата класици. Дори встъпвайки в литературна полемика с тях, с помощта на литературната игра потомъкът осмисля резултатите от творчеството им. И в такъв късен роман като “Прозрачни предмети” на Набоков образи и мотиви от Чехов се явяват, за да обозначат връзката между отвъдното и реалното битие, да очертаят мечтаното завръщане към себе си, т.е към миналото (“Дамата с кученцето”).

Критическото осмисляне на историята на руската литература, на собственото творчество в текстовете на Набоков най-често става с помощта на реминисценции, отпратки, цитати от класически за руската литература текстове. При това “дидактичните” автори като правило не влизат в сферата на интересите на писателя, а игровата поетика на Набоков е свързана, както смята А. В. Злочевска с “организирането на напрегнати “сътворчески” отношения между читател и автор в процеса на “разгадаване” и едновременно съзидание на нова нравствено-философска и естетическа концепция за света (Злочевска 1997: 9-19).

За начина, по който Набоков възприема руската класика, бихме могли да съдим и от неговите “Лекции по руска литература”, издадени през 1981 година, на които можем да гледаме като на художествен текст и които оголват някои пристрастия на писателя към определени елементи на художествения тип писане, свидетелстват за внимателното усвояване на стила на класици като Пушкин, Лермонтов, Гогол, Чехов, Достоевски, върху чиято основа, оттласквайки се, но по един синовен начин, Набоков успява да изгради собствения си художествен стил. Без да се увлича от външния антураж на руската словесност, писателят съхранява верността към традицията, но не и формалното преклонение пред нейните кумири.

“Чуждото слово“ у емигранта преосмисля естетическите и нравствените търсения на класическата руска литература. Но то се оказва и онзи лакмус, чрез който биват подложени на проверка идеите и героите в прозата на твореца.

БИБЛИОГРАФИЯ

Давидов 1982: Davidov Sergej “Teksty – Matreshki” Vladimira Nabokova., Munchen, 1982.
Долинин 1991: Долинин А., После Сiрина. // В. В. Набоков Романы: Истинная жизнь Себастьяна Найта; Пнин; Просвечивающие предметы., М., 1991.
Ерофеев 1990: Ерофеев В. Русская проза Владимира Набокова. // Набоков В.В. Собр. Соч. В 4 т., М., т. 1
Захариева 1999: Захариева И. Синтетическая модель русского эмигрантского романа(Машенька Вл Набоова). // Slavia orienatlis, tom XLVIII, nr.+, rok 1999
Зверев 1998: Зверев, А. Смена кожи. // Иностранная литература, 1998, бр. 5
Злочевска 1996: Злочевская А., Достоевский и Набоков. // Достоевский и мировая культура., М., 1996.
Карлински 1995: Karlinsky S., Nabokov and Chekhov. In: – The Garland Companion to Vladimir Nabokov. New York; London, 1995.
Кучина 1996: Кучина Т. Творчество Набокова в зарубежном литературоведении. Диссерт., М., 1996.
Лем 1992: Лем Ст., Лолита или Ставрогин и Беатриче. // Лит.обозрение, 1992, бр. 1.
Мулярчки 1994: Мулярчки А. Набоков и “набоковианцы”.// Вопросы литературы, 1994, вып. 3
Набоков 1999 а: Набоков, Вл. Гогол.// Звезда, бр. 4, 1999.
Набоков 1999 б:Набоков В. В. Комментарии к роману А. С. Пушкина «Евгений Онегин». СПб., 1999.
О’Конър 1989: O’Connor K. Rereading Lolita, Reconsidering Nabokov’s relationship with Dostoevsky. In: – Slavic and East European Journal 1989, Vol. 33.
Полска 1989: Польская, С. Комментарий к рассказу В. Набокова “Облако, озеро, башня”. // Scando – Slavica., 1989, т. 35.
Профър 2000: Профър, К., Ключи к “Лолите”., СПб., 2000.
Семьонова 2001: Семеновоа Н.В., Цитата в художественной прозе, Тверь, 2001.
Сконечна 1996: Сконечная О. Люди лунного света в русской прозе Набокова. К вопросу о набоковском пародировании мотивов Серебряного века.// Звезда, 1996, бр. 11.
Стеценко 1996: Стеценко В., Насмешливый мираж. // Язык. Культура. Методика: сб. Статией, Луганск, 1996, с. 128.
Топоров 1995: Топоров В.Н. Миф . Ритуал. Символь. Образ., М., 1995.
Фатеева 2006: Фатеева, Н. Интертекст в мире текстов, М., 2006
Шадурски 2004: Шадурски В.В., Интертекст русской классики в русской прозе Владимира Набокова, М., 2004.
Шансис 1987: Chances Ellen, Chekhov, Nabokov and the Box: Making a case for Belikov and Luzhin. In: – Russian Language Journal, 1987, vol. 40, N 140
Шраер 2000: Шраер М., Набоков: Темы и вариации. СПб., 2000.

Първата публикация на текста “Текстовете матрьошки на Владимир Набоков” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Sfinx // 2 яну, 2009 //

    Въпреки че се занимавам преди всичко с лирика, този текст грабна вниманието ми. Той е задълбочено компаративистично изследване на руския роман и по-специално романите на Вл. Набоков. Потапя се в терминологията и проблематиката на интертекстуалността (терминът е на Ю.Клъстева). Текстът говори за различните начини, по които текстът-Набоков налага своята естетика. Не случайно според Ю. Кръстева текстът е “мозайка от цитати”, а колегата и Р. Барт пише: “Всеки текст е интертекст”. Съвременната критика все повече и повече изследва полето на интертекстуалността не само в литературата, но и лингвистиката. Според Льорон Жени тя е достигнала ниво, което ще даде възможност на бъдещите литературни изследователи-компаратисти да напишат лит-исторически изследвания за интертесктуалността.

  • magdalena kostova // 2 яну, 2009 //

    Благодаря за мнението, Sfinx:) Щастлива нова година!

  • Sfinx // 4 яну, 2009 //

    Аз Ви благодаря за текста и пожеланието! Честита Нова година и на Вас! Пожелавам Ви много творчески успехи!

Коментирай