Public Republic Art Studio

Мрънкащата Мюневвер

24 ноември, 2008 от · 1 Коментар

Жале Санджак в превод на Кадрие Джесур

Jena
Снимка: creo que soy yo

Когато ме доведоха тук беше сутрин. От този ден нататък всички сутрини за мен са нощи. Вътре в мен – трупове на звезди.

Сение, аз ли съм завлякла нощта подире си, или нощта ме влачи, кажи.

Сение защо не си донесла саксиите ми? Де са ми водното зелено и вълнообразната лила?
А –а-а, Мурат бей почина ли наистина? Дали пък това не е причината за болката в мен? Добре де, добре, не се сърди, твоето име е Пасифлора*, а аз съм Сение. (Хрипкав, приглушен смях) Виииж, как те надхитрих! Твоето име e Сение, аз съм вълнобразна лила, безоблачна нощ…

Знаеш ли я тази песен? Слушай…
Ела, моя река, ела
планински повей, морски прибой,
само моя самота,
за теб мили, избродирах това възглаве
с пресни зюмбюли
и дъхави листа.

Сение, гладна ли си, Сение? Не плачи Сение. Мурат сегичка ще донесе нещо за хапване. (Шепнешком) Между нас да си остане – изобщо не го обичам. Аз си обичам Гюнайдъ бей. Гюнайдъ бей…
Хайде, ела да ти изплета косите. Твоите коси Сение, са като атлазена покривка, много са красиви!

Пак ме боли главата. И реката е постоянно по петите ми. Да можех да заспя за малко… Не ме оставяй, чу ли!
Ето го Гюнайдъ бей! Каква блестяща униформа, каква осанка! Само вас обичам, да! Затова не давам никой да ме опипва.
Зюмбюлите, зюмбюлите, зюмбюлите,
пасифлорите… водно зелено, вълнобразна лила, шита дантела…

Уфф, омръзна ми с теб, иди си, иди си, хайде! Махни си ръцете от тила ми. (Тихо, приглушено) Знам, че искаше да ме погубиш, затова винаги ходеше подире ми и говореше зад гърба ми. Стига река, престани да ме преследваш! И Мурат го уби ти… нали? (Кротко) Не се страхувай, няма да те предам.

Сение, защо не си донесла саксиите тук? Сение, стой, стой не прекрачвай там. Не виждаш ли, че сме на ръба на пропастта, а? Ела, хвани се! Надолу е пропаст. Ах,… вътре в мен мъртви звезди. Надолу е пропаст. Изгубено небе.
Тук винаги е тихо. Не знам колко време мина. Дни… седмици… не знам защо забравям толкова бързо. Нишката някъде се къса… Как ти беше името? Река ли беше? Ти се казваш счупена игла, дълъг ибришимов конец, разкъсана дантела. Ти си Мюневвер: ти си другият бряг.

Млък, да не чуе Голямата снаха. Никой да не чуе. Аз си отивам. Следва безкраен път, все пътуване. Не бих могла да знам къде ще свърши. Обаче знам, че вече се уморих. Не мога да надвия реката и да дойда.
Кой разля тази река между нас?
Студено ми е Сение, страхувам се.
Помежду ни– реката…
Ако знаехте само колко много ви обичам. Бих дошла навсякъде с вас. Колко сте изискан! Единствено вие ме разбирате. Нито водното зелено, нито вълнообразната лила! Само вие!
Добре, но защо сърцето ми е тъй, цялото в рани?
Да, кой казахте, че уби Мурат бей?
Килимарят от Гьордес ли? Вярно, той беше убил и Али Ихсан. Бъркам ги.. Ръцете ми… ръцете ми останаха в саксията.

Ти дремни Сабиха, спи си. Залягай и хъркай. Дъщеря ти избяга, не знаеш нали? Мюневвер избяга, не знаеш нали!? Може би идва реда на Сение…
Сение… спомням си един бряг край някаква вода… Дълго крайбрежие… да тръгна сега, не се сещам как се отиваше дотам. Водните кончета ли слушахме или песента на върбите, не помня… Но Сабиха накрая ни намери и там. Хойкала съм с този и онзи… Набиха ме. Ти не ме удрай, чу ли?
Това песнопение се пее след мъртъвци. Ти непрекъснато зовеш смъртта Мюневвер.

Избродирах един спален комплект … във водно зелено и лила на вълни, на талази!
Китайска игла – отначало докрай! Вчера го показах на майка ми. Хубаво, рече. Ще те омъжа за Фетхи. Кой е този Фетхи, не го познавам изобщо. Не го искам него, аз обичам друг, отговорих й аз.
Млъкни Мюневвер, сега ще те заключа в избата!
Кога те доведоха тук? Четири стени, вратата заключена. Кога? Колко дни изминаха, колко седмици…

През звездните нощи излизахме на двора. Палехме огън. Всеки си пожелаваше нещо. Виж, бодлите разкървавиха ръцете ми. Имате ли си и вие река? Една звезда? Кой пък е този Али Ихсан? Батко ми да не е? Пукни Сение! Няма такъв, не знам!

Нека този танц бъде с вас Гюнайдъ бей, нищо, че ръката ме боли адски, нищо… Издръжлива съм на болки.

Това малко момиче се казва Сение. Прилича на току-що разцъфнал зюмбюл. Дай да го гушна за малко, да го погаля. Сение, би ли станала моя дъщеря? Не се страхувай, пиле, няма да те дам на Гърка. На никого няма да те дам.

Ще речеш, че надолу по гърлото ми са пуснали шепа люти чушки – така ми люти отвътре.
Изцяло ли заминаваш
изцяло ли,
небе изгубено?

Али Ихсан… приготвила съм ти сутляш, ти обичаш. За Мюневвер и Сение – няма. (Тихичко) Шшшт, стъпки! Ето идват… Ела да влезем в тази цистерна. Нека, добре е в мрака. Я подай бележката? Значи затуй ме люти отвътре. Значи Мурат бей е починал. Ами сега, кой ще ме заведе в Измир? Кой ще ме погали по косата. Нима не виждаш, че звездите са млъкнали навеки. Навсякъде Голямата снаха, Али Ихсан, народ, народ… Престани с тези номера, сряза я Сабиха. Ах да можех да те убия Сабиха. Ужасявам се от теб Сабиха, много ме е страх. (Горчиво)

Планински повей, морски прибой,
самотност моя,
Пасифлора е товето име, а моето… как ми беше името?

Отново дойдоха, заклевам се, че дойдоха пак. Дебнат от двора сигурно. Сабиха, не отваряй, не отваряй Сабиха!
Сение, ела да си турим червило на устните и да отидем на брега на водата, там върбите пеят. Тихоо, ще ни чуят. Затвори хубавичко вратата, прибери саксиите вътре. Красивите ми цветя; Сение моя, с лице като канава, не проумяваш, че искат да ме убият…
И Гюнайдъ бей си отиде. Не ме взе. Къде си Гюнайдъ бей? Закъде пътувате…? Гюнайдъ…
(Дълбока въздишка)

Прегърнах го. Не се помръдваше. Изобщо. Разтърсих го. Главата му клюмна. Склопнах с ръка клепачите му. Оставих го на пода. Сетне дойде Сение,не, не.. Не беше Сение… Голямата снаха. Не, не тя…Реката придойде.

Целунах мъртвеца.

Не искам. Нищо няма да ям. Дайте ми огледало. Как изглежда лицето ми? Коя съм аз?

Стара нощ, вехта нощ, остави ме на мира! Остави ме в обятията на реката. Уморихте ме вие двете.

Сение, не забравяй да полееш цветята. Сабиха лъже. Не съм тръгнала подир никого. Изключвам Гюнайдъ бей. Мурат бей умря. Гюнайдъ, Мурат бей умря. Сение отиди да видиш, Сабиха приготвила сутляш за Али Ихсан. За теб и мен няма, само за него. Хайде пак да запалим огън. Кака Дуду да свири на ут**. Спомняш ли си кака Дуду? Помниш ли една нощ бяхме излезли на двора и… Кой беше този, който стреля по нас? Този от Гьордес май? Тоз е луд бе, луд беше! Добре, добре, млъквам. Не казвай на майка, чу ли!

Кака Дуд да свири на ут,
Мелекназ да танцува, и аз
да я поръся с шепа зюмбюлен цвят
от глава до пети.
Извикай и водните кончета обаче,
в никакъв случай реката. Страх ме е от нея. Изтръпвам. И престани с това песнопение.
Мръсница си ти Мюневевр. Да пукнеш дано, иншаллах! Знам, ти изобщо не обичаш Мюневвер. Само онази свиня обичаш.

Все така изгубено ли е небето,
все такова ли е, защо?

Млъккк… полечка, някой стои зад вратата. Говори кротко. Сакън да не си издала местото на Пасифлората пред някого. И да те питат кажи, че не знаеш. Гюнайдъ бей, обичате ли ме? Ръката ме боли жестоко. Сякаш я дълбаят. Аз хубава ли съм? Ами недовършените ми бродерии?
Къде водят тези пътища, улици и булеварди? Стигат ли някъде? Къде приключва нощта и започва утрото? Няма ли предел това пътуване? Никой не знае ли? И вие ли не знаете?
Ами вие Мурат бей, вие? Ще ви поверя една тайна- вчера с две голи ръце удуших сърцето на реката.

Не ме викайте повече. И звездите не ги ща. Няма да пея това песнопение. И огън няма да паля, какво да се прави. Аз без друго съм ви обидена. И отдавна ме няма.
Всичките ми цветя са увяхнали. Защо не си им давала водица Сение? Сабиха ли не ти разреши? Ах, мушкатото ми, горкото! И зюмбюлите ми са съсипани. Сънувах лош сън. Много лош! Всички дървета бяха изронили листата си до едно. Всички дървета бяха изсъхнали.
Погледни небето, виж какво лошо небе! Това не може да бъде небе.
Не приех Гьордеслията в леглото си, на, не приех. Хем мирише отвратително, хем… И Голямата снаха непрекъснато ми опява. После отровиха птиците… Цялото водно зелено. И ангелите на дясното ми рамо. После ме удариха с нажежено желязо по ръката. Реката знае. Всичко знае тя. Време е за път. Аз ли? Стар пътешественик съм аз. Всички мои пътища са безпорядъчни. Вятърът ни омете нас…Хишшш…
послушай тишината!
Ах, вътре в мен са
стъпките на страха,
мелодиите на кака Дуду,
Али Ихсан, Али Ихсан, отвържи ме! Всичко ме боли.
Ще те изкажа на Аллах, отвържи ме!
Защо така гледаш лицето ми?
Млъкни Мюневвер, сегичка ще те вържа.
Защо така гледаш?

(Отново приглушен смях) Охх, Мюневвер е размазала лайната си по мен, никой не може да ме докосне повече!

Защо така гледаш?
Иди Сение, ти си иди, аз оставам с реката. Тя е единственият ми съпруг, единствен любовник. Разкажи всичко на Сабиха… Разкажи…влязох през една врата, появи се втора… После трета… после друга… Река.
Всички птици ли отровиха, пиле? Затуй ли е такова небето? Потайна змия е реката, виж как се увива около тялото ми.
(Изведнъж ядосано) Всичко това е по вина на Мюневвер. Мръсна мастия, по нейна вина ми се случва това. Все заради нея…Все… все!

Не ща водното зелено, Мюневвер непрестанно ме лъже. Каква си лоша обаче! Мен ме няма вече! Отколе ме няма. Каква си лоша. Няма да играя с теб. Кажи и на Сабиха.
Не иг-ра-я!
( Мюневвер изведнъж се ядоса на себе си, рязко тръгна към отсрещния ъгъл на стаята и клекна, зарови глава в скута си, остана така без да продума. В стаята се прокрадна бледа светлина отвън. Вратата бавно се отвори. Мюневвер видя влизащата жена в бяло, подскочи и започна отново да мрънка със същата бързина.)

………………………………………………………………………………………………………………………………
*на турски пасифлората се нарича Чаркъфелек, което има значение и на участ, съдба. (Б.пр.)
** вид струнен музекален инструмент от рода на мандолината (Б.пр.)

Превод от турски: Кадрие Джесур

jale sancakЖале Санджак е родена през 1958 година в Истанбул. Започва да пише през 80-те години – поезия и пиеси, като последните се излъчват по ТРТ (националното Радио и Телевизия на Турция). Поезията й намира широк отзвук в тогавашната литературна периодика.

Първият й сборник с разкази „Тази нощ в Пера” излиза през 1989 година. Следват книгите с разкази „Внезапно идващо” (Ansızın Gelen) 1998; „Този бряг на живота” (Hayatın Bu Yakası) 1999; „Да стискаш зъби от любов” (Aşkla Dayanmak) 2002; През 2001 е отличена с втора награда от Конкурса за разказ на името на Халдун Танер. „Да се вслушаш в града” (Kenti Dinlemek), е сборник с есета и статии, в които Жале Санджак събира текстовете си от едноименното радио-предаване, което води през цялата 2001 година под общо заглавие „Истанбул в литературата ни”. Националната телевизия е снимала игрални филми по нейни разкази.

„Жале Санджак е разказвач, който улавя най-тънките душевни състояния на градския човек, на човека от града, (… ) мястото на човека в градския бит, лудото препускане във всекидневието му, усилията и старанието да се хване здраво, да се задържи, да бъде в крак с темпа на живота; приливите и отливите от вчера към днес и обратно – всичко това очертава майсторството в главните теми на Жале Санджак.” – пише литературният критик и писател Феридун Андач за нея.

В началото на декември (2008) Център за универсални медии – Пловдив пуска на книжния пазар сборника с разкази „Нощи в Пера”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • otchelnik // 24 ное, 2008 //

    Кадрие, благодаря ти, че направи достояние на българския читател тези талантливи редове написани от Жале! До нови срещи…

Коментирай