Public Republic Art Studio

Румен Леонидов: “Когато от чутото те побият тръпки”

23 ноември, 2008 от ·

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Росица Йотковска с Румен Леонидов

Слово, което изтръгва читателя от конвенционалното и инжектира в рутината живец, способен да разбуди и най-дълбоко заспалите духове – слово остро и емоционално, но мъдро, слово нерядко грубо и стряскащо, но запазило финеса на саморефлексията и съпричастността, слово прямо, търсещо, оригинално. Слово, което е и житейска позиция. Слово, което размества житейски позиции.

Представяме ви поета и преводача, журналиста и общественика Румен Леонидов.

Rumen Leonidov

Ако трябва сам да изберете как да бъдете представен, кои са трите неща, които не бихте пропуснали за себе си?

Справедлив, всеотдаен, почтен.

Смятате ли, че във всеки творец се борят различни начала? Усещате ли сатирика и лирика у вас в противоборство? Или може би борческото и съзерцателното, социалното и личното, мисловното и емоционалното?

Всеки прилича на своите стихове. Скучните хора пишат скучни неща, сивите – сиви, лигавите – лигави. Душата издава личността на лицето. У мен борба отдавна няма – още преди да стана студент, скъсах с пеперуденото начало и свещенодейственото мърморене под нос. По-късно се оказа, че са ми по-близки футуристите, отколкото имажинистите. С годините обаче всичко си дойде на мястото – научих се да разбирам и харесвам изящността във всичките й проявления. И сатирата трябва да е вълшебна, иначе става фейлетон.

Преди сто години, когато Блага Димитрова прочете за първи път все още неиздадените ми в книга тогавашни стихчета, ахна от изненада. Не е очаквала, че е възможен пробив в новата ни поезия откъм загърбения отдавна Маяковски. Зарязали самоубиеца ленинец, обаче изтрили ранния, вакханалния Володя. Но тя ме предупреди: «С ръката, с която си свикнал да сечеш дърва, няма никога да можеш да свириш на пиано!» Оттогава ходя без ръце и тичам да се ръкостикам, тичам да се ръкостискам.

Но да се върна към въпроса и подвъпросчетата ви – няма борческо, има енергия. Всяка лирика без енергия е лигавене. Без енергия стиховете са мъртви, найлонови цветя. Без да те блъсне енергията на текста, няма как да усетиш турбодвигателите на страданието. Какво е страдание ли? Страст, гейзер от флуиди, драйф, недостиг на възможен въздух, съвкупление с ангела хранител, прекрачване на позволеното, самота.

При мен социалното и личното са сиамски близначета. Мнозина се плашат да бъдат социални, защото са духовни инвалиди и се нуждаят от социални грижи. Други се мислят за мисловни и производството им мирише на важна вакса за обувки. Най-густото густо е да разбиеш «сърцето» на читателя с приковаваща го за стълба мисъл. Когато от чутото те побият тръпки. Не се случва често, но е възхитително. Прочетете стихотворенито ми за Лазар и ще вденете за какво изтръпване ви говоря.

Вие сте поет, преводач, журналист, в различни периоди от живота си сте били редактор и издател, преподавател в СУ и обществен деятел (основател на Съюз на националното достойнство «Гранит») – коя от тези дейности ви изразява най-пълно и къде намирате най-голямо удовлетворение? Как бихте степенували у себе си твореца, общественика, просто човека?

Първо съм много човек, после обществено животно и понякога творец. Връзката ми с Бога е всекидневна, някак семейна, и от тази връзка не може всеки ден да се извайват върховности. Бог знае всичко за мен и за моите помисли, но не ми бута аванта – отне ми думата за цели 9 години, през които бях отдаден на гнева, на яростта, на социалната мъст, на реваншизъм, а секирата в десницата ми беше готова да реже глави.

Написах сто хиляди статии, изрекох неща, които другите не посмяха да кажат, предвидих разпада на демокрацията у нас, познах почти всичко, което силната ми интуиция ми подсказа, минах през потреса от заблудата, но след кратко колебание поех по грешната поведенческа пътека. Бях в политиката, но и извън нея. В поезията повече нямах работа, смятах, че всичко съм казал и новото време иска нови гласове. А и връстниците ми, писателите около мен – мижитурки, младите – чуркопипковци, пишурки…

Навих се да кандидатствам за първи курс в политическата академия, но ме скъсаха още преди да отида на изпит – просто не ме допуснаха до старта. Не съжалявам, не ме употребиха, просто сам злоупотребих със себе си. Но пък узнах толкова съществени неща за силите, които ни управляват, че сега съм като едноок сред кьоравите шест милиона българи…

Различна част от себе си ли изразявате в поезията си и в журналистическата си работа, или има между тях мост, който остава непроменен?

Принуден съм да бачкам като журналист, имам едно от най-острите пера в днешността, но ми излезе име на бясно куче и малцина са готови да ме наемат за дълго време като охранител. Уволняван съм 8 пъти, последните два пъти – в продължение на 6 месеца. Опитът ми в поезията е безценен, защото всяка рецензия или статия, която напиша, ми струва енергията за едно не лошо стихотворение.

Мисленето ми е метафорично и ако съм обогатил с нещо днешната постна преса, то е най-вече с виртуозните си излияния, с които ме насъсква моят ангел хранител. После, когато ги чета, се чудя откъде са ми текнали. Е, вече отдавна знам – от онзи, който е кацнал до ухото ми… Не се шегувам, понякога нямам спомен за въдействащите детайли, които правят и блудкавия текст вкусен…

Никога, когато пиша, не изпитвам страх или някакви вътрешни задръжки – пишещи колеги са ми казвали, че съм най-освободеният поет. Още по-освободен съм в политическите си плювни и социалните си патоанатомични разрези. Но те вече са ми скучни, както и самата политика – за политиката се иска да си алчен, нагъл и безмилостен. А аз съм щедър, скромен и милостив.

Сега Бог ми даде отново правото да извикам няколко неща в рими и съм омагьосан от възможността да дишам в битието, на процепа между наследствената ми памет и обостреното ми надсъзнание. Бях забравил какво значи канадска борба със словото, със солта на словото, с триглавата ламя на словесността, какво е да пребродиш изпепеляващата страст на потресаващите видения, връхлитащи като ритъм, като митологични птици, като паднало във водата небе…

В своите стихове вие търсите координатите на несломимостта, измеренията на достойното оцеляване. Има ли правилен път, има ли изход в лутането между «овчарското куче» и «вълка», между «опитомената пчела» и «търтея», между «птицата» и «влечугото»?

Има праведен път, който не знам дали е най-правилният. Не съм сигурен, че моята правилност ще е от полза на онези, които ми вярват. Аз съм за това, всеки от нас да живее с чувството си, че има мисия. Не че е месия, а че е дошъл между другите, за да стори нещо повече от това да яде, да се множи и да ака. И да се кефи на предмети от бита, вместо да си пада по великите природи на битието.

Аз произхождам от род, в който има много бунтари, борци за национална и социална свобода, все честни, читави и чисти хора. Прадядо ми Леонид Янков, известен като Леонид Войводата или още Лев Балкански, е комита от Гевгелийско, Вардарска Македония. Той е най-големият пич от рода ми, скъсал е с живота на 27 години, самоубива се с куршум в гърлото, за да не попадне жив в плен на турците. Бие се сам в горите край Гевгелия с няколко хиляди души аскер почти цял ден – от пладне до залез слънце.

Възхитеният и благодарен народ веднага му издига(?) песен. Тя разказва за небивалото му геройство и достойна за истинския мъж смърт. Песента се пее из цяла днешна Македония. У нас няма кой да я запее. Защото само на думи твърдим, че македонците са българи, но всъщност не тачим нашите момчета, замръкнали за свободата ни, а инак циврим, когато другите ги почитат и ги имат само за свои… Така че няма как да съм търтей или влечуго, нито вълк, нито овчарско куче. Или ако съм бил, не е било за дълго…

Каква е според Вас ролята на фолклорно-митичното и фоклорно-мистичното в съвременността?

Явно сте чели последните ми работи, те са публикувани в «Съвременник». Не знам какво да ви отговоря, не съм спец по фолклора, никога не съм се занимавал с народната песен. Не съм я чувал, макар да съм се вълнувал до настръхване от страхотната мелодия на някои народни симфонии…

Тази година посетих за втори път гроба и лобното место на Леонид, бях поканен като поет да гостувам на родната ми Гевгелия – оттам е изкълнило семето ми. Нещо се строши у мен и нахлуха в постелите ми знакови съновидения. Ръката ми сама започна да пише. Щях да припадна от изненада – гледах себе си отстрани и не вярвах на очите си. После изскочиха и другите другарчета на първото стихотворенийце. По средата на бурята се огледах вкъщи за книжки с народни приказки, децата ми са женене, а аз се вторачих в техните детски букварчета по мистичност…

Онзи ден ми звънна Борислав Геронтиев, който цял живот броди в полето на песните на моя народ. И ми отвъртя главата със следните думи: «Румба, с голям страх тръгнах да ти чета новите стихове. Защото има два подхода към фолклорното начало – единият е имитацията, разказването на обичаите, по който са се похлъзнали поети като Кирил Христов и Разцветников, а другият подход е на Ботев – той раздробява на парчета народната песен и от трошляка започва да споява ново същество. Ти си тръгнал по неговия път и няма да сбъркаш. Защото си доловил, чул си тътена на народната песен, подземното й бучене, онази влудяваща и опияняваща мъка и възторг едновременно, която я прави уникална, вечна и върховна…»

Посъветва ме още да не бързам да отмятам(?) нови народни парчета, да се опомня, да не бързам… Вече съм решил – ако не ми стигнат за цяла песнопойка, ще извадя от тъмното няколко страховити текста от един сборник и ще ви накарам да ги прочетете покрай моите нещица. Знам, че народният гений ще ме смаже, ще ме побие в земята – сравнението ще е неизбежно. Но както Христо Калчев накара мутрите и ченгетата да четат книги, така и аз ще накарам част от копелдаците на глобализма да изчетат от злорадство поне веднъж бялата книга на българското.

Кои митове бихте искали да развенчаете?

Мислех да започна от мита за себе си, но се отказах. Всички ме знаят като поет, а никой не е чел и ред от мен. Може би защото 9 години не съм издавал нищо свое, а само чужди и ненужни творения… Така че сега, вместо да се развенчая, ще се венчая още веднъж за стройната снагата на милата Поезия. Излезе ми сборник в Полша, предстои и в Словения, проф. Галя Конах ми подготви избрано в три части, най-великият български пушкинист Людмил Димитров се зае да събере по-смислените ми статии, есета, литературни обряди, хулигански интервюта и утаени мировъзрения.

Иначе всеки мит и добре да живее, умира. И друг се ражда на негово място. Някои дори умират приживе. На мен не ми се умира, докато съм жив.

Кои искри бихте искали отново да разпалите?

Някога бях огнен – и огънят си спомни за искрата. Сега вече нищо не разпалвам, само поддържам живия огън и естественото дишане на живота. Всичко с нас и у нас е изпитание. Понякога нечовешко изпитание, но проверка по почтеност и праведност. Грешките се поправят, греховете се опрощават, прошката е по-сладка от греха и от отмъщението, трябва да опитаме от всичко, за да му знаем вкуса.

И да се самоопределим завинаги – що е високо, що е низко, що е пошло, що е извисено, що има смисъл и що няма смисъл. А не цял живот да се имаме за творци и като ослицата под Исус Христос, върху която той е бил възкачен и върху която е минал през портите на Йерусалим, да си мислим, че множеството размахва палмови клонки в наша чест, а не в името на онзи, който ни е възседнал като едни воистински магарета…

Вие неведнъж сте взимали отношение в конфликта между «младите» и «старите» в българската литература. Това действително ли е спор между поколенията, или е сблъсък на естетически позиции, или може би е спор на социална основа? Според вас възможно ли е този конфликт да придобие по-градивни измерения?

Когато бях млад, дразнех дъртаците от писателския синод с кълчотене – пишех без рими, без точки и препинателни знаци, чупех стиха стъпаловидно, ходех с коса до раменете и брада до пъпа. Използвах вулгаризми и въпреки цензурата на догматиците плачех и се смеех в стихове, тък както мога и тъй както искам. Но винаги съм имал цел – със средствата на речта да изразя личното си мнение за действителността, за заобикалящата ни действителност, да кажа моето «не» на всеобщото «да».

По-сетне схванах, че естетическият бунт е най-истинският бунт. Останалото е бунтофрения. Днес вече не пиша, а показвам на младите как трябва да се пише. Защото да си показваш пишката на всички не е героизъм, а жалък нудизъм. Да замеряш с лайната си публиката не е героично, а архаично – някои бъркат лай-арта с лайнарщината си.

Има много млади и талантиви деца, но повечето нямат характери, сбъркани са от сексуални и социални комплеси, дращят, но са съставени от гърлото до ануса от зеещ егоизъм, изтъкани са от кожата на своя син, деморализиращ демократичен кариеризъм. Някои са тарикатеещи селски хитреци, шушумиги, провинциални анекдоти от нищожен тип. Нямат дупе, нямат хъс, нямат характер. Те не знаят, че досегашният успех никога няма да ги направи преуспели.
Не ми е жал за тях. Защото и те не жалят своята дарба, а я давят в черна завист, страхопотичание и задни замисли.

В статията си «Мъжката самота» правите една психологическа дисекция на българина по време на прехода. Как виждате същия този българин през годините, които предстоят?

Нещата не са толкова печални, каквито бяха. Накрая идва краят на края – до 20 години черната вода ще се оттече, после сивата, после кафявата, после червената, после синята, после жълтата, накрая ще потече бистра вода, прозрачна, жива, в която омагьосаната царска дъщеря ще изскочи като жаба с коронка на главицата и някое българско момче ще я целуне от жалост и умиление.

Българският мъж оцеля благодарение на българската жена – тя го изнесе като ветеран на гърба си и го положи като гост край масата. Младите българи няма да помнят униженията, на които бяха подложени бащите им – тях ние ще си занесем в гроба.

Важното е, че създадохме нови човеци, деца за чудо и приказ, неприложими в днешната бездуховност, но наши светли подобия. Те ще бъдат по друг, различен от тълпата начин щастливи, те нямат да познаят извратеното удоволствие да изнасилят родината си, роднините си, рода си и родовата си памет. Те никога няма да бъдат изроди, които искат да правят секс с майка България. Те са чистаци, пичове, божии създания, глаголите в голите ни изречения…

Как бихте искали да промените света, в каква посока? Дали поезията може да го стори – или може би шансовете й са съизмерими с тези на журналистиката да промени всекидневието? Разполага ли политиката с повече инструменти да го направи?

Света едва ли ние ще оправим, но ний ще промениме този свят. Това е автоцицат – вижте стихчето «Декември», писано е през 1977 г. Близо 40 години по-късно нещата за мен са още по-ясни: ако всеки от нас иска и може да променя себе си, и светът по-бързо ще се промени. Няма колективна промяна. Има самотно самоспасение, което се изразява в това: «Съвършенство или смърт!» Казал го е Григор Пърличев, ако се сещате кой е той…

Всеки от нас трябва да усъвършенства чувството си за справедливост. Оттам – и съвестта си. А съвестта е разговор с Бога. Със себе си, с нас си, където живее Той. Който има съвест и смелост да разговаря със себе си, той променя света. Не политиката или изкуството, а новото поведение, новата култура на поведение към всичко и Всичко ще промени към по-добро света.

Трябва да сме малко над всекидневни, малко над търчането от къщи на работа и от работа вкъщи, малко над хляба и мръвката, над къщата и колата, над жената и децата, над съседите и квартала. Трябва ни повече полет и по-малко кудкудякане. И самосъзнание за човешко и национално достойнство, самочувствие и събраност, чувство за личната линия на живота. Която, както е казал поетът, ако се окаже къса, ще е продължим с острието на кама…

Какво е вашето най-голямо предизвикателство като творец?

Както се разбра, аз не съм творец. Аз съм писец в ръката на Твореца. Благодарен съм Му, че изрича чрез мен своите послания и Му правя услугата на високоговорител. Думата предизвикателство е тъпа дума. Всяка втора дума днес е предизвикателство. Предпочитам да съм предизвикателен, но повечето хора са толкова скудоумни и задръстени, че все им се привиждат проекти, предизвикателства, европейски ценности. Жалък жаргон на глобализма, съизмерим единствено със служебния език на тоталитаризма.

Пазете се от кухите фрази на новия нормативен небългарски език, пазете се от затъпяващата захаросаност на телевизиите, на новите вносни словесни шаблони.

Може би сега ще ме попитате: какво най-много ме тревожи като човек, който мисли и чувства като Твореца? Ще ви отвърна – тревожи ме, че накарах много хора да ми повярват, но аз вече не си вярвам, че мога да им дам нещо повече като художествена наслада, като енергиен душ, като откривателство. Тревожи ме, че алчността работи не само в Америка, но и у всеки от нас. Тревожи ме, че еволюцията е по-жестоко изпитание от революцията, която от своя страна е безумие с благородна цел. Най-много се тревожа, че все по-малко се тревожа – имам обяснение за всичко и чакам да свърши всичко.

А какво е вашето най-голямо предизвикателство като общественик?

Докато съм жив, няма да се намери човек, който да ми затвори устата. Ще млъкна, когато онемея като Коста Павлов, Бог да го прости. Не намерих 200 души луди глави да сторим нещо по-знаково, явно съм сбъркал времето, в което съм пожелал да се родя. Ще си оправя сметките с моя ангел хранител – или ме е подвел, или съм бил доста грешен в предишния си живот, че ми се налага да си признавам колко съм безпомощен да променя света, освен своя, от който никой не се интересува.

Какво послание бихте отправили към младите творци и към идващите поколения изобщо?

Това е вече въпрос към класик. А не съм. Нищо че съм автор на стихосбирката „Класически парчета”. Ако някой се сети да я качи в интернет и имате търпението да я „разпокъсате” от четене, може би ще намерите и посланията ми, и завещанието ми. Както и „Край на митологията”, в която автогаврите и погнусата ми към околното вървят ръчичка за ръчичка. Толкова дълго и многословно стана това интервю, та благодарение на логореята ми се оказва, че нямам ново послание към бъдещето. Сигурно защото не съм дорасъл за него.

Румен Леонидов е роден 17 май 1953 г. в София. Завършил е българска филология в Пловдивския университет ”Паисий Хилендарски”. Автор е на 8 стихосбирки:”Предупреждение” /1977/, “И огънят си спомни за искрата” /1982/, “Голям и малък”/1990/,”Неточните размери на живота”
/1995/,”Сънят на продавача” /1997/,”Край на митологията” /1997/, “Класически парчета”/2000/ .

В чужбина има два сборника – “Камък в блатото”/1998/, Скопие, Р. Македония и „Край на митологията”/2007/, Варшава, Полша. Предстои да му излезе и книга в Словения, където през август беше поканен на международния фестивал „Вино и поезия” и домакините го обявиха за безспорен победител в конкуренцията на 25 творци от цял свят.

Носител е на ”Сребърен плакет” за книгата „Голям и малък” 1995, Рим, Италия.
Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезията по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения.

На тазгодишните „Мелнишки вечери на поезията” Румен Леонидов печели две отличия – Първа награда за стихотворението „Свети дух, духов ден” и Наградата на ВМРО за „Песен за Леонид войвода”.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 23 ное, 2008 //

    “И буквите на ереста
    по твоя гръб димят отново.”

  • otchelnik // 23 ное, 2008 //

    Харесвам Румен заради цялостното му излъчване – разнопосочно, противоречащо си и едновременно с това обединено от ненатрапчивата хармония на чепат и нестандартен градеж…

  • Nikolay Atanasov // 25 ное, 2008 //

    Любимите ми моменти от интервюто са следните:

    “…скъсах с пеперуденото начало”

    “Когато от чутото те побият тръпки. Не се случва често, но е възхитително. Прочетете стихотворенито ми за Лазар и ще вденете за какво изтръпване ви говоря.”

    “Връзката ми с Бога е всекидневна”

    “А и връстниците ми, писателите около мен – мижитурки, младите – чуркопипковци, пишурки… ”

    “А аз съм щедър, скромен и милостив. ”

    “Има много млади и талантиви деца, но повечето нямат характери, сбъркани са от сексуални и социални комплекси, дращят, но са съставени от гърлото до ануса от зеещ егоизъм, изтъкани са от кожата на своя син, деморализиращ демократичен кариеризъм.”

    “сега съм като едноок сред кьоравите шест милиона българи…”

    “Справедлив, всеотдаен, почтен.”

    “ако съм обогатил с нещо днешната постна преса, то е най-вече с виртуозните си излияния, с които ме насъсква моят ангел хранител. После, когато ги чета, се чудя откъде са ми текнали. Е, вече отдавна знам – от онзи, който е кацнал до ухото ми…”

    “Трябва ни повече полет и по-малко кудкудякане.”

    “Аз съм писец в ръката на Твореца. Благодарен съм Му, че изрича чрез мен своите послания и Му правя услугата на високоговорител.”

    ——————————-

    Слава богу, в българската класика нямаме “чуркопипковци” като Набоков, Анаис Нин, Хенри Милър, Норман Мейлър, Ан Секстън, Жан Жьоне, Жорж Батай, Алън Гинзбърг, Маркиз Дьо Сад и пр.

    Ние се придържаме към почтена литература без сексуални и социални комплекси, литература, диктувана от Бога, литература на балкански патриарси и истински мъже, които знаят как да тропнат по масата и да вдигнат тежката чаша.

  • mislidumi // 25 ное, 2008 //

    В качеството си на редактор се въздържам да коментирам публикации, но тук бих желала рязко да се разгранича от личността Румен Леонидов и от неговите идеи. Иначе не бих могла да спя спокойно.

    С уважение към Public Republic и талантливите читатели и автори:
    Петя Хайнрих

  • 4ave // 25 ное, 2008 //

    Ama mnogo se fuka tozi mason. dosta brymbaroviden tip bi kazal
    J.Oruel

  • ve // 25 ное, 2008 //

    Чудесно интервю!!!!