Public Republic

Интервю на Наталия Николаева с поетесата Румена Шиндлер-Коларова

Темата за емиграцията - в различните и аспекти винаги е била интересна и вълнуваща.

Днес си говорим за живота между две култури с Румена Шиндлер-Коларова. Тя живее от 1989 г. в Швейцария, където е поканена на постоянна работа като преводач-специалист в Посолството на България в Берн.

Читателите на Public Republic познават поетесата Румена от нейните краткостишия, от прекрасните пътешествия през великденските празници в Швейцария и старинния и съвременен град Тун, много от вас са я виждали и в телевизионното предаване на bTV “Другата България”.


Снимка: michaelGro

Какво взема човек от родината като емигрант?

За да гледаш на себе си като на емигрант, би трябвало да си се откъснал от родната земя, а аз никога не съм я напускала - нито в мислите, нито в чувствата си. Ето защо и никога не съм се възприемала като емигрант.

По-скоро се считам за прелетна птица, която винаги се връща да свие гнездо за мислите си там, където се е появила за първи път на този свят.

Четеш ли, интересуваш ли се от актуалните събития в България?

Всичко в България ме интересува, а в съвременното интернет пространство актуалните събития вред по света, в частност и в България, са напълно достъпни за всекиго. Съществуват многобройни сайтове, електронни вестници, списания и форуми, до степен, че човек се принуждава да се ограничи в избора си ако не иска да прекарва целия ден пред монитора на компютъра.

На какво те научи емигрантският живот?

Научи ме на космополитизъм. Ако не се приспособиш към различните ситуации в живота си, ще живееш в непрестанно разочарование. Достатъчно тежести трябва да се преодоляват – не е нужно сам да си създаваш още по-големи с упорството си да не приемаш една или друга действителност, в която така или иначе се налага да живееш.

Какво според теб е необходимо за интегрирането на един българин в Швейцария?

За да се интегрира в Швейцария, човек трябва да се научи да е толерантен към хората, с които е свързан по един или друг начин. В тази страна толерантността е издигната в култ.

Какво от швейцарския манталитет ти допада най-много?

Струва ми се, че именно толерантността е най-характерната за швейцарския манталитет. Харесва ми, защото изчиства отношенията между хората от дребнавостите, които вгорчават съществуванието ни.

Какво според теб от България е най-атрактивно и се харесва най-много на швейцарците?

Швейцарците се очароват особено от българската емоционалност, от южняшката ни топлота, от екзотичното у нас.

Кои са моментите, в които най-много ти липсва България?

Най-болезнено усещам липсата на България когато съпоставя спокойно премерените реакции на швейцарците с нашата българска сърдечност. Не смея да кажа с нашата “някогашна” българска сърдечност, защото тя, дори в този си осакатен вид, топли повече от швейцарската любезност.

Какво би искала да съхранят твоите деца от България?

Моля се дъщерите ми да съхранят българската сърдечност. Tя е предпоставка за душевна щедрост, с която човек е истински богат.

Имаш ли си своя рецепта срещу носталгия?

Рецептата ми срещу носталгия по принцип е труд - мобилизиран и целенасочен. С него, и само с него, се преодоляват много трудни моменти. При мен лично, този труд има и друго измерение – поезията. Пиша стихове от крехка възраст и всяко мое вълнение ме кара, и до днес, да посягам към листа и писалката.

Какво те вдъхновява да пишеш поезия и проза?

Докосват ме преди всичко дребните неща в живота – поглед, жест, неказана дума. Дребните неща, на които се гради едрото в живота и по което познаваш по-истински хората около теб, отколкото ако съдиш за тях само по приказките им.

Иначе вдъхновението е необяснимо. Конкретно за себе си мога да добавя, че живея в швейцарска обстановка, а пиша български стихове. Пиша ги на български, защото корените ми са български и не подлежат на присаждане в друга почва.

Кои са швейцарските автори, които обичаш да четеш?

Наред с класиците на швейцарската литература в проза, които остават винаги актуални – Дюренмат, Макс Фриш, Жак Шесе (последният все още твори), обичам да чета и поетите Роже Шанез, Робер д’Арженс, Силвен Тево, Сабина Неф, Бригите Хеглин.

Тенденцията в Швейцария определено клони към поетическите миниатюри, изчистени от чувства. Според мен обаче, поезия без чувство е като да гледаш през прозорец как се разпуква пролетта навън.

Има ли швейцарски герой, който е подобен на Бай Ганьо и кой е той?

Герой, подобен на Бай Ганьо няма. Той е прекалено български…дори само поради това, че никой народ не дръзва да се самоиронизира с простащината. Поклон пред безсмъртното творение на Алеко Константинов, но когато се каже “Бай Ганьо”, никой не мисли за гения на автора, а вижда само героя, и то единствено в смисъла, в който името му е станало нарицателно.

Има ли мисъл или афоризъм на швейцарски автор, която най-много ти харесва в момента?

Харесвам особено една миниатюра на Силвен Тево:

“ има един миг,
който не е миг
това е споменът
за един спомен”

Как двете култури – българската и швейцарската взаимно се допълват в твоя живот?

Според мен, най-ценното в швейцарската култура е това, че тя е култура на поведението на цял един народ. Понятието включва не на последно място и уважението към всяка професия. Тук всеки е доволен от мястото си в живота (нека да спомена в скоби, че за да станеш портиер, например, учиш две години и получаваш диплома с право да упражняваш тази дейност).

В българската култура най-ценното, мисля, е стремежът към знания, към образованост. Стремеж, чието благоприятно въздействие върху развитието ни като държава най-ярко се проявява през Златния ни век и който се е съхранил и досега.
А аз опитвам да съчетавам и двете култури в живота си, доколкото мога.

Как се промени представата ти за родно, откакто си в Швейцария?

Това, че живея в Швейцария не се е отразило по никакъв начин върху представата ми за родно; единствената промяна е, че родното ми е омиляло по-силно, до степен, че понякога прекалено го идеализирам.

Какво би пожелала на всички мигранти по света?

КУРАЖ! Кураж е единственото ми пожелание към мигрантите по света. Всеки се намира в чужбина по различни причини, но всеки има най-много нужда от духовна сила, за да изживее мигрантския си живот.

За какво мечтаеш?

Мечтая за живот в мир по цялата планета – не само да няма войни, но и хората да живеят в мир помежду си – да няма скандали, побои, разводи, нещастни деца… Непоправима идеалистка съм, нали!!!!!

Румена Шиндлер-Коларова е родена в гр. Русе. Завършила е английска филология, с втора специалност френски език в Софийския университет. Работила е дълги години като преводач с активно участие в международни конгреси из цяла Европа.

Издала е стихосбирките “Лунна пътека”(1998), “На Ети и Виви от Мама” (2001), “Гарвани” (2005),“Прашинки под небето” (2006), “Политнали искрици”, (2006; на немски език), а в електронното издателство Литернет - “Градеж” (2006) и „Столетница” (2007), „Ръката човешка” в електронна библиотека Словото (2008).
Автор е на повестите “Да разкаже ли” и “Имало едно време”(2003)
Член е на Писателския съюз в Женева. Представя се всяка година със свои творби на Международния салон на книгата и печата в Женева и на Салона на Савойската книга на Фондация Рипай във Франция.

Удостоена е с Наградата на публиката на конкурса “Блага вест” София, 2007. Наградена е с отличие на Седмия национален конкурс за поезия “Искри над Бяла-2008”.

Нейни произведения са представени в поетичните антологии:
“Келтски легенди за Мон-Вюйи”, Фрибург (2007), “Годишник за съвременна лирика” на Франкфуртската библиотека, Франкфурт (2008), “Поетичен звездопад”, Дорстен 2008, “Хора край реката”, Магдебург (2008), “Най-добрите стихове за 2008/2009”, на Франкфуртската библиотека, Франкфурт (2008), ”Библиотека Литерареон за поезия”, книжка 9, Мюнхен (2008), „Избрани произведения XI” на Библиотеката за стихове на немски език, Мюнхен (2008), “Весела Коледа в сърцето”, Магдебург (2008).

website: www.roumena.net