Валентин Дишев
Снимка: liss_mcbovzla
1.
Намразих бялото – ми каза рибата.
Намразих пяната под водопадите,
тъй трудно е, когато падат думите,
води и залези. И е така болезнено
във разреденото присъствие; това
приплъзване нагоре, последвано
от хрип на сриване; така безлична
е посоката, а погледът – тъй сляп
от равноденствия. Ах, бялото как
мразя – каза рибата, когато тръгвах.
Не знам дали прочете по гърба ми,
че пяната е празното, което отново
пълни с въздух тъмнината. И мразя
рибата, когато въздухът е кратък…
2.
Просъхващите кости на мечтите
вълната на дочаканото не подмина –
разчеса нишките от “искам”, “няма”,
“догодина” и с кикот ги дари със плът.
Така е гладко, толкоз гладко – без белег
и без път, ни кротък, нито див…
В очакване на отлива съм жив.
3.
Двугърби, силуетите на дюните се плъзгат
по съсухрения нос на времето. Претриват
пясъка от спомени, забъркват го с маята на
очакването. Ще трябва време този хляб да
бухне. И капчица вода, която да преброди
брадясалите бузи на мълчанието. И сол…
И сол ще има – тя винаги открива раната.
4.
Съблечените летни дрехи завиха
корените на дърветата. Присвити
някъде в дълбокото и летни думи,
новите ми лудости, и глуми нови
яростно почесваха отлюспващите
се остатъци от слънцето на юли.
Пристъпват риби, преброили до
капка сенките на свойте вирове,
изправени на пръсти, с погледи
вторачени, очакват новата вода,
която ще отрони нови пътища -
тъй лакомо прикътани от лятото.
И аз – във своите пространства -
звънтящо разпнали предела си,
очаквам есенното пълноводие…
Защото бистрата вода е мъртва.
5.
Потрепнаха прехапаните устни на мълчанието.
В очакване настръхнаха и спорове, и порещи
плътта ни с многодумие. Обречена от своето
призвание словесната планета тръпнеше
готова да посрещне прилива при новолуние.
Попуканите устни – в премълчаното (едно
магаре, кон, леген и пика) – задвижиха
крилете мелнични. Потръпнаха плакати,
плач и злоба, подхвърлена монета, стон
и страх – тъй пламенни и ярко делнични…
И тръбно тихо, убивайки шума моторен,
кръвта в усмивката ми проговори.
3 Kоментара за сега ↓
Stasja // 7 ное, 2008 //
ммм, много добро това!
vrabets // 7 ное, 2008 //
впечатлена съм! опитах се да си избера, но не успях …
Валентин Дишев // 11 ное, 2008 //
Ами… да почерпя тогава:
Синкоп
Тази улица
имаше четири края.
Единият – мургав
(смешно, но вярно –
в магазинчето за маслини
всеки цвят
имаше дълги ресници,
предвкусващи слънцето).
Другият край
(просто стар воайор,
надничащ през
свлечено рамо)
е протегнал дланта си
за просено зрънце
(полето – по-равно –
мълчи).
Другите два
са преглъщане.
Коментирай