Public Republic

Димитър Ангелов

Снимка: una cierta mirada

Молехме се смирено, но болката в коленете започна да става непоносима. Щях да се откажа, когато до мен моята съседка ме погледна с упрек, предусещайки намерението ми:

- Вашият ревматизъм се усложнява, защото напоследък рядко идвате на литургия! Сега гледайте да изтърпите!
Не можех да пропусна удобния случай да се произнеса най-после за Онзи, на когото дължим всички болести и всяко изцеляване, произтичащо от тях. Заговорих тихо, както се полага в божия дом:

- Бог в Своето безразличие не може да бъде субект на никакво конкретно действие, защото е вездесъщ. И бидейки вездесъщ, Неговите действия не могат да бъдат преднамерени. Няма и следа от каквото и да е наказание или отмъщение! Веднъж през нощта усетих в сърцето си едва доловимото и плахо божие присъствие. И Му казах тихичко: “Господи, не се тревожи. С Теб съм!”
- Свършихте ли?… – попита тя.
- Кажете ми само това – какво е Бог, ако не тъга по едно немислимо начало? – опитах се с тези думи да облекча семантично-логичната трудност на моето разсъждение.
Но изражението на лицето й не се подобри.

- Бог е създал първо отровните гъби и едва след това нещата за ядене – добавих.
- Наистина не Ви разбирам – възмути се тя и обърна глава настрани. Но един прокрадващ се лъч я накара да се обърне отново към мен и да види осветеното ми, озарено лице. Продължих да цитирам в библейски стил:
- И Бог взе едно парче глина, стисна го и му придаде болката. И се роди животът. И го нарече “адам”. Което ще рече “странен”.

Тогава приближих едно изкуствено цвете до носа й. Пред този неочакван жест тя извика:
- Не е един и същ този бог, който е създал хората и цветята!
- Някой би могъл да каже: “Най-глупавата постъпка на Бога е, че е дал интелигентност на човека”. Но друг може да възрази: “За каква интелигентност може да се говори, след като тя е плод на глупостта?” – прибавих аз, за да стимулирам мисленето. Но тъй като тя не реагира, продължих:

- Вярата, уважаема госпожо, е най-лесният отговор на един въпрос, който никога не успяваме да формулираме достатъчно ясно.
Това обръщение я накара да стане и да заеме по-достойна поза.
- Вярата е алиби за едно престъпление, което още не сме способни да си представим. Но тя е и преждевременен плод на ума, който отказва да съзрее.
Тя продължи да стои неподвижна.

- Позволете ми да Ви кажа няколко основни истини за вярата. Вярата се изгражда от онова, което времето опровергава, за да го превърне в истина.
Тя погледна часовника си, но не откри времето, за което говорех.
- Вярата на някои е като глас на човек, който срича – вярват докато говорят или четат.
Тя сведе поглед, после вдигна глава към свода, сякаш шепнеше някаква молитва.
- Вярата е човешката мизерия в празнична премяна.
Тя ме погледна суетно и оправи блузата и полата си.

- Вярата е по-удобна от самосъзнанието, защото е още по-бедна.
Тя се хвана за главата и въздъхна.
- Вярата прави от тялото и душата един призрак, който упорито имитира себе си.
Тя се огледа уплашено и потръпна.
- Вярата, ако ми позволите, е един особен начин да бъдем приятели на нас самите, такива каквито още не сме успeли да бъдем. И още нещо изключително важно: да се произнесеш за бога е като да се опиташ да направиш от истината една заложница – завърших с приятен тон своето кратко поучение.

Тя се опита да се ориентира в ситуацията, да вземе отношение, но интелигентността не й позволи да намери онова свещено пространство, където можеше да се почувства сигурна и обнадеждена. Моите думи бяха я обградили като на някакъв малък остров или на ръба на бездънна пропаст. Преди да я оставя вцепенена в неблагочестивия й ужас пред опита й да измами Всевишния с лъжливи обещания, поисках да й покажа до къде се простира моята смиреност в божественото царство на думите:

- Нямам никаква заслуга пред Бога – затова се чувствам свободен да не се опитвам да го определям с дефиниции – освен ако Той не ми признае скромността да не знам нищо за Него.

- И това ли е цялата Ви мъдрост?…
- Може да не съм казал като големите мъдреци толкова мъдри неща, но поне не съм казал толкова и такива огромни глупости, каквито са казали големите философи – казах доста доволен от моето размишление е се усмихнах на един ангел, който не знаеше как да се измъкне от църквата.

Навярно се бях увлякъл, защото неочаквано я видях как се спусна към мен с нож в ръка, но по божия воля се отклони и заби ножа в разпятието.
Прекръстих се и излязох.

Бяха я намерили мъртва, вкаменена като трагична статуя, стиснала ножа с ужасèн пред смъртния грях поглед. В тази изключителна случайност или предзнаменование, допирът до свещеното беше съвпаднал точно с точката, където винаги се появява смъртта.

Днес тя се намира балсамирана в моята памет, където от време на време й махам праха на забравата, който напразно се опитва да скрие престъплението й.

Dimíter Ánguelov

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.