Public Republic Art Studio

Атанас Попов: “Мечтая за свят без излишни илюзии”

1 ноември, 2008 от ·

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Наталия Николаева с Атанас Попов

Atanas Popov

Атанас Попов е роден през 1980, живее във Франция от 1991. Бивш възпитаник на парижкия classe préparatoire, бакалавър по английско и магистър по френско право, както и магистър по българска филология. Бивш сътрудник на няколко български и френскоезични медии с преводи и статии за Източна Европа. Превежда на френски текстове на Паисий Хилендарски, Боян Папазов, отделни произведения на Станислав Стратиев, Теодора Димова, Георги Величков, на македонеца Младен Сърбиновски и др. Негови са и преводите на два документални филма („Георги и пеперудите“ и „La cité des Roms“ за френско-немската телевизия ARTE), както и на юридически текстове. Занимавал се е известно време с преподаване на български език на френски предприемачи. В момента работи като юрист.

Вие сте първият преводач на „История славеноболгарская” от български произход. Защо решихте да преведете текста на Паисий Хилендарски на френски език?

Нека уточня, че случаят е аналогичен и с творчеството на Захарий Стоянов, на Йордан Радичков и пр. – нито Паисий, нито Захарий, са били някога превеждани на чужди езици от българи.

Сякаш българинът се е примирил с идеята, че българската литература е преди всичко национална, и че така трябва да бъде. Когато обаче все пак се превеждат български автори, търсят се такива, чийто начин на писане копира западноевропейските образци.

Сякаш българинът не цени достатъчно самобитното или проявите на своя национален гений, ако изобщо е осъзнал тяхното съществуване. Затова дори литературни икони като Паисий и Захарий се превеждат само от чуждестранни българисти, за разлика от „Под игото” и голям брой съвременни автори.

Случаят с „Под игото” е по-особен: тук става дума за едно представяне на Османската империя, което е по-приемливо за съвременния българин от по-обективните изложения на Захарий Стоянов. До ден днешен няма нито една страница от Захарий, публикувана на френски.

Текстът на Паисий ме заинтригува с това, че всички българи го споменават, без да са го чели или разбрали. Всички повтарят като папагали „О, неразумне юроде”, без да знаят, че това се превежда на съвременен български „О, безумни глупако!”. Академик Динеков е до голяма степен виновен за представянето на неговия не дотам несполучлив превод на новобългарски като оригинал с осъвременен изговор. Реших да се възползвам от помощта на професор Фьойе, моят научен ръководител, понеже той самият нямаше желание да превежда „История славеноболгарская”, въпреки, че е единственият френски специалист.

Какво беше най-голямото предизвикателство за Вас при превода от църковнославянски?

Противниците на Йордан Иванов са му опонирали, че черновата – първообраз на ръкописа, публикувана от него, не може да е била дело на великия възрожденец. Тоест, образът на Паисий се проектира въз основа на определени очаквания. Паисий е трябвало да бъде намерен и избран измежду двама други автори, негови съвременници, написали труд, подобен на неговия.

Този дискурс се наслагва от средата на деветнадесети век до ден днешен и абстрахирането от този дискурс е много трудно. С една дума, никога не е ясно какво точно иска да каже Паисий, понеже граматическите конструкции са под всякаква критика. Пунктуация за него не съществува, освен това той преписва от църковнославянските преводи на Мауро Орбини и Цезар Бароний, без да слага кавички и без дори да адаптира езика. Нищо чудно на места да превежда буквално от гръцки. Въпреки че няма информация за това и въпреки антигръцките му настроения, според мен не е изключено Паисий да си е служел по-добре с гръцки, отколкото с български.

Пунктуация за него не съществува, освен това той преписва от църковнославянските преводи на Мауро Орбини и Цезар Бароний без ни най-малко да адаптира езика. Нищо чудно на места да превежда буквално от гръцки. Въпреки че няма информация за това и въпреки антигръцките му настроения, според мен не е изключено Паисий да си е служел по-добре с гръцки, отколкото с български. Въпросната „малограмотност” в сравнение със съвременниците на Паисий разбира се отдавна е забелязана, но в днешни дни се прикрива чрез представянето на превода на Академик Динеков като оригинал.

Стоян Аргиров твърди за множеството грешки в Зографския ръкопис, че те „не могат по никой начин да се припишат на един автор, на един съчинител, а само на един малограмотен преписвач”, позовавайки се и на произволната и несъобразена с никакви правила интерпунктуация („Из находките ми в светогорските манастири Хилендар и Зограф”, 1942). Всеки сам ще може да се убеди, че твърдението не е никак пресилено след като прочете следния откъс от прочутото Предисловие с оригиналния изговор и пунктуация:

„Предисловие к хотещим читати и послушати написаная в историицу сию

Вънемлите ви, читатели и слишатели, роде болгарски, кои ревнуете и усрдсвуете по своего рода и по свое отечество болгарское и желаете разумети и знати известно заради своего рода болгарскаго и за ваши отци и преотци и царове и патриарси и светих, како са испрво поживели и преишли. И въм потребно и полезно ест да знаете извесно деяния отец ваших, како що знают сви други родове и язици за нихен род и азик, имают истории и сваки книжник от них знает и сказует и хвалит се за свои род и азик”.

„Язик” очевидно е синоним на „род” или народ, както е било на старобългарски. Очевидно за да избегне тавтологията („както знаят всички други родове и народи за своя род и народ”), думата е изписана „азик” когато е употребена със съвременния смисъл на „език”. Но този факт досега не е забелязан от никого, а при превода текстът обикновено се изглажда.

Сравнението между Паисий и неговия съвременник Йосиф Брадати е показателно. Брадати пише на по-съвременен език от Паисий, граматически по-ясен, и който не се нуждае от превод на новобългарски (затова и такъв няма, за разлика от Паисий, който е превеждан най-малко три пъти на новобългарски).

В момента не разполагам с откъси от Йосиф Брадати, но нека направим едно сравнение със „Зографската българска история” от анонимен автор, съвременник на Паисий, озаглавена „История вкратце о Болгарословенском народе” (вж. Й. Иванов, „Български старини из Македония”, 1931, с. 628 et seq.) Някои от историческите извори са общи, с нищо не може да се каже, че единият автор е по-ерудиран от другите. Но „История вкратце…” е граматически и стилово много по-издържана. Отсъства и силно националистическият тон. Новобългарски преводи не са правени, нито пък има издания след 1944 г. (същото важи и за Спиридоновата „История во кратце о болгарском народе словенском”).

„Болгарский народ изыде древле от Чернаго моря, от реки Волги из великия Скандинавии и зваху ся тамо гимери и кимери, егда умножиша ся, изыдоша первое на овыя страны, и еще пред Александром македонским. Иллирик первый крал бяше. Потом же на (3522 г.) по сотворении мира, кралеваше ими крал Бладилий, он Филипа македонскаго царя победи и поддання его сотвори”.

Колко време Ви отне работата върху текста? Как се обогати Вашият хоризонт в заниманията ви с „История славеноболгарская”?

Работих 6 месеца с помощта на новобългарските преводи и немския превод на Норберт Рандо. Срещнах определени конструкции, които са характерни за македонската езикова норма. В резултат на тези усилия усетих, че вече мога да ползвам езици, които никога не съм учил или практикувал (сръбски, украински и др.).

Работейки върху българския 18-и век, установих, че Паисий Хилендарски не е единственият интересен български автор. Йосиф Брадати бе за мен голямо откритие. Благодарение на трудовете на Боян Пенев и на Боню Ангелов се запознах и с други интересни страници от тогавашната българска литература. До днес обаче Брадати не е публикуван в пълен вид. Някои ръкописи се пазят само в Белград. Кажете, нормално ли е това? Коя друга държава постъпва по този начин със собствената си литература?

Какво е Вашето разбиране за празника на народните будители? Вашата интерпретация на понятието „народен будител” и съвременното звучене на това понятие?

Ще бъда честен и ще Ви кажа, че не съм много добре запознат с този празник, и то мисля, че не по моя вина. Когато живеех постоянно в България (преди 1991 г.), не помня този празник, освен ако не се е чествал по друг начин. Дали става въпрос за празник от преди 1944 г., който е възстановен сега?

От 5-6 години насам редовно чета за Деня на будителите в електронните медии. Но все още не ми е ясна идеята, която се крие зад това честване. Тоест от историческа и социологическа гледна точка ми е напълно ясно, какво е се подразбира под „народен будител“ – това е интелектуалец, който е подбуждал оформянето на модерно национално самосъзнание (идентичност). Мнозина сякаш не знаят, че Ботевият в. „Будилник“ няма нищо общо с устройството за събуждане. Става дума единствено и само за пробуждане на националната идея. Казвам, че малко хора знаят това, съдейки по начина, по който превеждат на други езици заглавието на вестника, списван от Христо Ботев.

Оттук нататък очаквам от българските институции да пояснят как според тях трябва да се празнува този празник, който е доста парадоксален. Нима само в България е имало народни будители? Защо само в България те се празнуват по такъв начин? Не ме разбирайте погрешно. Българската специфика е ценна, когато е добре аргументирана.

Абсурдно е например 24 май да се празнува като ден на „славянската писменост“, понеже това е обидно за всички славяни, които никога не са писали на кирилица, а те са много. Кирилицата в никакъв случай не е „славянска“ писменост, понеже се използва и от кримските татари, и от монголците.

От друга страна, Кирил и Методий са създали глаголицата, а не кирилицата. Хърватите са преминали от глаголица към латиница, вместо към кирилица. Не са ли и те славяни? Поради тези причини 24 май задължително трябва да стане или ден на българската писменост или ден на Кирил и Методий (които обаче нямат нищо общо с кирилицата или панславизма).

По отношение на Деня на будителите не съм способен в момента да обясня защо този празник се празнува само в България. Надявам се някой да ми обясни.

С какво Паисий Хилендарски Ви звучи актуално?

Паисий Хилендарски звучи актуално с това, че развива един модерен национализъм, който е бил анахроничен за времето си. Нека бъдем честни. Патриотизмът е умерен национализъм. Националистът е по-краен в чувствата си от патриота. Затова Паисий е един умерен националист. Трудно е да се намери автор като него в световен мащаб, който по негово време да се изразява толкова остро по отношение на другите народи: гърците ни подлагали на духовен гнет, сърбите си измисляли история и пр.

По това време в Европа писателите и философите са мечтаели за братство между народите, за универсализъм, Имануил Кант предлага „вечен мир“. Дори на Балканите през 17-и в. Христофор Жефарович, авторът на прочутата „Стематография”, се смята едновременно за сърбин и българин(Боян Пенев казва за него – „от книжовните му произведения ние не можем да узнаем с положителност дали е бил българин или сърбин – до такава степен се е сродил с двата съседни народа и ги е считал еднакво за свои”); Йован Раич е бащата на сръбската историография, но пише с любов и за България, т.е. Паисий е предвестник на по-късния възрожденски национализъм, дори на съвременния национализъм, понеже дори до средата на 19-и в. българи и сърби не са били още настроени един срещу друг. А фанариотите са били наистина голяма напаст, но малко по-късно.

Паисий се влияе от кавгите между калугери, взима ги насериозно и се обижда от нападките на представители на други народности. От друга страна той посвещава само няколко реда на турските жестокости, което го прави още по-актуален, понеже малцина български историци са способни да пишат за Османската империя, без да си излеят гнева срещу турците.

Въпреки тези особености, Паисий е донякъде и писател на Просвещението. Изнесох доклад по този въпрос на колоквиум в университета на град Аррас, Франция. Възможно е да се докаже, че една от основните характеристики на Европейското Просвещение е да се бори за ограмотяване на населението. Паисий се бори за четмо и писмо, нищо, че езикът му е по-недодялан от този на Йосиф Брадати.

Освен „История Славенобoлгарская” сте превели два изключително трудни (на езиково и съдържателно ниво) драматургични текста на Боян Папазов. Как преводът на пиесите „Бяс” и „Продавате ли демони” Ви провокират интелектуално? Какво Ви дава работата с тези текстове?

„Бяс” и „Продавате ли демони” се оказаха далеч по-трудни от „История Славяноболгарская”, понеже към граматическите особености се прибавят и драматургични. Не съм нито артист, нито режисьор. Съветваха ме да не превеждам драматургия – било много трудно, имало съществени езикови особености. Помолих да ми обяснят за какво става въпрос, четох специализирана литература.

Оказа се, че никой не е способен да обясни рационално спецификата на драматургичния текст. Обаче аз владея чудесно френската разговорна реч, а имам и теоретическа подготовка. Видях, че други хора превеждат театър, без да могат да кажат нито едното, нито другото – например хора, които са дошли във Франция на 25-30 години и никога не са отваряли български тълковен речник или граматика. Казах си, естествено: щом те могат, защо и аз да не опитам.

Работих безумно бавно (година и половина за „Продавате ли демони” в сравнение с половин година за „История Славеноболгарская”). Исках преди всичко аз да изпитвам удоволствие от резултата, но и да мога да кажа със сигурност, че всичко е вярно интерпретирано. В крайна сметка режисьори ми казаха, че езикът, който съм създал, е изключително ценен и оригинален от драматургична гледна точка. Естествено си зададох въпроса, защо някои театрали ме съветваха да се откажа от театралните преводи.

Какви са следващите текстове, които бихте желали да преведете от български на френски език?

Повечето пиеси на Боян Папазов; откъси от Захарий Стоянов; историческа литература; разкази от Георги Величков; „Черната кутия“ от Алек Попов.

Смятате ли да продължите да представяте български автори на западноевропейската публика и защо?

Не мога да осигурявам едновременно превод и промоция. Ако някой желае да подпомогне гореспоменатите проекти, аз ще осигуря превода.

Кои са съвременните творци на Балканите, които най-много цените? Какво е специфичното в балканските литератури в сравнение със западноевропейските?

Много ценя македонеца Младен Сърбиновски. Но смятам, че в момента най-ценният творец на Балканите е Боян Папазов.

Балканските литератури са, от една страна, по-еснафски, от друга – литература и политика не са напълно разделени (парадоксално, затова и се четат по-малко). Най-голямата сила и слабост на балканските литератури е, че те се възприемат и като средство за поддържане на национални или обществени идеи. Това ги прави по-уязвими по отношение на естетическата им стойност, но, от друга страна, това им позволява да служат и за друго, освен за повърхностно развлечение.

За какво мечтаете?

За свят без излишни илюзии.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • papapa // 1 ное, 2008 //

    Ама съвсем ли без илюзии?

  • dora // 3 ное, 2008 //

    Възмутително е, че Паисий се превежда от човек с толкова бедни познания за езиковия, литературен и социален контекст, в който пише авторът на “История славяноболгарская!

  • Sergej // 3 ное, 2008 //

    По какво съдите, че преводачът има “толкова бедни познания за езиковия, литературен и социален контекст”?… Бихте ли уточнили и евентуално щрихирали по-важните точки, с които не сте съгласна…

    PS: Аз лично забелязах при прочита, колко всъщност малко знам/ знаем за Паисий и за неговото време…