Public Republic Art Studio

Из “9 зайци” на Виргиния Захариева

17 ноември, 2008 от · 2 Коментара

Дневник


Снимка: ! *S4N7Y* !

“Всич­ко съ­щес­т­ву­ва, за да се пре­вър­не в текст”.

Сте­фан Ма­лар­ме

Кол­ко е из­мо­ри­тел­но да се из­вър­вя­ва все­кид­нев­но пъ­тят от жи­во­та към не­го­во­то ос­мис­ля­не и об­рат­но. Край­но вре­ме е да се обе­ре фа­су­лът от гра­ди­на­та, тряб­ват ня­кол­ко ко­фи с тор за цве­тя­та. Тряб­ва да се нап­ра­вят мал­ки та­бел­ки, на ко­и­то да на­пи­ша име­на­та на цве­тя­та в гра­ди­на­та, да не би ба­ща ми или ня­кой друг ен­ту­си­аст да ги оп­ле­ви. Спе­ци­ал­но сал­ви­я­та, ко­я­то от­г­леж­дам от соб­с­т­вен раз­сад, из­г­леж­да нев­з­рач­на ка­то пле­вел, но не ми се ис­ка да гу­бя и се­кун­да от вре­ме­то си за пи­са­не.

От про­зо­ре­ца в ба­ня­та, до­ка­то се къ­пя, се рад­вам на хри­зан­те­ми­те в дво­ра на съ­се­да от­до­лу. Гле­дам как дреб­на­та му же­на ги по­чис­т­ва от су­хи­те лис­та, как за­ви­ра ли­це в ог­ром­ни­те бле­до­ро­зо­ви цве­то­ве и си пред­с­та­вям дъ­ха им на­е­сен… Вмес­то да си ги пред­с­та­вям, за­ка­че­на в та­зи къ­ща, хи­ля­ди пъ­ти мо­га да я по­се­тя, да си по­бъб­рим на стъ­па­ло­то на бе­сед­ка­та… Да ги до­кос­на хри­зан­те­ми­те.

Имам съп­ро­ти­ва да вли­зам в ста­я­та с ком­пю­тъ­ра и пос­ле съп­ро­ти­ва пък да из­ля­за от къ­ща­та на­вън. Раз­де­лям пи­са­не­то от жи­во­та. Об­вър­з­ва­не­то са­мо с ед­но­то заб­ра­ня­ва дру­го­то. Как се съв­мес­тя­ват? Стоя по сре­да­та, из­го­не­на от­в­ся­къ­де.

По-къс­но от­го­во­рът се по­я­вя­ва: ка­то наб­лю­да­вам. Ка­то осъз­на­вам неп­ре­къс­на­то про­це­са на пи­са­не­то и най-обик­но­ве­ни­те не­ща: чис­те­не на то­а­лет­на, хвър­ля­не на тор, бъб­ре­не със съ­сед­ка­та. За­що­то всич­ко е ед­но.

Оти­вам за тор, пос­ле ще дя­лам клеч­ки и ще сгот­вя.

  • Зелен фасул по китайски:

    В тен­дже­ра под на­ля­га­не в 3-4 лъ­жи­ци зех­тин се за­пър­ж­ват ле­ко 4 ски­лид­ки смлян че­сън, ня­кол­ко су­хи мал­ки лю­ти чуш­ле­та – пе­пе­рун­чи­но и джин­джи­фил на прах. Ка­то си пус­нат аром­ата, се сла­га на­чупен на две зе­лен фа­сул, мал­ко сол и се бър­ка ак­тив­но, до­ка­то се ка­чи ин­тен­зив­ност­та на зе­ле­но­то. При­ба­вят се 4 су­пе­ни лъ­жи­ци во­да и ка­па­кът се зат­ва­ря. Пър­во ври на сил­но ня­кол­ко ми­ну­ти, пос­ле още 5 ми­ну­ти на слаб огън. Мо­же да се сер­ви­ра ка­то ос­нов­но яс­тие и ка­то гар­ни­ту­ра.

  • Вди­гам пог­лед към пей­за­жа, кой­то се раз­к­ри­ва от пос­лед­на­та ка­мен­на те­ра­са пред ко­ва­чев­с­ка­та къ­ща, къ­де­то пи­ша то­зи текст. Цве­то­ве­те по реб­ра­та на хъл­ма от­с­ре­ща и дър­ве­та­та, раз­лю­ле­ни от вя­тъ­ра, ни­ко­га ня­ма да мо­гат да бъ­дат на­пи­са­ни. Те ве­че са там и ня­мат нуж­да да со­чат не­що от­въд. Прос­то треп­тят – ту ябъл­ка­та, ту оре­хът, ту чи­на­рът, ту вър­ба­та в нис­ко­то – в раз­лич­ни то­нал­нос­ти на зе­ле­но­то.

    Ле­жа пред огъ­ня. След опи­са­ни­е­то на змийс­ко­то от­мъ­ще­ние и по­боя с коп­ри­ва­та от мен се от­кър­т­ва ог­ро­мен то­вар. Как­во об­лек­че­ние! Да ме би­ят или да пи­ша за то­ва? Не знам. До­ка­то пи­ша, се смея и пла­ча. Про­ми­вам ра­ни.

    Ти­хо е. Вът­ре Пам спи. Огъ­нят от­го­ва­ря за мен.

    За пър­ви път на­ис­ти­на виж­дам звез­ди­те!

    Сто­ят раз­п­ре­де­ле­ни меж­ду ко­ло­ни­те на чар­да­ка – рам­ки за ед­нак­ви тъм­но­си­ни кар­ти­ни. Са­мо ед­на мо­же да съ­дър­жа лу­на­та. В из­низ­ва­щи­те се ча­со­ве тя нах­лу­ва в след­ва­щия сю­жет и пре­на­реж­да прос­т­ран­с­т­во­то. Рам­ки­те ус­луж­ли­во си по­да­ват съз­вез­дия, а ня­кои из­чез­ват на­го­ре към дру­га, по-го­ля­ма рам­ка.

    Гле­дам то­зи не­бе­сен спек­та­къл. Доб­ре ми е. Уна­сям се. Съ­ну­вам ули­ца­та, ко­я­то во­ди до хле­бар­ни­ца­та, но къ­щи­те на­о­ко­ло ги ня­ма. Вмес­то тях дъл­бо­ки ями, изо­ра­ни от ба­гер. Ще стро­ят. Ку­пу­вам бил­ки и зе­лен­чу­ци от ня­как­ви ба­би пред хле­бар­ни­ца­та и по­не­же Пам не­що го бо­ли, ме съ­вет­ват да взе­ма кот­ка и да я сло­жа на бол­но­то мяс­то. Съ­буж­дам се. Огъ­нят е из­гас­нал. До мен ед­но ко­те си мие му­цун­ка­та. Скри­вам го в паз­ва­та си. Ско­ро из­под ха­ли­ще­то се чу­ва звер­с­ко мър­ка­не.

    Все­ки ден тек­с­тът за дет­с­т­во­то нап­ред­ва. Има ма­гия в то­ва да съм пос­то­ян­на. Вът­ре в пов­то­ря­е­мост­та има сво­бо­да.

    Пи­ша, за да спра да го­во­ря то­ва, ко­е­то знам. „Не пов­та­ряй и ни­що ня­ма да ти се от­не­ме“ – каз­ва Биб­ли­я­та. Раз­каз­ва­ща­та ис­то­рии го пра­ви, за да бъ­де чу­та. Тя да­ва всич­ко от се­бе си, за да пос­тои в лъ­ча на не­чие вни­ма­ние. Вся­ка ис­то­рия е пар­чен­це от нея. Труд­но е съ­би­ра­не­то на тол­ко­ва мно­го пар­чен­ца на­са­ме.

    Мо­и­те кни­ги са мо­и­те гра­ди­ни. Ис­то­ри­и­те в тях са цве­тя. От­г­леж­дам ги все­от­дай­но.

    За­що да го пра­вя?

    За да ги при­бе­ра на си­гур­но мяс­то и да от­во­ря прос­т­ран­с­т­во за случ­ва­не­то на но­ви.

    За раз­ли­ка от по­е­зи­я­та про­за­та ис­ка тър­пе­ние, вре­ме и раз­г­ръ­ща­не. Тек­с­тът за дет­с­т­во­то за­поч­ва да се от­п­лес­ва и в ис­то­рии за нас­то­я­щия ми жи­вот. До­ка­то пи­ша, са­ма­та аз се про­ме­ням.

    Всич­ко то­ва при­ли­ча на опит да се слу­шат ня­кол­ко сим­фо­нии ед­нов­ре­мен­но.

    Жи­ве­е­не­то в гра­да на­къс­ва пе­ри­о­ди­те на пи­са­не в пла­ни­на­та. Опит­ва се да от­мие тек­с­та и да ме при­шие към се­бе си. Чу­дя се как да под­дър­жам мо­ти­ва­ци­я­та да про­дъл­жа­вам да пи­ша, ка­то ни­то знам как­во, ни­то ве­че си спом­ням за­що изоб­що за­поч­нах да пра­вя то­зи текст.

    На гор­ния въп­рос на­ме­рих от­го­вор. Как­то ви­на­ги се явя­ват пра­те­ни­ци. Ед­на фо­тог­раф­ка, ко­я­то в про­дъл­же­ние на го­ди­на хо­ди на учи­ли­ще с пос­лед­ния клас на гим­на­зи­я­та, за да нап­ра­ви из­лож­ба от сним­ки и тек­с­то­ве за пър­во­то по­ко­ле­ние, рас­ло в де­мок­ра­ция, ми каз­ва, че из­дър­жа на дъл­ги­те си про­ек­ти, ка­то ги ус­по­ре­дя­ва с дру­ги по-мал­ки, ко­и­то да я дър­жат буд­на.

    То­зи прин­цип се опит­вам да при­ло­жа, за да се под­дър­жам във фор­ма: пи­ша тек­с­то­ве – раз­го­во­ри меж­ду мен и прос­т­ран­с­т­во­то, по по­ръч­ка на спи­са­ние за ди­зайн. За­поч­вам да пра­вя след­ва­щия ем­би­ент диск „Къ­ща­та на Ме­ду­за“ от цис­тер­на­та в Ис­тан­бул.

    Че­та „Оке­ан от зву­ци“ – ис­то­рия на съв­ре­мен­на­та ем­би­ент му­зи­ка, раз­чи­там се­бе си, ин­ту­и­ци­я­та си за му­зи­ка­та и се чув­с­т­вам раз­б­ра­на и под­к­ре­пе­на от све­тов­но­то брат­с­т­во на зас­лу­ша­ни­те в ти­ши­на­та.

    Те­зи, ко­и­то стра­дат от за­дъл­же­ни­е­то за изя­ва, е най-доб­ре да дейс­т­ват, за­що­то в дейс­т­ви­е­то за­дъл­же­ни­е­то се раз­сей­ва и не про­ме­ня ре­да в све­та.

    Пи­са­не­то има сми­съл, ако ка­жеш не­що, ако опи­шеш ня­как­ва по въз­мож­ност из­к­лю­чи­тел­на ис­то­рия. Та­ка си мис­ля. Но в обик­но­ве­ния си ход жи­во­тът не е из­к­лю­чи­те­лен. Прос­то си те­че ка­то ре­ка – ту за­бър­з­ва, ту за­ба­вя, ту сти­га до ня­кое тяс­но мяс­то, през ко­е­то ми­на­ва с бу­че­не, и се сгро­мо­ляс­ва от ня­кой праг. Кое е важ­но­то? Важ­на е ре­ка­та. А бре­го­ве­те? И те са важ­ни. А ка­мъ­ни­те, ко­ри­то­то – и то. То­га­ва та­ка ще пи­ша. За всич­ко то­ва. За всич­ко, ко­е­то ми дър­па вни­ма­ни­е­то.

    То­ва, ко­е­то е. То­ва.

    Май­ка ми че­те пър­ва­та част на тек­с­та за дет­с­т­во­то. Каз­ва, че то­ва е ня­ка­къв кош­мар. Об­ра­зът на ба­ба­та е чу­до­ви­щен и ня­ма­ло обич в то­зи текст, ня­ма­ло ка­ди­фе. Та­ка е – каз­вам й. Не, не, кой ще че­те та­къв тъ­жен текст – упор­с­т­ва тя. Пред­по­чи­та от­б­ля­съ­ци­те на стра­да­ни­е­то. Ме­ду­за в лъ­жи­ца­та. Ис­ка да че­те за­бав­ни, те­ма­тич­ни не­ща. По­ник­на­ли вър­ху ра­ни, без да се из­ла­гат неп­ре­мен­но на по­каз.

    Пам ще за­ми­на­ва за ме­сец да сни­ма филм, ядос­ва се, че не му из­вес­тя­ват точ­ния ден, нап­рег­нат е и ня­ма мно­го вдлъб­на­ти мес­та, в ко­и­то да по­лег­на. Ня­кол­ко дни жи­вея край не­го, изо­ли­ра­на от бро­ни и ба­ри­ка­ди. Пос­те­пен­но вли­зам при се­бе си и ня­мам нуж­да от вън­ш­ни убе­жи­ща. Ве­чер­та, до­ка­то при­гот­вя ве­че­ря­та, стоя зад не­го, хва­на­та за ри­за­та му. Об­ръ­ща се. Прег­ръ­ща ме и каз­ва: Тол­ко­ва си мал­ка! Оби­чам те! Не из­пус­кам край­че­то на ри­за­та и сле­дя през ра­мо­то му как­во гот­ви.

    Да съм мъ­чи­тел­но спря­ла да пи­ша.

    Поз­на­вам то­ва. Поз­на­вам об­ви­не­ни­я­та все­ки ден. От­със­т­ви­е­то на ми­лост към мен. Раз­би­рам, че ко­га­то доб­ли­жа ня­коя бо­лез­не­на те­ма, ми тряб­ва вре­ме да свик­на, че ще го­во­ря. Че съм го­во­ри­ла за то­ва. Тряб­ва ми вре­ме, за да на­у­ча то­ку-що про­из­лез­лия от до­кос­ва­не­то език.

    Нер­в­ни­ча – не­о­пи­су­е­мо­то е ог­ром­но.

    Не­ща, ко­и­то на­вя­ват тъ­га:

    Пи­са­не, ко­е­то се взи­ма на се­ри­оз­но.

    Пи­са­не, ко­е­то не каз­ва ни­що.

    Пи­са­не, ко­е­то об­с­луж­ва че­тя­щи­те.

    Не­ис­к­ре­но пи­са­не.

    Пи­са­не­то е сте­на със слън­че­ви от­б­ля­съ­ци. Пи­са­не­то е съ­път­с­т­ва­не. На­чин да спра. Да съм от­во­ре­на и да при­е­мам. Съ­би­ра. То е пос­лед­но­то убе­жи­ще. Пи­са­не­то из­то­ща­ва сян­ка­та. Мо­га да го спо­де­ля с дру­ги­те. Раз­го­ва­ря за сък­ро­ве­но­то. Най-пъл­но ме из­ра­зя­ва. Раз­би­рам не­ща, ко­и­то не знам.

    Страх ме е от жи­во­та. Пи­са­не­то ми по­ма­га да го по­не­са. От­ва­ря прос­т­ран­с­т­во. Пре­ли­вам по лис­та, за да ос­во­бо­дя мяс­то. До­ка­то пи­ша, заб­ра­вям жи­ве­е­не­то, гле­дам го от­с­т­ра­ни, да­вам въз­мож­ност на по-бав­на­та част от мен да ме нас­тиг­не. Ня­кои я на­ри­чат ду­ша.

    Ед­но е си­гур­но – заб­ра­вя ли за вре­ме­то, зна­чи съм вляз­ла, не­о­пи­су­е­мо­то се е да­ло.

    Пи­са­не­то – по­вин­ност, с ко­я­то се от­куп­вам.

    Съ­ну­вам къ­ща от дър­во, плет и кал, ко­я­то стър­чи над мо­ре­то на един крак. Въл­ни­те я блъс­кат, тя се огъ­ва и се пов­ди­га от при­боя. Все­ки миг ще се от­къс­не и ще зап­лу­ва. Стоя и я гле­дам без­по­мощ­но как се тре­се над сти­хи­и­те. Ис­кам да я спа­ся, но не мо­га.

    Съ­ну­вам къ­ща – дър­ве­на, на един етаж. Пред­на­та част от­към се­ве­ро­из­ток про­пус­ка студ, кой­то про­низ­ва кос­ти­те ми. Ед­нов­ре­мен­но съм оби­та­те­лят и къ­ща­та. Раз­п­ре­де­лен, пос­то­я­нен студ…

    Тряб­ва да се об­шие пред­ни­ца­та на та­зи къ­ща – ка­то но­са на ко­раб, кой­то по­ри ле­до­ве. Ця­ла нощ раз­па­рям ста­ри об­шив­ки и вла­гам ма­те­ри­а­ли.

    Из­кър­п­ва­не на во­зи­ло­то.

    За­ви­вам по ед­на пря­ка към офи­са ми и виж­дам мъж, гол до кръс­та, по чех­ли. Дър­жи дъл­га пръч­ка и бру­ли дър­во. Па­дат теж­ки жъл­ти дю­ли. Той се смее, го­во­ри на ня­кой, кой­то не се виж­да. Сек­си е там, та­ка до­ма­шен, на та­зи мал­ка ули­ца със ста­ри къ­щи до пар­ка, в сре­да­та на го­ре­щия град.

    Пи­са­не­то е ко­лек­ци­о­ни­ра­не на ми­го­ве. Под­би­рам ги и та­ка ли­ша­вам тек­с­та от дос­то­вер­ност, то­ва­ря го с пре­тен­ция. Обиж­дам жи­во­та в не­го­во­то кри­во­ли­че­не. Все ед­но да си из­ре­жа, по­не­же мно­го ми ха­рес­ват, са­мо две­те очи и из­вив­ка­та на вра­та на лю­би­мия. Не ис­кам да съм пре­тен­ци­оз­на. То­ва ук­реп­ва его­то, но как се пи­ше без его?

    …Коя е та­зи, ко­я­то ис­ка да пи­ше?… – смее се учи­те­лят.

    Не знам. Чув­с­т­вам в се­бе си на­хал­с­т­во­то да со­ча.

    За­що­то, ако не ги ви­дя ми­го­ве­те, те прос­то ня­ма да бъ­дат. Ня­ма да съм.

    Ми­го­ве­те…

    Да се пре­дам. Да се ос­та­вя.

    Да не под­би­рам, да не по­соч­вам.

    Да се от­ка­жа от под­пи­са.

    Още не мо­га да го нап­ра­вя.

    Ди­ви­те гъс­ки без да го ис­кат

    От­ра­же­ни­е­то си ос­та­вят

    Во­да­та не­вол­но об­ра­за им в се­бе си по­пи­ва*

    * стих от „Дзен­рин ку­шу“.

    Рубрики: Frontpage · Tворчество

    Етикети: , ,

    Прибави страницата Public Republic към фаворити
    Artnovini

    2 Kоментара за сега ↓

    • marteniza // 18 ное, 2008 //

      Отдавна чаках нещо от и за Виргиния в това пространство. Мисля, че и Любо Канов би стоял добре тук. За последен път я гледах в “5ХРихтер” /предаването от Първи ноември тази година, посветено на Деня на народните будители, не земетресението :) /и си струваше човек да ги чуе с Ангел Игов. Уеб страницата й също е много приятна.

    • Екатерина // 14 авг, 2009 //

      Сложно за четене. Явно това не е моят стил.
      Някъде ми допадат интересните, неочаквани сравнения, прозата има като че ли мирис….но на места сякаш върви трудно описанието. Изречения заради самите изречения. Речта се усложнява и натрупва…
      Съжалявам…

    Коментирай