Public Republic Art Studio

Апокров

30 октомври, 2008 от · 8 Коментара

Валентин Дишев

Susha
Снимка: Ferran.

1.
Звънтящите полета на звука са сухи —
по-сухи от молитвените устни
невкусили очаквания отговор,
по-сухи от прегърбените якове
тропосали лицето на поднебието
с печалните остатъци от себе си
(и вечно има, има някой, претоплящ
дните си със тях).
Звънтящите полета на звука са ниски —
по-ниски от чело молитвено
разказващо се в бръчките на камък,
по-ниски от прихлупените траектории
на лястовици във преследване на плячка
(и вечно има, има някой, предвкусващ
първа капка дъжд).
Звънтящите полета на звука са гладни.
Петата ми бе малка. Много малка.

2.
А е просто. Наистина просто:
наръч съчки (листата отдавна са спомени),
два-три маха (захапал опашка е вятърът)
и ще лумне –
стаята, имаща четири ъгъла,
два прозореца и врата
(толкова пъти лъгана
и обречена на самота),
леглата, тръбичките
(всичките, мамка им, всичките),
два камиона болка
(как хрущяхме под гумите,
забравили думите, Господи, думите),
и прицеп обреченост.
Просто е. Толкова просто –
да подпалиш и пътя, и моста,
да загърбиш и стон, и тревога…
Но не мога. Това не го мога.

3.
Искам река с тротоар.
С пет реда плочки –
квадратни и сиви.
С плитко корито –
____________ точно
толкова равно и право.

Искам я. Само за днес.
Утре ще бъда пак романтик.
Утре ще бъда поет – ако трябва.

Коленете ми само
дано заздравеят
до утре.

4.
“Много искам да тегля една майна на времето.
Същото, което броди в стихове,
повдигано на пръсти и преливано,
доено и превъзпитавано,
и брулено, косено и даряващо,
но същото – показало деветия си пръст.
Как искам в гърлото му дрипаво
със нокти да гравирам “Има ме!”.
Със същите – които сричат стихове,
почупени или грижливо срязани,
и намастилени, белязани
и с лак, и лик, ликуващи,
но същите – с отсъстващият среден пръст.
Как искам да съм просто бесен!”.
То кротко рече: “Десет.”.

5.
По-зрима
птицата мълчеше.
Мърморенето
в мелничните улеи
(по-тихо
само на високото)
премилаше
и слог, и слово.
Синкопите
на слънчевите махове
заглъхваха
оклюмали по сенките.
Преди да стане
тъмно,
много тъмно,
във нощвите
брашното
бе замесено.
И хлябът ще е дъхав.
Утре.

6.
Търпението на думите изсъска
и скъса вървите от сласт и крясък,
прихлупи се небето на мълчанието,
по-пъстри облаците слепота препуснаха
в звънтящите си пасища, тъй дрипави без свян и горест,
крещящо крепки и протяжно глухи, а там
протегнатата длан на словото
е суха, суха, суха, суха
дълбока бръчка.
И прозорец.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

8 Kоментара за сега ↓

  • Nulis // 30 окт, 2008 //

    Пронизващо-и менталността, и душевността.Много си силен,Валентин.Браво …

  • Валентин Дишев // 30 окт, 2008 //

    Хъм…хъм… май само ти си впечатлена (така – почти – беше и при “Бяло”), та има опасност да си “отнесеш” подозрението в приятелска пристрастност… Как ми се иска да кажа – “Затова по-добре си мълчи!” – ама човещинка (ще се човеку да знае, че някой го е прочел :) )… Хайде стига мрънкане! – (ух! – как завиждам на Керана за непорочната откъм форумни навици сетивност…) – благодаря, че чу. :)

  • Nulis // 31 окт, 2008 //

    Дадох тон и забелязах, че никой не ме последва.Мога да ти направя пълна дисекция, но нека има храна и за критиците.Коментара в сайта трябва да е кратък.Проявявам отношение и към други творци, които не познавам.
    Страшно е ,когато протегнатата във въздуха “длан на словото” остава празна . Все пак, не ставай суетен!

  • Валентин Дишев // 31 окт, 2008 //

    “Все пак, не ставай суетен!” – Тъй, тъй, нали ти казах: форумни деформации. :) Сериозно (и смешно) – писането си е писане, но навиците от форуми и сайтове деформират сетивата по странен начин… В едни момент започва да ти се струва, че не си си довършил работата, ако тя не е обговорена… Шантава работа. :)

  • Nulis // 31 окт, 2008 //

    Силата на сериозния творец е: да владее духа си, даже когато е недоволен от нещо. Оттеглям се с уважение.

  • Валентин Дишев // 31 окт, 2008 //

    Уф! – наистина ли не съзря самоиронията (но и маркирането на сериозния проблем на навиците, които създава интернет-публикуването) и иронията във всичко казано?.. И аз се оттеглям. :)

  • Nulis // 31 окт, 2008 //

    Не съзирам ирония в суперлативите, които се леят понякога като Ниагара за не-мотивираните автори.Нооо да се хванем за стойностни дела, защото това не е дискусия,а кореспонденция.

  • Валентин Дишев // 31 окт, 2008 //

    Ъхъ. Обаче не ме свърта :) (и не мисля, че следващата кратка бележка би могло да се разчете в контекста на кореспонденцията):
    “Силата на сериозния творец е: да владее духа си…”. Тезата е само един от продуцираните в последните 5-6 века в рамките на “европейската цивилизация” кодекси за взаимоотношенията на твореца и духа (да не говорим, че в достатъчно дълги периоди от време фигурата на единия или другия не е била видима, разпознаваема или пък е била просто отричана…). Самите понятия “дух” и “владея” са от различни приказки (събрани “по волята на историята” :) в един момент в една, наистина… Пък и самите понятия са се дефинирали в очевидностите или изговаряли в наративите по доста различен начин в различно време…). Та тъй (благодаря ти, че ми даде възможност да го изговоря, маркирайки набързо, защото тези теми рядко се появяват в рефлексивното поле на “пишещите братя”…) – факт е, че интернет-публикуването отново променя нещо в самовъзприятието на “автора”, продуцира нов тип “къси съединения” и т.н., и т.н. За мен това са наистина забавни и заслужаващи внимание процеси, които “си струва” да попаднат в сферата на вниманието на теорията (макар дори и самият “феномен” на интернет – според мен – да не е изследван досега нито веднъж сериозно… Разбира се, изписано е много, но… Хайде стига, че “кратката бележка стана твърде дълга… Пък и нямам времето и мотивацията сам да свърша това, за което казвам, че не е свършено, а тогава не е съвсем редно да го коментирам…). :)
    Сега наистина изчезвам…

Коментирай