Public Republic

Мария Карагьозова – Станкова

Снимка: Julianne.hide

На Стефан, който не е с мен.

Спокойното място между трите хълма

Някога, много отдавна, когато мъжът беше небе, а жената – земя, когато небето и земята живееха в мир и разбирателство, когато любовта имаше сили, когато стоте ръце на отмъщението бяха вързани, когато тревата беше безутешна, а кората на дърветата нежна, тогава се появи Черната жена. Тя се роди сама. Трудно и със съпротива. После пое въздух и тръгна да го търси. Него! Искаше да е единствен, неповторим, да е едър, бял, със сини очи, да е добродушен, грубоват, тромав, но да вижда! Искаше да я подчини. Внимателно. Без да я обиди. Без да я нарани. Да я обича. Така да я обича, че да умре за нея. Да умира. Всеки ден.

Пътят на Черната жена минаваше през облаци от хора, прах от обитания, беше стръмен и не отиваше никъде. Има много такива пътища… А тя не спираше да върви. Беше убедена, че ако върви непрекъснато, пътят ще намери посоката. Беше сигурна. Само трябваше да върви. Да не се отказва. Често нейният път се пресичаше с други. Повечето кръстовища не бяха обозначени. Нямаше светофари. Нямаше знаци.

Черната жена внимаваше. Оглеждаше се във всички посоки и не го виждаше. Това я умори и изнерви. Притесни се, че пътят ще свърши, а тя няма да го срещне. Започна да спира и да заговаря случайни други. Други. Съвсем случайни. Ненужни. Искаше да чува гласове, да усеща допир на ръце, да прегръща, да се сгушва. Случайните ставаха за гушкане и мачкане. Но не можеха да обичат. Не можеха да обичат небесно. Трябваше да върви.

- Трябва да вървя – казваше Черната жена и продължаваше.

С всяка стъпка по пътя тя усещаше как в нея нещо пониква. Първо мислеше, че е храст. Чувстваше тънките клонки. Беше уверена, че е цъфтящ храст, защото ухаеше на пролет. Нощите ставаха люлякови. Дните – гюлови. Тялото на Черната жена се заобли. Косата й стоеше разрошена. Остана си ниска като храст, а храстът не спираше да расте. Беше се вкопал здраво в нея. Опъваше кожата й. Нервите. Тя пък пращеше от сокове. И храстът се превърна в дърво. Малко ябълково дърво. И вместо плодове – желания. Отвътре тя беше отрупана с желания. Сънуваше в зелено, шепнеше като вятър в ухото… кожата й стана като лико.

Няма да оставя следа след себе си – мислеше си Черната жена. Ще отмина и стъпките ми ще се загубят сред стъпките на другите. Обикновени стъпки. Милиарди стъпки. Всеки е ходил по земята. Поне да поведа едно дете… поне дете да водя… да не вървя сама. Поне да… Хубавото на Черната жена беше, че тя не искаше много. И винаги искаше това, което може да получи. Желанията отвътре не излизаха навън. Рядко ги пускаше.
И ако има нещо интересно в тази история, то е търсенето.

Черната жена поглеждаше под всеки камък по пътя. Разравяше къртичините, надничаше сред тревите. От Него нямаше и следа. Всеки търси докато върви по пътя си. Всеки търси…

Един ден пътят мина през Спокойното място между трите хълма.
Там не духаше вятър. Нямаше бури и урагани. Хората се усмихваха едни на други, кимаха с глави, пак се усмихваха и се познаваха!!! Бяха си близки.

- Добър ден!
- Добър ден.
- Как са децата?
- Вече ходят на училище.
- Как е жената?
- Усмихната и любима.
- А черният ти дроб как е?
- Държи се. А ти как си?
- Добре. Косата ми намалява, но умът ми е бодър.
- Така се радвам. Имаш ли нужда от нещо?
- Да. Искам да тръгна в друга посока.
- Ще те бутна с удоволствие. На юг или на север?
- На юг. Благодаря.
- Пак заповядай.

Черната жена слушаше и плачеше. Толкова мило. Така забравено и… И какво?
“Няма да се местя. Ще остана тук.” – каза си тя и се настани в Спокойното място между трите хълма. Моят път ме доведе до тук и ще остана.

Тя се сви между трите хълма, облегна се на притоплен камък и отвори широко очи.
Оглеждаше се във всички посоки. Не. Нямаше! Нямаше нито един човек с дефекти. Нямаше болни, нещастни, гладни, озлобени, нямаше тъжни и недоволни, уроди нямаше… само едно коте без опашка напомняше, че не е на небето. Вече не търсеше.

- Удобно ли Ви е така?

Гласът я стресна и проникна дълбоко в нея. До петите. Черната жена вдигна очи. Това беше ТОЙ. От плът и кръв. Стоеше и закриваше слънцето. Беше точно копие на представите й. Висок, тромав, стеснителен, бързомислещ, чувствителен, малко затворен, но простосърдечен… Нямаше съмнения. Той беше. Едното му око беше стъклено.

- Удобно ми е. Благодаря. А на Вас удобно ли Ви е?
- Не. Тръгвам. Това не е моето място. Търся друго.
- Чакайте!
- Не Ви разбрах?
- Чакайте! Ще дойда с Вас…
- Не. Обичам да вървя сам. Аз съм Стрелец. Стрелците са самотници, отдадени на тъга и съзерцание.
- Разбирам. Поне да вървя след Вас?

Той се колебаеше. Това предизвика струпване на хора. И спокойното място между трите хълма се оживи. Спокойните се събраха, усмихнаха се и започнаха да поздравяват във всички посоки. Зазвуча полифонично, мадригално, прочистващо духа и отвърстията. Мадригалите действат прочистващо. Винаги. Хор от ангели се намеси и температурата на въздуха се повиши с градус и половина.
Това беше любов.
Тя искаше така.

- Бих искала да остана с теб завинаги…
- Можем да опитаме като начало с определен срок от време. Аз съм зает човек. Работата преди всичко. Знаеш ли, че моят дядо е бил най-добрият стрелец? Напълно сляп! Опъвал е тетивата, ръката му се сливала със стрелата, духът му обладавал духа на животното…. Не е лесно за разбиране. Нямал е пропуск! Винаги е уцелвал!
- А ти?
- Аз съм с едно око. Пропускам понякога. За да е съвършен стрелец, човек не трябва да гледа…
- Не те разбирам. Извади си окото щом толкова пречи…
- Не можеш да разбереш. Ти си жена… Трябва да работя!
- И аз ще дойда.
- Не може. Жената трябва да стои вкъщи. Да се грижи. Да е загрижена. Трябва да се научиш на тревога. Това е важно.

Той излизаше, а тя оставаше да се тревожи. Тревогите това чакаха. Плъзваха навсякъде. Черната жена купуваше отрова за тревоги, чистеше тревогите, събираше ги в чували и ги изнасяше от дома си. Но имаше още. Винаги имаше още. Черната жена си задаваше един и същи въпрос всяка сутрин: Дали да не продължи пътя си.