Public Republic Art Studio

Ти познаваш ли мистър Уан – разговор с Ваня Константинова

12 октомври, 2008 от · 3 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Едно интервю на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова

Vanq Konstantinova

С Ваня Константинова се познаваме само задочно – от виртуалните ни срещи. Но всеки разговор с нея носи нещо от типа на реене. И удоволствие от думите, защото тя е прекрасен събеседник и разказвач на истории.
 
Ваня се усмихва през всеки ред на текстовете си, но не със суетната усмивка на някакъв си декоративно-самовлюбен в изказа си човек, а с една дълбока, мъдра и самоиронична усмивка, която е пленителна. В навечерието на премиерата на сборника й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан” си поговорихме отново тихо за хората, литературата и другите неща, за които знае и мистър Уан.


Ваня Константинова, благодаря ти за тази книга! А ти на кого би искала да благодариш?

С този въпрос ме караш да се чувствам неудобно още в началото – не съм заслужила още правото да благодаря публично, просто написах една книга. Но ще се възползвам с удоволствие. Искрената благодарност е особено вълнуващо усещане, което изпитвам, без за това да са нужни конкретни поводи.

Благодарна съм на всички онези големи хора на словото, чиито книги съм прочела и от които се възхищавам и се уча. На съвременните автори, които имам удоволствието да познавам и които ме подкрепят в скромните ми усилия – част от тях публикуват и в Public Republic и читателите ви също ги познават.

В съвсем личен план съм признателна на най-близките ми хора, защото са много интересни личности и винаги създават чудесна атмосфера. А осъществяването на това издание дължа на издателство АРС и Валентин Дишев, създателя на Форум за литература и хора ГЛОСИ, и на редактора Силвия Томова, с които наистина е удоволствие да се работи, и оценявам свободата, която ми предоставиха като автор.

Представи си, че сме деца и ти трябва да попълниш лексикон. Помниш ли ги, онези с картинките и рисунките на кървящи сърца? Знам, знам – на въпросите за гаджето винаги се отговаря с “тайна”. А какво би отговорила на другите въпроси – любим цвят, любим писател, какъв искаш да станеш, когато пораснеш, число и буква…

Помня ги, разбира се, те са доказателството, че от съвсем малък човек обича да говори за себе си. И вече знае, че хубавите неща са „тайна”. Любими са ми цветовете във филмите на Кишловски, иначе харесвам цветовете на здрача и веронезе.

За писателите не смея да говоря, има толкова много възхитителни редове, че имам усещането, че се смалявам и изпитвам чувства за вина, че няма да успея да прочета всичко, което си заслужава, а то е написано и за мен. Предполагам, че начина, по който пиша, издава в някаква степен и какви писатели харесвам. Когато бях дете, исках да стана балерина. Когато обаче станах, започнах да искам нещо друго. Сега вече ми се струва, че съм сигурна в отговора – когато порасна, искам да стана съвсем истински писател.

Как се зароди идеята за книгата? Кога са писани разказите – през последните години или си говорим за сборник, чиито истории преминават през различни времена от живота ти?

Историите съществуват – ние просто преминаваме през тях и сглобяваме отделни елементи, не детайли, а значения, които превръщаме в реалност, като ги изричаме. Животът ни е такъв, какъвто го направи нашият език. В този смисъл всичко, което пиша, съдържа част от опита в моя живот и в живота на хората около мен и преди мен. Макар да ми се струва, че винаги съм писала, в действителност го правя от няколко години и признавам, че започнах заради възможността написаното да намира бързо своите читатели благодарение на Интернет.

Ти пишеш и лирика, имаш издадена книга със стихове. Какъв беше твоят път към прозата?

Един от най-големите писатели на нашето време, Йосиф Бродски, казва: „Добрият стил в прозата е винаги залог за прецизност, бързина и лаконична дълбочина на поетическия речник… поезията е велик възпитател на прозата… Най-после поезията развива у прозата онзи вкус към метафизиката, който отличава едно произведение на изкуството от обикновената белетристика.”

Бродски несъмнено го знае най-добре, заради впечатляващия си личен опит и не виждам какво бих могла да кажа аз. Просто избирам формата, която ми се струва най-подходяща за изразяване на нещо конкретно.

Какво кара един човек, който сутрин закусва, обува си обувките и ходи на работа като милиарди други същества, да напише една история, и втора, и трета… Коя е движещата сила на писането лично за теб?

Въпросът ми напомни за една много млада моя приятелка, която ме попита как е възможно една жена, която според нейното разбиране е творец, да се занимава с приготвяне на обяда.

Опитах се да й обясня, че наслаждението е един от водещите мотиви да се живее, независимо в какво точно се изразява в различни моменти – в това, да се посветиш на някаква кауза, или в това да споделиш добрата храна с хора, които харесваш. Важно е какво влагаме в него, доколко сме искрени и добронамерени. Когато имам идея за една хубава история, за мен е удоволствие да я напиша, защото може би и някой друг също би я харесал.

Има ли в разказите ти автобиографични мотиви? Какво е съотношението между реалност и художествена измислица?

Разбира се – точно аз съм и картографът, и жената, която играе покер с непознати, и неосъщественият евангелист Юда, и проститутката с червени коси, и преброителят на мъртвите. Както би могла да бъдеш и ти. Как бих могла да измисля нещо, което не е съществувало никъде?

Всичко съществува и всичко е вече описано, ние забелязваме различни неща през различни моменти според собствената си нагласа и им даваме езикова форма според възможностите си. Историите ми са съвсем истински, независимо дали са се случили точно по този начин с точно тези хора на точно тези места.

Историите ти излъчват нещо магнетично – пленяват вниманието до последния ред. Няма да те питам как го постигаш, това си е твоята рецепта, но ми е интересно да разбера доколко това е съзнателно търсено. Да не би да се страхуваш от нетрайното внимание на читателя?

Не зная как и дали постигам това, за което говориш. Страхувам се само от липсата на всякакво внимание, защото ми се иска онова, което имам да кажа, да бъде чуто от някой друг. Ако не вярвах в необходимостта от споделяне на наблюдения и идеи, не би имало никакъв смисъл да пиша. Вярно, удоволствието от писането е голямо, но не е достатъчно като мотив. Без да се лаская от илюзии за някаква дълготрайност, надеждата ми е написаното да бъде и прочетено.

Голяма част от историите ти са писани за публиката в Интернет. Оказа ли това влияние върху прозата ти – върху формата, върху героите или дори върху самата стилистика? На мен твоите истории, в голямата си част, ми звучат камерно, като лично адресирани.

Изобщо не адресирам разказите си и не мога да възприема читателите като публика. Няма значение къде и как ще четат – пред компютрите си, на улицата, в кафене или в леглото. На глас или наум. Описвам онова, което искам да кажа, което смятам за важно като емоция и като мисъл и им предавам своята разказана история. Тогава всеки един от тях става неин следващ автор, който прави от моята история нова, своя история, на своя собствен език.

Няколко дена преди премиерата на сборника с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”, подготвила ли си вече словото си за представянето или разчиташ повече на импровизацията? Това е въпрос, който цели да извади наяве, що за човек е Ваня Константинова.

О, благодаря, че ме подсети за това. Много обичам импровизациите, особено в изкуството, но май ще по-добре да си напиша няколко любезни думи. Имам горчив опит от представянето на една великолепна книга с поезия, чийто редактор имах удоволствието да бъда – чувствах се толкова ангажирана, че ужасно се развълнувах, започнах да заеквам и говорех несвързано, за което авторът ме е проклел, предполагам. За щастие книгата имаше голям успех.

За собственото си представяне не се вълнувам толкова, да му мисли редакторът ми – вече написах тази книга, т.е. свърших, каквото можах. Останалото зависи от читателите. Що за човек съм, се вижда в написаното – там нищо не може да се скрие.

Каква ще бъде следващата ти книга – поезия или проза?

Може би е още рано да говорим за нея. Прозата е много изкусителна, поне за мен. Признавам също, че чета много повече проза, отколкото поезия. А и в момента съм привлечена повече от споделянето на идеи и може би по-малко на емоции, без да изключвам и това, разбира се. Така че ще е отново проза, предполагам.

Аз съм чела разказите от сборника, голяма част от читателите на Public Republic – вероятно още не. Затова, може би, този последен въпрос ще прозвучи за тях така мистично. Ти познаваш ли Мистър Уан?

Чудех се дали някой ще се сети да ме попита за това, благодаря ти. Няма нищо мистично. Ако говорим за човека, описан в разказа, да, наистина го познавам и той се занимава точно с това, изглежда по подобен начин и се казва така. А ако имаш предвид онзи мистър Уан, който стои зад гърба на героя, постоянно се питам докъде мога да стигна в познанието и дали изобщо съм на правилната пътека, или съм се объркала на някое кръстовище. По-важно е обаче, че той ме познава, както познава всеки един от нас.

Ваня Константинова, благодаря ти за това интервю!

Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Alberta // 12 окт, 2008 //

    Беше удоволствие да прочета това интервю. :)
    http://s2.rimg.info/17ba026ec0518222309923cdbb1d14ee.gif

  • Покана за Премиера на книгата на Ваня Константинова “Благодарим ти, мистър Уан” « ю // 12 окт, 2008 //

    [...] Гостите ще имат възможността да се сдобият с премиерната книга“Благодарим ти, Мистър Уан”, да се срещнат лично с Ваня Константинова и да й зададат всички онези въпроси, които останаха извън интервюто. [...]

  • Лили Спасова // 13 окт, 2008 //

    Ваня, Ваня, какво да кажа след прочита на това интервю с теб?
    Ти си Ти!
    Истинска и толкова крехка, и голяма, убедена съм в това)))
    Попътен вятър на великолепната ти книга, и още много в необозримото бъдеще…
    Толкова е хубаво, че мистър Уан е тук…

    Толкова хубаво е, че те има!
    Прегръщам те.

Коментирай