Public Republic Art Studio

Из романа “Сабазий”

10 октомври, 2008 от · 1 Коментар

Кристин Димитрова

Sabazius
Снимка: Freyja*

…Когато се завърна в Тракия след странстванията си, Сабазий имаше много врагове и не всеки го признаваше за бог. А той не търпеше това. Природата му беше да се разраства. Цар Ликург беше един от тези, които се противопоставиха на лудостта му. А тя се разпространяваше като болест и менадите в свитата на новия бог се увеличаваха.

Трансът, който Сабазий им доставяше, ги правеше способни на всичко, даваше им илюзия за прозрение и свобода, за сила и разговор с боговете. Но тъй като и животът от определена гледна точка е илюзия, не може да се каже, че Сабазий ги лъжеше. Той само им предлагаше да изживеят познатото по-ярко и за по-кратко време.

Ликург хвърли в тъмница следовниците му, а Сабазий трябваше да се скрие чак в пещерата на водната нимфа Тетида. Отговорът му обаче не закъсня. Той направи с врага си това, което най-добре умееше – подлуди го, а оня не позна сина си и го насече като лозова пръчка. Ушите, носа, пръстите.

След тази жестокост плодородието в Тракия секна.
Тогава Сабазий каза, че то няма да се върне, докато Ликург не бъде убит. И собствените му хора го разкъсаха на четири коня…

ПЕГАС

Чакахме с Белерофонт в салона на читалището и пиехме водка. Тази бутилка я бях изнесъл от магазина преди да дойде момичето от втора смяна. Смятах да оставя парите за нея в касата, но след ден-два, когато ни платят от клуба. С парите от клуба се разплащам в магазина, а парите от магазина изпивам в клуба. Най-големият ташак е, че и на двете места работя, за да изкарам някоя петарка.

През сините стъкла на прозорците се виждаше как навън се трупа сняг. Някои снежинки бяха направо уродливо големи, но те се приземяваха върху перваза със същата тишина, както и по-малките. Седяхме върху празното бюро на библиотекарката и ги слушахме. Не бяхме светнали лампите. Когато хората казват “зима”, си представят точно такъв сняг, но истината е, че дни като този у нас са най-много два-три в годината. Всичко останало е рекламна политика и пейзажи върху календарите.

- Тогава бяхме много гъсти с Дриант – продължих да обяснявам аз. Не че имаше голям смисъл. – Той ме научи да се боцкам. Заведе ме една вечер на тавана на една стара къща в центъра, определена за срутване. Преди време била музей на партизанското движение на не-знам-кой-си край. Беше със заковани шперплати по прозорците и катинар на вратата.

Влязохме откъм задния двор. Вътре коридорите бяха потънали в прах и лайна. По стените висяха снимки на заводи и младежи с лопати, които сигурно вече бяха измрели – младежите, де – а пред стълбището стояха три бронзирани бюста с бради и мустаци.

Върху един от тях някой беше оставил шапката си, така че гипсовият човек си имаше два каскета един върху друг – долният с петолъчка, а горният – с бродирано “Найки”. На средния пич му бяха оцветили зениците с червен лак за нокти, който се беше стекъл надолу по бузите му. Третият си седеше непокътнат и всеки път се чудех какво да му направя.

Дриант ме завлече на горния етаж, където имаше скосен покрив, малка площадка и две заключени врати. Взе да опипва джобовете на дънките си. Тъкмо щях да му кажа, че не съм гей, и той извади един ключ на червена връвчица. Отвори дясната стая и се озовахме в някакъв доста запазен кабинет.

Тук времето от години беше спряло.
Имаше витрини с почетни знаменца от разни районни класирания. Върху библиотечка с агитационни брошури и няколко дебели тома стояха две купи от “Олимпиада по шах”. Имаха си дръжки, капаче, всичко – като погребални урни. Над широкото бюро висеше маслена живопис в тежка рамка на тема “Зевс разговаря с обикновените хора”. Той беше могъщ, но озарен от вътрешна доброта. А хората от картината не можеха да повярват на късмета си. Работниците стискаха каскетите си в ръце, а млада селянка с връзка житни класове в ръка скромно, но с равни права участваше в разговора.
Помня тези лица като да ми бяха съученици. И нищо чудно, при положение че само след няколко месеца бях готов да се закълна, че съм си приказвал с тях.

В кабинета заварихме още прашно канапе, прашен фотьойл, прашна стъклена масичка с крачета от ковано желязо и до скосения прозорец няколко саксии, от които стърчаха сухи стръкове. Дриант извади от шкафчето газова горелка, каквито ползвахме за химическите опити в училище, така че явно не идваше за първи път, и започна да си подрежда инструментариума върху масата. Алуминиева паничка, лимонтозу.

Имаше и цяла кутия спринцовки за еднократна употреба. Приличаше на пратка, отклонена по пътя си към честните диабетици. Не съм го питал как се е сдобил с тия спринцовки. Баща му Ликург беше голям шеф в полицията и това обясняваше повечето от възможностите, с които Дриант се ползваше. Например, да кара пиян, да прави разни каскади с колата по улиците и после да насира шапкарите като им каже на кого е син.

Беше ми удобно с него и не му се сърдя, че после трябваше да му пласирам стоката. Аз сам се качих онзи ден на тавана с него. Винаги съм се страхувал, че в мен има нещо незабележимо. И че рано или късно хората престават да ме обичат. Като правило. Накрая всички ще се разотидат, отново ще остане само баба ми и докато ми сипва рядка супа, ще повтаря: “Какво не ми дойде до главата в тоя живот”.

- Защо ми казваш всичко това?
- Казвам го за първи път. Винаги ме е било страх да го кажа.
- Защо?
- Защото ме е страх, че този, на когото го кажа, ще разбере тайната ми и също ще си тръгне.
- А за мен не те е страх, че ще си тръгна, така ли?
- Е, това ще го понеса.
- Как да не те обича човек! И после какво?

Навън чак сега включиха уличните лампи, които огряха снежинките отдолу. Върху нас падна светлина, разделена на кръст от рамката на прозореца.

- Дриант ми даде компания, в която съм желан. Музеят ми стана като роден дом. Наричах го “Къщата на илюзиите”. Влизах, обливаше ме щастие, бях добре дошъл. Понякога си правехме и разни химически композиции. Случвало ми се е да виждам как тоновете от различните инструменти се преплитат като цветни нишки в някаква много красива тъкан и тя се извива като Млечния път в пространството. Музиката не беше в радиото, или в записите, или нещо там. Тя плуваше сама, на топли и студени течения и само трябваше да се допреш до инструмент, за да я направиш… видима за ушите на другите. На тавана имаше старо радио, голямо колкото сандък. Естествено, токът в сградата отдавна беше изключен, но понякога радиото свиреше. Веднъж намерих една станция, по която имаше предаване за нас, “Аргонавтите”.
- По това време група “Аргонавтите” не съществуваше.
- Предаването беше от бъдещето. Говорителката каза “А Пегас даде всичко от себе си” и други такива неща, все много важни. Исках да си запиша, но химикалката се стапяше в ръцете ми. Накрая й зададох няколко въпроса и тя ми отговори подробно.
Поне в началото “Къщата на илюзиите” ми даваше това. С течение на времето обаче всичко се изхабява, нали знаеш, започва потенето, запека, болките в кокалите, таванът се мъчи да ти падне на главата, налага се да увеличаваш дозата, ставаш друг човек само и само да си запазиш вратата към себе си. И накрая се оказва, че трябва да си плащаш за това, което ти се е полагало по право. Хитро, нали? Появил се е още някой между тебе и тебе, който ти иска живота.

От консерваторията ме надушиха, че продавам. Отде да знам на кого съм продавал. Някой ме е изпял. Изключиха ме. Честно казано, тогава се бях докарал до такова състояние, че ми беше все едно. Направих се на идиот и Дриант се измъкна сух. А и не можех да рискувам Дриант, аз вече разчитах на него.

Всичко можеше да приключи така. Но изведнъж Ликург получава анонимно писмо, ей така, от нищото. Как синът му се дрогирал и всичко. Имаше доста подробности, които просто не можех да си представя откъде са ги научили. Оказва се, че старият не знаел. Отървавал го е от какво ли не, но не се е сетил да му вдигне ръкавите на пуловера. Крещял, чупил съдове, заключвал Дриант и въобще, взел всички мерки, които човек, отгледан с военни филми, може да счете за целесъобразни.

Ликург не спря дотук. Беше бесен, имаше влияние и беше решил да се пребори докрай. Започна масова акция срещу наркопласьорите. Прибираха дилъри, дрогери, всичко наред. Разбиваха свърталища, фотографираха се по вестниците с иззети оръжия със заличени номера и всякакви боеприпаси.

Не, всъщност не се фотографираха лично, а само плячката и някоя ръка, която да сочи към нея по време на обясненията. Ръката на закона, раздвижила се в действие. Покрай това изгоряха заведения, две лаборатории извън града. Не че ми дремеше за тях, де. Просто изведнъж настана такава суша, че човек се чуди откъде да се снабди. Всеки ти вика “Копеле, изчакай”. Е, как да изчакам? Дриант ми даде рецепти за метадон. Щом били добри за него, щели свършат работа и за мен.

Срещнахме се с него след часовете му в една квартална бирария с дървени пейки във вътрешния двор на няколко кооперации. Той продължаваше да рисува чертежи на хипотетични супермаркети с клозети и стаи за персонала, даже беше станал небивало редовен студент, но аз вече разполагах с цялото време на света. Така че още докато го чаках, опънах една бира. Когато Дриант се появи, вече се свечеряваше.

Изглеждаше ми дълбоко стреснат и постоянно се оглеждаше. Баща му сигурно беше взел мерки да го държат под око и това му се отразяваше, поне така си помислих тогава. Пихме по две за отпускане. Имал грижи, търсели го, да се преместим у тях, параноя. Трябваше да слушам по-внимателно какво се опитва да ми каже.

След още една бира взе да идва на себе си. Похилихме се на разни глупости. Дойде сервитьорът със сметката и той пак скочи на крака, като че ли е видял призрак. Плати. Оставаше ни по още една глътка в чашите.
Тъкмо преди да станем, иззад гърба на Дриант дойде някакъв тип, седна до него на пейката и го прегърна. Беше с буйна коса с червеникави оттенъци. “Разпускаме, а?” – така каза. Помислих, че му е приятел.

- Мога да обясня всичко – каза Дриант – и с течение на времето ще се издължа.
- Татко ти е станал много лош човек. Нанася ми огромни загуби. И не мисля, че ще можеш да намериш пари за тази сметка.

Говореше тихо, почти шепнешком и гласът му се разпадаше, като че ли в гърлото му имаше заключени деца, които, за да бъдат чути, произнасяха всяка дума едновременно. Дриант се опита да стане рязко, но онзи го задържа с една ръка. “Шш-ш-ш-ш”, му каза в ухото като на бебе, което иска да се разплаче. После го поведе към колата си навън, като го направляваше с прегръдката си, а Дриант се тътреше с омекнали колене. Двама мъже от съседни маси платиха сметките си и станаха след нас. “Ти също идваш”, ми каза непознатият и дори не посмях да направя нещо.

В тези среди си има йерархии. Най-ниското ниво бръмчи пеша, над тях са тези с колите, после са тези с колите и шофьорите и т.н. Сабазий, който въртеше купона, се движеше поне с две коли едновременно. По-късно разбрах, че предпочитал да присъства на по-важните изпълнения лично. Дриант беше син на Ликург и достатъчно важен. Като съобщение. Подкараха ни с две коли.

Спряха пред музея. Дриант се дърпаше. Качиха ни в кабинета. Дриант се опита да изпълзи навън през прозореца. Те му опънаха краката на канапето един по един и ги счупиха с дъската от една етажерка. После направиха същото и с ръцете му – между китките и лактите. Той крещеше като луд. Залепиха му устата. Залепиха и моята, но понеже бях вир-вода, лепенката все се завиваше назад и накрая ми натъпкаха някакво преходно флагче с прашен вкус. Питаха го “Ще бягаш ли сега”, а той въртеше глава и сълзите му се стичаха върху лепенката.

Сабазий хвана носа му с два пръста, издърпа го напред и в другата му ръка лъсна бръснач. “Май имаш проблеми с дишането, но аз мога да ти помогна”, му каза той. Лицето на Дриант първо почервеня и после посиня. Започнах да си удрям главата назад в шкафа, за да направя нещо. Онзи садист се надвеси над мене с уродливите си очи и каза:
“От тебе не искам нищо.”

Тогава трябва да съм припаднал. Намерили са ни след един час. И двамата сме били тежко дрогирани, явно са се погрижили на излизане. Някой се обадил лично на Ликург да му каже, че в музея се е окопал наркопласьор, свързан със сина му. Много опасен тип.

Дриант не загуби носа си, но беше прострелян. И не от хората на Сабазий, а на Ликург. Когато разбили вратата, не познали кой седи на пода, подпрян до бюрото. Само видели нещо да проблясва в усуканите му ръце и стреляли. Била купата за шах, пълна с готови дози. После разбрали, че китките му били залепени за нея с лепенката. Помня я много добре тази купа, върху нея с наклонени букви беше гравирано “Първенец”.

Скоро свалиха Ликург от поста му. Собствените му колеги му подляха вода, защото Сабазий им беше отрязъл доходите под масата. А понеже той действаше от името на Зевс, нямаше и как да го спрат.

- Искаш да ти повярвам на тия басни?
- Не. Все ми е едно. Аз самият не мога да си повярвам.
- Защо?
- Сабазий е мъртъв. Знам, че взривиха колата му на околовръстното шосе. Знам го със сигурност.
- Изглеждаше ми съвсем здрав. И доста готин. Почерпи всички в заведението. Хората се катереха по сцената, полудяха направо. Такъв концерт отдавна не сме правили.
- Наистина изглеждаше добре. Как ли се е върнал?
- Защо ми разказваш всичко това? Защо на мен, а не на Орфей? Нали с него сте си по-близки?
- Защото Сабазий му е чичо. Не мога да му говоря такива неща.
- Ние всички сме роднини, Пегас. Живеем в малка страна.
- Да.
- И ако не сме роднини, се сродяваме, нали така?
- Да.
- Обаче твоят приятел можеше да дойде на репетицията или поне да звънне един телефон да не го чакаме напразно.
- Белерофонт, остави го на мира.
Той наистина не спомена повече за Орфей, но после ми каза, че щял да ми поиска една услуга.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Nikolay Atanasov // 13 окт, 2008 //

    Един от най-важните романи от 1989г. насам, с Ницшеански размах, извоюва дълбочината и непреходността си като отказва да предложи лесен отговор. Постига Комичното с елегантност, която все още се изплъзва на съвременната българска романистика. Може да се чете и като учебник по творческо писане :)

Коментирай