Public Republic

Пътепис с продължение от Люси Сетиян

Увод

Винаги са ме питали как се чувствам – българка или арменка. Въпреки очевадното – ян накрая на фамилното ми име често пъти отговорът ми предизвиква такова явно вълнение и открито настървение, които дотолкова не остават незабележими, че накараха и мен вече да се съмнявам в думите си. Особено след като си чул един и същ въпрос от хора, принадлежащи към най-различни социални прослойки в страната, която ти се води родина – защото си роден в нея. Истината за въпроса не е в отговора, а в самия въпрос беше казал някой по-умен човек. И ако си поне мъничко интелигентен, а дори не умен, трябва да положиш всички възможни усилия, че да намериш СВОЯ отговор, доста по-важен от публичните обяснения. На това емоционално пътуване тръгнах преди около 1 година.

Арменската диаспора по света постоянно се изправя пред едни и същи преценяващи погледи, пред едни и същи упреци и недоволства за неизяснеността на положението си. За още по-голямо съжаление това чувство е по-ясно видимо в обществен план, отколкото съчувствието или опита за разбиране на една дълбока и травмираща многочовешка история. Но като типично арменски черти, гордостта и честолюбието никога не са позволявали на арменската глава да се наведе или да замълчи под напора на фактологическия завършек на ужасите от 1915, белязали сърцата на милиони личности, превръщайки го завинаги в общото сърце на един народ. Въпрос на достойнство.

Миналото трудно се забравя. Дори за тези, които не искат да го признаят, искат да го забравят, изтрият, променят, очернят, изгорят като пергамент, превръщайки го в полъх на вятъра, понасяща със себе си пепелта на позора и безчинствата. Политиката си е политика. Истината обаче няма къде да избяга, макар някои да си въобразяват, че могат да я пренебрегнат временно или да се опитат да изпаднат в амнезия за нея. Добре поне, че в 21 страни петното, оскверняващо честта и доубиващо жертвите на геноцида, е премахнато с официалното им признаване.

Но откъде тогава произлизат недоволните изражения, насочени към арменката, която е родена, живее и учи в далечната от Армения република България. Как смее да не се нарича българка след като всичко тук е част от нея? Съдба, споделяна от 8.000.000 души, представляващи арменската диаспора на 5-те континента. Въпросите, последващи отговора, че се чувствам стопроцентова арменка, се изстрелват един след друг като плод на национално достойнство на българина срещу мен. Няма нищо лично. Човек винаги цени родното си място, защото хронологията на живота и израстването на личността му до съзнателна възраст е минала по нея.

Изобщо да си роден в малцинство, чиято далечна болка и желание за справедливост, тече като отрова в кръвта, не е лесно. Макар и 4-то поколение арменка в чужда страна, произхода не се изличава и всеки го има на ум. За добро или зло, напомняйки, че колкото неща и да свързват различните етноси, толкова и ги разделят.

Още от момента на личното ми осъзнаване и желание да намеря своите отговори, започнах да изучавам хората. Не културата, не традициите, не религиозните особености или поне не както следва – историческите свидетелства за народа. Психологията на арменските очи казва всичко. Стига да можеш да прочетеш какво има зад нея. Исках да разбера дали кръвта стига да се наречеш арменец.

Редица, съзнателно избрали в 21 век пътя на емигранти, още по-съзнателно емигрират и от произхода си. Крият каква е истинската им националност, режат корените си, изкореняват дървото на прадедите си от съзнанието и сърцето си за да си лепнат етикета на напорист американец, благороден англичанин или чистокръвен французин. Но така изтриват и идентичността си, неделима част от общността. Напълно естествено, за да си различен спрямо другите трябва да елемент в колективния пъзел.

За съжаление и някои арменци още преди години са взели подобно решение, днес слоган на представители на всеки възможен етнос в търсене на по-добър жизнен стандарт. Но кой е всъщност гражданина на света, космополита? Човек без произход? Не, напротив. Той знае откъде е, знае къде е основата му, горд е с нея, но е отворен и непредубеден към другите народи. Именно чистотата на мисълта му го прави приет във всяко кътче на света.

Едва сега смея да се нарека космополитна арменка, когато претеглих резултата от първото си мигновено пътуване към неродното ми отечество – Армения.

Глава 1

Всяко ново пътешествие ме кара да ставам с часове по-рано от предвиденото. Будилникът ми се обижда. Тръпката пред неизвестното не носи страх, а приятна възбуда, подсилваща усещането на всеки сърдечен удар. Всяка пулсация предшества и едно ново вътрешно ключе, което отключва нови места в душата и ума. Не крайната цел е важна. Странстването – физическо и душевно е безценното и необходимото.

За да го направи още по-незабравимо, физическото ми пътуване към Ереван бе предзнаменувано от доста душевни терзания, даващи точно определение за закона на Мърфи. Да, ама не.

Историята започва с бял лист хартия и все пак, дигитална хартия, мястото, където съм сама с всички. Умението да пишеш не опира само да талант. За пълна моя изненада не се оказа и временен интерес, а упорита страст, несвързана дори частично с университетските ми занятия. Далеч, напред и нагоре.

Случайно изказване на мой познат ме насочи към предизвикателството да кандидатствам за участие в тренинг за журналисти по време на кинофестивала Golden Apricot, най-голямото събитие в културната сфера на арменската столица. Лятото пулсираше в очакване на интернационалната сбирка. Въпреки че не се занимавам единствено с кино, никой на мое място не би пропуснал възможността да добие знания и да достигне до една от най-съкровените си дестинации – Армения.

Не съм и подозирала, че именно 2008 ще се окаже годината на това така дерзано посещение на корените. За някои моменти от живота, подобно на запознанството с дадени книги, персони, художествени произведения, човек трябва да е узрял за да осъзнае какво му се предлага. Да е способен да благодари за ценното, което е получил в дар. И най-малката сбъдната мечта, ПЛОД НА много или нищожни усилия, е дар от по-висша сила, каквото и да си мислим. Затова, макар и съвсем слабо религиозно настроена, отивам и паля свещ за благодарност. Стига предизвикателството да е достатъчно голямо, никога не си струва и най-малкото замисляне пред сладките рискове за неуспех. Това са моментите, в които ориста ни оставя сами да преценим.

За моя изненада се оказах сред избраните в интернационалния колектив, а както
по-късно подочух конкуренция далеч не е липсвала. Все пак човек трябва да умее и да се гордее сам с постигнатото. Но съдбата не пропусна да си пъхне любопитния пръст не където трябва и мъките започнаха. Как щях да си позволя толкова скъпо пътуване, след като нямам нито самолетен билет, нито достатъчни средства за предвидения си двуседмичен престой? Едно от най-висшите човешки качества, а за мен по-скоро трябва да се титулува умение, е упоритостта. Пратих молби на няколко европейски културни фондации, спонсориращи подобни проекти – безуспешно, не че се изненадах. Това не ме отказа.

Обърнах се към председателката на Софийския клон на най-известната в света арменска благотворителна организация AGBU, Соня Бедросян, чиито член съм от 5 години. Без съмнение една от най-отговорните и дейни жени, пред които еманципацията на достойнствата намира своя добродетелен облик. Колко пъти срещате човек, готов да ви отвори наистина вратата, ако почукате? (библ.препратка)

Лесното не е интересно, камо ли надеждно, а успеха на трудното е много по-галещ. Едномесечните ми надежди рухваха останали пред отворения отговор, заради невъзможността на г-жа Бедросян да ми каже какво решение е взето от главната централа в Ню Йорк. Първият опит все повече клонеше към отрицателен. Сумата за такова спонсорство със сигурност се оказа притеснителна и темата сякаш потъна в дебрите на Държавен вестник. Но нито тя, нито аз се отказвахме. А организаторите на фестивала също не можеха да дадат краен отговор за поемането на разходите по престоя ми, оказвайки се, макар и одобрен, кандидат от страна, чието име не е сред списъка им за финансово подпомагане. Както моя приятелка ми каза: “Не се притеснявай, в Армения всичко се случва утре.“

След дългата борба вече приех фактите без излишно мелодраматизиране при спомена за огромния си ентусиазъм при получаването на официалната покана от президента на Golden Apricot Атом Егоян и директора му Харутюн Кхачатрян. Убедеността ми, че няма да пътувам напълно ме накара да се откажа от идеята си, когато 10 дена преди началото на кинофестивала получих новини, които ми върнаха порива.

Престоят ми щеше да бъде спонсориран от организаторите! Веднага се обадих на
г-жа Бедросян, която от своя страна сподели радостта ми и прати горещи призиви за подкрепа от страна на Ню Йорк. След като разходите бяха по-малко можеше и да се случи чудото. Неофициалният отговор, че AGBU спонсорират самолетния ми билет дойде чрез председателката на AGBU-Sofia, достойно преизбрана и през 2009 за такава през същите тези дни на вълнения. Дължах много повече от прости благодарствени писма към Анита Ансерян, директор на Парекордзаган, а на г-жа Бедросян е излишно да кажа какво дължа, употребявайки безброй чистосърдечни спрегнати прилагателни… Важното е, че тя знае.

И така получих криле след вечерта на неочакваната вест, успяла да ме накара за пръв път в живота си буквално да подскачам и тичам като заек из вкъщи. Съседите ми проявиха разбиране за писъците и тропота отвъд стената и не се обърнаха към властите.

Седмицата преди пътуването бе изпълнена с оживена кореспонденция между мен и
г-ца Тамар Гамбарян, очарователната млада координаторка на 5-то издание на GA. Все още не знаех, че ме очаква много повече, отколкото мога да предположа. Ден преди пътуването получих кратка програма за посещението ми, даваща основна информация за предстоящите събития.

Картината бе завършена. Самолетът чакаше само мен, фотоапарата и бележника ми. Освен разбира се, 19 кг-овия куфар…

Снимки: Личен архив на Люси Сетиян

Снимки: Michel S

Снимки: puss_in_boot