Public Republic Art Studio

Визия, кураж и сила: „Кръстопът без пътища“ на Божана Апостолова

4 октомври, 2008 от · 3 Коментара

Миглена Николчина

Новият роман на Божана Апостолова „Кръстопът без пътища“ за пореден път демонстрира умението на авторката си да „заковава“ заглавията и да ни среща с едно писане, което въздейства с почти физическа сила.

Още с първите си редове романът ни захвърля брутално в средата на един скандален „дует“, в който два женски гласа не особено успешно се борят да се разграничат един от друг, обменяйки си ругатни, оскърбления и безапелационни присъди.

Ако се шокираме от това зашеметяващо встъпление, добре ще е да се доберем до внезапната промяна в тона и стила в мига, в който Сия-Сесил и Мария останат сами и се опитат буквално физиологически да изхвърлят другата от себе си. Ако и тогава още не сме разбрали, то ще е не защото не носим в себе си дълбокото знание за драмата, която писателката разгръща между двете жени, а защото изваждането й на светло не се случва често, а може би не се е и случвало в българската литература.

Тази драма на женската идентичност – където любовта и омразата, тъждеството и тоталното отхвърляне са толкова близо, че са често пъти неразличими – е разгъната от Божана Апостолова в социално-исторически разказ, който дава един неочакван „женски“ ракурс към политическите превратности на десетилетията преди и след промените. С труд и с цената на огромни лични лишения (и понякога унижения), завоювала свободата и автономността си, Сесил е буквално жената, която „облича“ (странна травестия на обичта) своята по-млада двойница. Професията й като дизайнерка и смяната на името й от Сия на Сесил е от тази гледна точка ироничен коментар не само на днешната ни епоха, обсебена от външното и показното, но и на обратите в женската еманципация.

Еманципираната жена, плод на предходни усилия и битки, се оказва в услуга на жената-предмет, на жената-фетиш на новото време. Оттук идва конфликтът, непоносимостта помежду им, но и невъзможността да се разделят. Пък и толкова различни ли са те в крайна сметка? Като две застигащи се вълни, изтъкани от различно време, място, идеологии и нагласи и все пак мистериозно свързани в една обща стихия, двете жени по сходен начин инстинктивно си служат с трансгресиите, които собствените им социални среди услужливо им предлагат; и по сходен начин се оказват впримчени във все същия „кръстопът без пътища“.

Откъде тази липса? Според диагнозата на романа на Апостолова безпътицата протича под общия знаменател на един „дефицит“ на мъжа, дори когато той се явява в най-любезните си форми сред огледалните лабиринти на женските съдби. Това се дължи на факта, че и двете жени – при все че едната облича, а другата е обличана, едната е артистка, а другата е „платното“ на нейното творческо осъществяване и провал – трудно се наместват в ролята на обект, което структурно се изисква от тях като жени.

За Сесил това е открита рана: веднъж я отхвърлят, защото си е позволила да каже „не“ (друг е въпросът, че това „не“ не е нейно, а на майка й и социалните предписания); друг път не издържат на силата на желанието й (т.е. тя пак се държи като субект); за драстичната сцена с партийния функционер могат да се изпишат студии – тук младата комсомолка се оставя да бъде предмет (сексуално – на мъжа и социално – на властта), но… ще ви оставя сами да прочетете какво се случва и как цялата поредица от случки довежда до един поразителен и покъртителен финал.

При Мария нещата са едновременно по-зле и по-добре – тя си мисли, че триумфално се е наместила в изискващото се от нея, но, както показва повторението на историята, по-скоро се лъже. Така съкровеното до невъзможност търсене на любовта у Сесил и студеното, инструментално „боравене“ с нея у Мария се оказват двете страни на една и съща обреченост…

Мощна визия движи тази история. Ако все пак ходът й понякога е неравен, мисля, че се дължи на периодически вземащото връх морализаторство, което ни радва в медийните изяви на Божана Апостолова, но което тук може да наруши вътрешния „тембър“ на разказването. Заедно с това съзнавам, че една по-широка публика ще оцени тъкмо този патос. Истински същественото в крайна сметка е в постигнатото взривно компресиране на социално-историческото в личното и интимното, като и едното, и другото Божана Апостолова стоварва в романа си с кураж, замах и дива сила. Следите от него остават дълго след като сме затворили последната страница.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Ljastoviza // 4 окт, 2008 //

    Много добра рецензия! Запали интереса ми да прочета този роман. Има ли други романи от български авторки, които третират въпроса за идентичността на българката в социалните условия на прехода?
    Предварително благодаря за препоръките :-)

  • merri rey // 4 окт, 2008 //

    “Следите от него остават дълго след като сме затворили последната страница. ”

    Много вярно!

  • Dimana Ivanova // 24 юли, 2009 //

    Много интересна рецензия! Беше ми интересно да я прочета след като прочетох няколко пъти романа и написах своята за него. Много ми хареса, наистина! Сия е икона на жената от преходния период, период на промяната в съвременното българско общество. Един изключително добре конструиран образ от Божана Апостолова. Сия е жертва на мисленето на две поколения. Философското послание на романа е, че в днешния свят на материализъм не е въможно постигането на духовна чистота. Копнежът по девственост на Сия я подтиква към поемането на пътя на самотата и лишеност от мъжко приъствие, но същевременно животът я въвлича в неговата яма – при предоставена възможност дори възрастният секретар на БКП я опипва и прави любов с нея. “Не аз съм курва, а животът”, ще възкликне тя.
    Препоръчвам романа за четене и философски размисъл!
    И още веднъж – рецензията на Миглена Николчина е страхотна. Сравнява добре съдбата на двете жени. Аз се впуснах по-скоро към разнищването на философската идея за борбата на дух с материя.
    Благодаря Ви, Миглена Н.! за предоставената различна гледна точка към този интересен роман.

Коментирай