Public Republic Art Studio

Яворовите стихотворения от 1901 г. – 107 години по-късно*

1 октомври, 2008 от · Няма коментари

Цветан Ракьовски

През май тази година излезе за първи път фототипно издание на първата Яворова книга – “Стихотворения” (1901).

Peio YavorovСбирката “Стихотворения” излиза като резултат от един етап от биографията на поета – Анхиало. Може да се каже дори, че тя е неговият пропуск към голямата литература. Но тя е и граница – между творчеството на гражданската позиция и социалното съчувствие и модерната поза на декаденстващия автор (така ще го нарече Вазов).

Книгата е съпътствана от три рецензии, чиито автори заемат важно място в литературния живот от началото на ХХ век – Божан Ангелов , Антон Страшимиров и д-р Кръстев. За Б. Ангелов [1] сбирката като поезия “не излиза вън от рамките на живота”, като при това не ползва “кваса на вазовския сантиментализъм”. Критикът приема за връх в книгата “Арменци”, като той нарича творбата “паметник на благородни чувства”.

Според Антон Страшимиров [2] в първата книга на Яворов се “преплитат мракът и лъчите” на съвременния живот. Но в своята рецензия Страшимиров вижда влиянието на руската литература върху Яворов – тя култивира този афинитет на поета към тъгата и страданието. И като доказателство рецензентът сочи поемата “Нощ”. Нарекъл я е “автобиографичен елегически етюд”.

За д-р Кръстев [3] стихосбирката е пример за пътя на Яворов от петостепенните списания към високата литература и респективно “Мисъл”.

Сборникът “Стихотворения” от 1901 г. издава някои важни пропуски – както на рецензентите тогава, така и пропуски на литературната история след това. Нека уточня – пропуски не към стихотворенията, а към книгата като културен факт, като композиция и насоченост. И така:

Първо: книгата няма свой идеологически център, за разлика от единствената свръхорганизирана книга на Яворов, каквато е “Безсъници” (1907). С нея той показва как се композира една лирическа цялост, като следва и тук учителя Славейков (“Сън за щастие”). Подчертано интимните стихове с пейзажен обект (като “Лист отбрулен” и “Прости”) се редуват със социално ангажираните “Градушка” и “На нивата”.

Второ: Стихотворенията някак безконтролно размесват фолклорните мотиви из социалните, без стиховете да имат съобщаваща междутекстова връзка помежду си. В 1901 г. Яворов все още няма ясна представа за модернистичната програма на кръга “Мисъл”, що се отнася до работата с фолклора. Но така или иначе през целия си творчески път авторът ще ползва само в 6 свои текста фолклорни мотиви като основа за художествените си образи. И в писмо до Дора Габе ще сподели, че младите предимно се “лигавят върху фолклора”. Дали има предвид Кръстевата квалификация “млади” (вж. “Млади и стари”), трудно е да се гадае.

Трето: Книгата е прекалено голяма като за първа стихосбирка (5 коли). Незнайно защо се тиражира мнението, че това е “малка поетична книжка”, защото 82 страници съвсем не са малък обем за първа книга, още повече за поезия. Четвърт век по-късно Атанас Далчев ще направи образцовото регулиране между модела “първа книга” и нейния обем (неговата първа книга “Прозорец” от 1926 г. е точно 1 кола).

Четвърто: Един специализиран поглед (на литературния историк и на литературни теоретик) обаче ще подскаже и друго. Знайно е, че още първите публикации на поета издават влечението му към организиране на своите текстове в цикли – представителни са “Гробищна китка”, “Ал¬бум от лирически песни”, “Есенни мотиви”. И това е постоянно. Сбирката на Яворов от 1901 г. показва подбор от тези текстове, т. е. това е втора публикация за доста от тях (някои не са включени в книгата). Но авторът ги пренарежда в нова композиционна форма – границите на циклите са разрушени, а стиховете са във формацията на книгата, съседствайки помежду си в нови граници.

Това унищожава контекстите, образувани при първите публикации. В книгата от 1901 г. стихотворенията съседстват по нов начин и образуват други художествени цялости:
Така например “Сонет” и “Желание” са части от един цикъл (“Лирични звуци”, Мисъл, 1900, № 8, 6-то и 4-то), но в Стихотворения от 1901 г. между тях е “Чудак”. Това е вече контрапункт – и то романтически контрапункт на сантименталистките настроения в другите два текста. Като начинаещ поет Яворов вече е наясно с ролята на контрапункта в композицията. Но контрапуктира отделни текстове. Поетът е все още да¬ле¬че от идеята за контрапункта в книгата – така ще се случи в “Безсъници”, където действа принципът на златното сечение, където началото е контрапункт на финала и пр.

Наредбата на сбирката поражда и някои въпроси – Защо “Калиопа” е последен текст? Това поема поанта ли трябва да бъде? Сигурно е така, защото няма никаква интенционална връзка между първата, отключващата творба (“Май”) и “Калиопа” като последен текст. Може би тук има право Божан Ангелов, според когото “Калиопа” изправя безредиците на страстната натура на Яворов. Иначе казано, “Калиопа” поправя впечатленията от предходния парадоксален текст на поемата “Нощ” и затваря книгата. Светло и с надежда! Все пак – това е ранният период, когато безапелационни констатации от типа “Без вяра в себе си и в Бога” са все още немислими.

В 1901 г. Яворов вече има една засвидетелствана и доказвана по различни пътища роля в обществения живот – тази на “македонския революционер”, както ще го нарича до края на живота му Цанко Церковски. Или пък ролята на “поет и разбойник”, както шаржово ще го нарича Йордан Маринополски.

Със “Стихотворения” от 1901 г. Яворов все още търси своя път, отвоюва пространство за другата си роля – тази на поета. И според думите на Кръстев и по-късния предговор на Славейков (към “Стихотворения” от 1904) тази роля го присъединява към групата на модерните поети, към поколението, което ще се формира, за да очертае другата линия в историята на българската литература.

Линията на новоромантизма и индивидуализма. А поетите, които чертаят този хоризонт жестикулират персоналистично в общественото пространство. Чрез своите “Стихотворения” в 1901 г. П. Яворов се учи и на това – как се гради личностен образ, физиономия на творец, оставящ сериозни индивидуални следи в родната литература. Заглавието на първата книга на Яворов подсказва обаче, че той все още се учи – максимално безличното “стихотворения” тепърва има да бъде сменено от заглавия енигми като “Безсъници” и “Подир сенките на облаците”.

_______
* – П. Яворов, “Стихотворения”, издание на Националния литературен музей и издателска къща “Гутенберг”., София, 2008.
1 – Рецензията е публикувана в сп. “Мисъл”, 1901, № 9, с. 579–581.
2 – “Наш живот”, 1901, № 1, с. 34–40.
3 – “Мисъл”, 1902, № 9, с. 623–624.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай