Димитър Ангелов
Снимка: John Scalzi
С времето, неопределено и смътно, Адам и Господ Бог станаха приятели и тъй като и двамата не бяха имали детство, измисляха всеки ден различни игри, винаги някаква приятна занимавка, защото още не съществуваше лошият вкус.
- Днес ми се иска да създавам животни – каза Той и потупа Адам по рамото.
- Животни? Не разбирам….
- Неща оживени от душата, неща които се движат…
- А, разбирам – които се размърдват, когато са до огъня.
- Нищо подобно: огънят те кара да се размърдаш само когато си много близо до него.
- Ами добре – съгласи се Адам. - И как ще ги правим?
- Няма да “ги правим”. Ще ги правя аз.
- Е и как ще ги правиш, когато никога не си виждал животни?
- Ето така: ще произнасяме гласни и съгласни наслуки, а после ще видим какво ще излезе.
- И ако животното се повтори?
- Убива се.
И започнаха да произнасят и да създават и се радваха като обезумели. После Господ казваше само “Хайде, върви си!”, а Адам подтикваше животното с едно “Върви с бога!”
- “Котка” – каза Адам.
- Това чудо го вземам за себе си – да не си го докоснал, дори ако ти се поиска да го погалиш. “Куче!”
- Искам това за мен! – виж само погледа му. Ако се надвесех с него над водата щях да си помисля, че сме едно и също нещо, удвоено.
- Вземи го със себе си, но далече оттук – даже се разкайвам, че го създадох. Но както и да е.
- “Прилеп” – каза Адам.
- Върви по дяволите! – извика Господ, целият настръхнал.
- Как каза? Какво е това “дявол”.
- Не знам много добре. Но е нещо, което понякога усещам в себе си.
- Сигурно не е животно… “Атеист”
- Това е по-лошо от дявола и от теб, взети заедно. Проклет да си! Тук свършва всичко между нас.
И го изостави сред множеството от животни, които до този момент се забавляваха в пълна хармония. Но когато Господ Бог се отдалечи, започнаха да ръмжат, да квичат, да оголват зъби, да вият. За първи път Адам почувства нещо много странно и изкрещя:
- Страх ме е!
И се изплаши още повече от тази дума, защото не знаеше какво точно означава. Тогава кучето се приближи и близна ръката му. Адам почувства топлината и малко се отпусна, прегърна го и заплака. Видя как няколко капки паднаха на земята и погледна към небето. Не валеше, но той още не знаеше, че плаче. Развълнувани или по някаква друга причина, останалите животни се отдалечиха и оставиха на мира тези сродни души. В един самотен покой – полу-човешки, полу-кучешки. Малко след това пред Адам застана най-странното и обаятелно животно и каза с объркваща непринуденост:
- Ето ме и мен - Ева.
Dimíter Ánguelov
Превод от португалски: Емилия Кръстева
Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.
0 Kоментари за сега ↓
Още никой не е коментирал. Бъди първият!
Коментирай