Public Republic Art Studio

Дали наистина всесилието би направило хората по-щедри и всеотдайни

16 октомври, 2008 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Петя Хайнрих с писателя Златко Енев

Zlatko Enev

Ти си познат на читателската аудитория предимно с детските си книги и романa „Една седмица в рая“. Кой е Златко Енев, който не познаваме; кой е човекът, който стои зад тези истории?

Един такъв дребен сърдитко, остаряващ и оплешивяващ. Работи през по-голямата част от времето, по липса на нещо по-интересно. Инак – нищо особено. Нали не развалям удоволствието с тия баналности?

Имаш ли хоби или занимание, което запълва свободното ти време?

Да. Пиша. Всъщност най-вече превеждам, поне през последните две години. Упражнявам търпението си, за да бъда по-точен. Много полезно занимание за холерик като мен, честно.

Кое е най-голямото признание за положените от теб усилия, в литературата и в личен план?

Надявам се да мога да отговоря на тоя въпрос след десет-двайсет години. Засега просто нямам отговор.

Критичен човек ли си – спрямо другите и спрямо себе си?

Задаваш този въпрос на разведен човек с две деца. Не е ли това достатъчно като отговор?

Говориш ли си понякога с Ането – героинята от детските ти романи? В какво би те упрекнала тя?

Че остарявам, предполагам. Лесно й е на нея – на десет години. Впрочем това вече съм й го казвал, във втората книга, само че тя отказва да ме вземе на сериозно. Предполагам, че ще й дойде времето да го направи, но малко се съмнявам, че ще съм жив, за да го видя.

Gorata na prizracite

Живееш от началото на 90-те в Германия. След толкова време продължаваш да пишеш на български, превеждаш статии за онлайн изданието „Либерален преглед“, пишеш статии на български. Как успя да запазиш жива връзката си с българския език и родната култура?

А, чак такъв голям юнак не съм. Всъщност веднъж вече се опитах да я прекъсна, преди много години. После видях, че от това само умирам по-бързо – и се отказах (за свой късмет, предполагам). А инак това с езика си е магия. В главата ми има някакъв компютър за езици; гледам, че това се повтаря при сина ми. Генетика.

Имаш ли ярки спомени за България от времето преди да я напуснеш? С какво свързваш това време – места, личности, събития? Обичаш ли да се завръщаш?

Все кисели неща, все работи, за които не ми се иска да говоря. Насилие – от детството, та чак до самия край. И най-неприятното от всички неща – че този тип живот беше направил насилник и от мен. Сега се опитвам да чистя тия неща през книгите, но не съм сигурен, че това е възможно.

Aneto

Ането от “Гората на призраците”*

Какво дете беше Златко? Откриваш ли нещо от това дете днес у теб?

Един дребен и заядлив побойник. Днес вече гледам да не му обръщам внимание, инак все още се развихря понякога. Но общо взето годините му действат добре, поне в това отношение. Започва полека-лека да се успокоява, да мисли и за други неща освен за детинщини.

Помниш ли някоя от любимите си книги от детството? Какво би препоръчал за четене на децата днес? С какво се различава тяхното от твоето детство?

Пипи, разбира се. Днес вече се питам дали наистина всесилието би направило хората по-щедри и всеотдайни, каквато е тя. Съмнението ме гризе отвътре непрекъснато, но в края на краищата си мисля, че е по-добре човек да вярва в едно добро, отколкото в познатото, зло всесилие. А инак, поне що се отнася до моите деца, тяхното детство се различава от моето колкото един нормален стол се различава от електрическия. Само названието е едно и също.

От позицията на човек, живеещ извън Родината, кои са типичните черти и характеристики на българина, тези, които го правят повече българин? Имаш ли образ в съзнанието си и пазиш ли спомен за човек, за когото би казал, че това е Българинът?

Отговорите са тук.

Няколко думи за съвременната българска литература. Откриваш ли имена и творби, които би определил като стойностни? Би ли споделил някое лично откритие или име от българската литература или култура днес?

Ами аз непрекъснато споделям такива неща, по страниците на „Прегледа“. Все пак наистина има едно откритие, с което се гордея: Албена Прокопиева, социална работничка от Търново. Рядко съм срещал по-силни и по-истински текстове от нейните.

Как се самоопределяш – като германски гражданин, българин, гражданин на света? В Берлин живеят почти токова хора, колкото са жителите на цяла България. Чувстваш ли се частица от този жив организъм или би се определил по-скоро като страничен наблюдател? Стана ли Берлин твоят град? Какво ти даде мястото, обогати ли то по някакъв начин писателя? Би ли остарял в Берлин или те влекат нови места под слънцето?

De jure съм германски гражданин, за останалото трябва малко или повече да гадая. Берлин ми става все по-чужд, колкото по-дълго живея тук. Неприятното в тази работа е, че май не остана място, което да чувствам истински близко. А за обогатяването… карам я по Ницше, утешавайки се с мисълта, че всичко, което не ме убива, ме прави (уж) по-силен. Бих заминал оттук начаса, ако виждах някаква алтернатива. Но по-добро от тук не виждам, поне засега. Пък и няма как, поне докато децата са малки. Пак баналности, страхувам се…

Какво може да очаква читателската публика от теб скоро? Имаш ли планове? Нови творчески проекти?

Писането напоследък се превърна в нещо като бъркане из мътна вода – каквото уловя, това е. Планове не правя, но и не спирам да работя. Останалото не е моя работа, така поне се надявам.

За какво мечтаеш? Как си представяш близкото бъдеще в личен план?

Не би било зле, ако отнякъде се появеше някаква любов. Това май е единственото нещо, по което копнея истински. Но нещо не става – пък и как ли, като прекарвам дните и нощите пред компютъра. Сублимация, за да не кажа по-честната дума, която сигурно би прозвучала прекалено драстично. Аз му викам „съдба“, но може би по-честното е „страх“. Човешко е, но не помага особено …

Златко Енев, благодаря ти за този разговор!

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. Завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин.

Освен че редовно предлага в електронното си списание „Либерален преглед“ преводи на статии и анализи от международния печат, собствени публикации и разкази, той е и aвтор е на четири романа: детската трилогия „Гората на призраците“, състояща се от книгите „Гората на призраците“, „Паркът на призраците“ и „Пустинята на призраците“, както и на романa за възрастни „Една седмица в рая“. „Паркът на призраците“ е носител на наградата на Съюза на българските писатели като най-добра детска книга за 2003 година!

Баща на две деца.

Интервюто направи: Петя Хайнрих

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • papapa // 17 окт, 2008 //

    Важно, но често и най-самонараняващо при писането, е да си откровен. З. Е. си го позволява.

Коментирай