Public Republic

Владо Трифонов

Снимка: alicepopkorn

„Защо имаме Европейски съюз и с какво той е добър за нас? Ние не знаем това и спешно се нуждаем от нов дискурс. Той трябва да бъде изтъкан от шест нишки: Свобода, Мир, Законност, Благополучие, Многообразие и Солидарност”, предлага професорът от Оксфорд - Тимоти Гартън Аш.

Признавам, че британецът ме провокира. Защо точно шест нишки, пък и точно тези? Прекалено лесни са за спекулация – заемат ли се мошеници, могат големи бели да направят. Нали заради свободата, мира и солидарността танковете на един друг съюз осъмнаха в средата на Вацлавския площад.

Да не говорим, че в България подигравката не им мърда. Законност? Солидарност? Бегай баце, тук таквоз нема! - ще рекат впиянчените квартални философи.

Замислих се за някаква нишка, която да е специално изпредена за българина. Която хем да го стопли, хем да му даде смисъл, че изобщо се е пръкнал.

…

Преди няколко години по време на снимки на документален филм в малко балканско градче, двама японци - мъж и жена, решиха да изчистят реката. Наричаха я „тяхната река”, а градчето - „тяхното градче” и бяха влюбени в него. За местните хора, обаче, реката отдавна се беше превърнала в бунище и никакви екологически сантименти не ги вълнуваха.

Намериха японците чували, обуха гумени ботуши, надянаха гумени ръкавици и започнаха да чистят. Хем чистеха, хем пееха. Хората наоколо се чудеха, какво ги прихваща тия с дръпнатите очички. Никой не се сети да ги попита, имат ли нужда от помощ. Изчистиха японците реката, прибраха се вкъщи, сготвиха си и продължиха да пеят до късно през нощта. Даже измислиха песен и я кръстиха „Песен за реката”. Мелодията беше на японски, текстът също, но думата „реката” произнасяха чисто български.

Завеждам английска журналистка да види каква прекрасна планина Витоша си имаме ние, софиянци. Спираме до една от малкото останали неразбити чешми. Наоколо са захвърлени пластмасови бутилки от бира, кофички от кисело мляко и стъклени шишета от водка. Ядосвам се. Появява се турист на почтена възраст и си налива водица. Пита ни как сме. „Зле! Я вижте тая простащина”, тросвам се аз. Човекът поглежда към боклуците, сетне кротко казва: „Пяната. Мръсната пяна се качва нагоре” и си тръгва.

Ние оставаме до чешмата още малко. Ядът ми постепенно минава, започва да ме наляга мъка. Пяната значи. Заляла е София и сега напредва. Стигнала е насред Витоша, бълбука, набъбва и пъпли нагоре към Черни връх. Докато не залее и него, сетне България, и като прелее - да удави де що има държави наоколо.

„В България поне си говорите. Пък ние изобщо не си приказваме”, окуражава ме моята гостенка.

София - 1991. Пред десетина хиляди възторжени лица Бил Клинтън искрено се вълнува: „Горд съм като чувам как хилядното множество упражнява свободата си. Искам да ви припомня с какво се разделихте: с една полицейска държава, в която нямаше място за разочарования, защото я нямаше и надеждата за нещо по-добро. Позволете да се обърна към всички хора в САЩ, Европа и по целия свят, които ни гледат: Това е една прекрасна страна, елате и помогнете на България да изгради бъдещето си.”

Клинтън наистина си мислеше, че окончателно сме се разделили с разочарованията. Горкият Бил, откъде е можел да знае, че полицейската държава ще стане държава на мафията, а разочарованията ще стигнат дотам, че най-свестните българи ще умрат преждевременно, а останалите ще се изнесат завинаги зад граница.

17 години след Клинтън - Джордж Буш ни е дошъл на гости. Възторжените лица от 1991 са се изпарили. Стотина подбрани, проверени и стократно инструктирани държавни подлизурки „спонтанно” приветстват скъпия гост. Полицията чопли семки и гледа лошо. „Много ми е драго – казва Буш – че съм във вашата прекрасна страна. Аз и Лора с нетърпение очакваме вашия прекрасен обяд днес”. Впрочем не само той и Лора, но и цяла тумба ненаяли се български политици чакаха да седнат, че да му пийнат и хапнат по стар муфтаджийски обичай.

Буш така и не разбра, че в България за няма и 20 години шепа лумпени превърнаха понятието „политик” в най-мразената професия. Кой да му каже, че българската охрана в американското посолство в София крещи на дошлите за интервю хора и ги кара да се разкрачват - с вдигнати ръце и навити до колената крачоли. (Ама картинка, а!) Кой да го разходи из българските планини и да му покаже поразиите на дървената мафия. Нямаше кой. Но пък манджата я биваше.

„Ще те убия! Мръсник!” – крещи млада жена и налага скимтящ фърфалак на път за детската градина. Цялата е почервеняла; в комбинация с яркия грим лицето й мяза на кукер от Разложко. Накичила се е тежко с жълто желязо и докато пердаши детето не пропуска да намества гривните си. „Аз съм малък. Не ме бий” - опитва да се защити изплашеното дете. Някакси успява да се отскубне от ръцете на пощурялата родителка и панически побягва към входа на градината.

Да не се лъжем - в сегашния си вид България не е от най-приятните мяста за живеене. Майки бият деца, мъже бият жени, полицията бие журналисти, мафията се самоизбива, държавата бие всички. Налагаме слабия и сервилничим пред силния. Плюем по улиците, мразим всичко и мърсим навсякъде. Мутри, чалга и комунизъм здраво са се оплели и не можеш да разбереш, къде свършва едното, къде започва другото. „Аз съм мутра!” - изврещява едно 5-6-годишно полуидиотче, когато го питам, защо боксира сестричката си. Сетне гордо се отдалечава с ръце на кръста и клатеща се, „мутренска” походка.

Наричат ни излагацията на Европейският съюз; second hand members, допуснати в ЕС единствено по политически причини. Тоест, членството ни няма нищо общо с нито с културата, нито с качествата ни като нация.

Описват ни като държава, в която:

Едно: въоръжени до зъби бандити спокойно се стрелят, за кеф на дечурлигата.

Две: плюенето по тротоарите и пикаенето в градинките се смята за върховен израз на независимост.

Германският експерт Клаус Янсен, изпратен от Брюксел за оценка на българския напредък обяви, че се е сблъскал със стопроцентова нагласа в стил „целуни ми задника” (‘kiss my ass’ attitude).

Преди него Дейвид Джонсън от лондонската полиция мрачно съобщи, че разполагаме с жестока и неконтролируема мафия.

Мисля се, добре де, ако наистина сме всичко това (а ние безспорно сме), нека ни помогнат. Не само да ни описват колко сме тъпи и невъзпитани, но след като те са по-възвишени, да вземат да ни прегърнат. И като ни прегърнат, да вземат да ни заобичат. Нали затова сме едно семейство. Тогава няма да се срамуват толкова от нас. Даже ще са горди, че такъв народ е влязъл във фамилията: уникален с комбинацията от омраза, корупция, бандитизъм, свръхбогатство, свръхбедност, насилие, завист, мърсотия, простотия и… талант.

Сещам се за една случка с доктор Бърнард Сийгъл. Прочутият онколог минавал на визитация, когато изведнъж му налетял болен, който крещял неистово и искал да го смеле. Ситуацията била критична. Чудел се Бърни Сийгъл как да се отърве, накрая рекъл с най-благата си интонация: „Обичам те”. Оня заковал на място, врътнал се кръгом и кротко се отправил към леглото.

Та ето, може би и с българите някой трябва да стори същото. Седмата нишка!