Public Republic Art Studio

Палми Ранчев: “Често съм благодарен на половин, дори и на четвърт чудо”

27 септември, 2008 от · 7 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Вера Балева с Палми Ранчев с въпроси, които от уважение към отговорите на Палми Ранчев – застават след тях

Palmi Ranchev

Обръщение към читателя:

Палми Ранчев е разказвач и поет
 
Интервюто с него ще ти помогне:
 
Да забележиш, че „не докосва плочите по тротоара.”
 
Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.
Отблизо – истинска.”
 
Да си помислиш – може би вече е разбрал – след толкова написани книги, както и „след толкова дълго пътуване – какво означава времето, пространството и разстоянията”.
 
Да узнаеш, че Палми Ранчев харесва „райския газ” на мъглата. Върви бавно през нея с най-унесеното си сако – събира или измисля великолепно истории и пак истории от живота и за живота.

Отдавна не правя дългосрочни планове. Виждам обикновено някакъв смътен силует от вероятности, които украсяват клонките на два-три бъдещи дни. Достатъчно ми е да съм жив на въпросната дата. Казвам го, защото не вярвам, че всичко зависи от моите желания и очаквания. Нямам нищо против, ако седя и гледам през прозореца, както преди малко.
Какво мислите, че ще правите на случайната дата 19 януари, тази година?

Пред публика, дори и да не го желае съзнателно, човек обикновено играе някаква подходяща за случая роля. Тогава вай-вероятно съм бил в настроение да се събуждам и да се оглеждам за чудо. Иначе приемам търпеливо както обикновените, трудно забелязваните, така и необикновените събития, пред които всички възхитено разперваме ръце.

Чудото винаги го свързвам с неведома сила, която се намесва. Харесва ми когато хубавата изненада идват отгоре, от небето , като подарък, и не се налага сам да я предизвиквам. Или по-лошо – да я отработвам.

Затова често съм благодарен на половин, дори и на четвърт чудо.
По повод думите Ви, казани в „Хамбара” – че причината да се събужда човек – това е възможното чудо, което ще преживее през деня. В този смисъл – колко чудеса Ви се случват?

Всички хора, притиснати от трудни за тях обстоятелства, когато могат да разчитат единствено на себе си, и ако силите им не са достатъчни, за да маршируват и размахват показалец, примерно, или поне да се движат свободно, за да избягат, започват да се смаляват. Стават малки и си приличат.

Тогава се проявяват основни, в смисъл базови, качества, без които съществото, на което помагаме и съчувстваме – не само с текстовете си – започва да губи букви и съответният смисъл.

Героите ми често се борят за всяка своя буква и смисъл. Вероятно защото интересът ми привличат хората, на които им е трудно там, където повечето преминават без проблем. Понякога, дори май често, и аз съм такъв.
С какво най-много „малкият човек” като персонаж Ви привлича?

Някога живеех в разказите на Чехов, Бунин и Бабел. Но от доста време, заради Пламен Тушков /писател и продавач на книги/, който агресивно не позволява друг да харесва Чехов, престанах да го чета. Но пък написах разказа „С Антон Павлович пред „Кристал” от сборника „Малко късмет за по-късно”.

„Тъга” го няма в изданието с избрани разкази на Народна култура, което ми е под ръка. Имам и тритомник, където също ще проверя, но за сега, колкото и да се старах, не успях да го открия в книжната си бъркотия /библиотеката/.

Някога, много отдавна, казвах, че никога не плача. Сега също нямам кой знае какво желание да призная, че понякога очите ми се насълзяват. Но със сигурност не никога не съм чел професионално, а като вечен любител, и главно за удоволствие.
Във връзка с темата за „малкият човек” – харесвате ли Чехов? Спомняте ли си разказа му „Тъга” и ако е така, точно този разказ може ли да Ви разплаче? /Все едно със сълзи или без сълзи./

Пристрастен съм към мъглата, с която започват разказите и стихотворенията. Различна е по гъстота, и винаги ми се струва, че я вдишвам за първи или за последен път. Като райски газ, наркотик.

Иначе в прозата, особено при писането на роман, има и канцеларски елемент – сядане всекидневно пред компютъра. Писането или редактирането на определен брой страници.
Но истинското начало, независимо дали става дума за стихотворение или кратък разказ, е свързано с райския газ.
Кой Палми Ранчев харесвате повече – този, който пише проза или другия – който пише стихове?

Понякога поетът е болник, който се разболява от живота, и опитва да се лекува с него. Следите, които живеенето оставя в теб, дори и най-баналните драскотини, често са като следите в стиховете. Това създава усещане за скрита рана. Или, да речем, за екзистенциално тлеене.

Иначе всеки ден започва и протича обикновено, забравиш ли, че вървиш към последния. Колкото и да е нездравословно да живееш с подобно предчувствие, присъствие на смъртта и на раждането оразмеряват и създават допълнителен обем на всекидневното съществуване.
Има къде да се скриеш, и същевременно няма.
Поезията Ви е особена – върви леко, а едновременно с това – оставя след себе си дълбоки отпечатъци от тежки стъпки. Как го постигате?

Литературата, според мен, е продължение на живота – живеене по друг начин. Тя разширява територията на човешкото, като постоянно си присвоява територии, които очовечава.
В подкрепа на подобно становище е усещането ми, че по-активната част от живота ни е свързана с въображението.

Обикновено ходим в края на седмицата на екскурзия, някъде около мястото, където живеем. Или не ходим. Но е възможно да пропътуваме хиляди километри само като постоим с притворени очи.
Какво е усещането на писателя – след като разкаже която и да е история? Че я прибавя към света? Или я взема от него?

Обречени сми да живеем със социалистическите си татуировки. Виждат се, запретнем ли ръкави, разкопчаем ли следващото копче от ризата, за да си поемем по-свободно въздух. Постоянно личи къде сме прекарали значителна част от живота си. Но така, по идентичен начин, са дамгосани прекалено много хора. Не е нужно постоянно и сам да поемаш вината. Или да чувстваш гузност. Същевременно татуировките, както и другите спомени от затвора, не трябва да пречат на желанието за възмездие.
Наистина ли си „разчистихте всички сметки със социализма” /Ваши думи/? Възможно ли е въобще да се направи разчистване, когато последиците за всички, които са присъствали в това време – са също като невидими татуировки?

Стиховете на Емили Дикинсън, Книга на безпокойството, Библията…
Имате ли си своя любима книга „тип библия”? Ако обичате, назовете я.

Дъщеря ми, докато беше малка.
Кой е най-големият дар, който сте получил досега?

Разчитам единствено на себе си, ако попадна в сложна за разрешаване ситуация. Не умея да разпределям равномерно тежестта. Тогава, докато потъвам, такава е житейската ми практика, обикновено няма от кого да поискам помощ.

Най-често съм самотен както в провалите, така и в успеха, поне що се отнася до писането.
Но в битово отношение, тъй като винаги зависиш и от други хора, не забравям, че имам приятели, които понякога се появяват, най-неочаквано, дори неповикани, и когато ми е било най-трудно.
Как смятате – че човек може да разчита само на себе си /и то не винаги/? Или е възможно все пак да разчита и на някой друг?

Карвър, един от любимите ми поети и разказвачи, разделя живота си на две половини, с алкохол, и без силни напитки. Аз не съм толкова последователен, нито в прегрешенията, още по-малко в трезвостта – и затова имам доста повече начини на живот. Понякога се уморявам от превъплъщенията, друг път ми е интересно. Част от начините си на живот превръщам в литература.
Реймънд Карвър споделяше някъде, че има два живота. Колко живота има Палми Ранчев?

Обичам котката, ако мърка на коляното ми. И ме кара да се чувствам вечен. Но предпочитам общуването с куче. Думите, мислите и спокойствието, които си разменяме. Написал съм цяла стихосбирка за Перла, кавказка овчарка, за която от години скърбя.
Обичате ли котки и кучета?

В момента нищо не желая. Преди малко също.
Но се замислих, че поради материалния строеж на желанията, въпросът е за неуловимото неутрино на желанието. И сетивата ми се изостриха.
Кое е най-малкото Ви желание?

Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.

Отблизо – истинска.”

Казвам се Палми Стоянов Ранчев. Роден съм в София. Всъщност за раждането си ще кажа малко. А и за останалото след него. Споделям с нежелание биографични подробности по този начин. Другият е да пиша – поезия, разкази и романи. Но и тогава не съм напълно сигурен споделям ли биографични подробности, дори когато биографията стърчи сред текстовете ми. Ще добавя, че съм завършил гимназия и Спортната Академия. Не съм сигурен дали има някакво значение. Сега не само не бих ги завършил, ами нямаше и да ги започвам.

Бил съм боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, журналист на свободна практика и бодигард на още по-свободна, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност мога да прибавя още няколко начина, да речем десетина, с които съм си изкарвал прехраната. От всички места съм уволняван и сам съм напускал без съжаление. Най-дълъг стаж имам в кръстосването на улиците. Там написах първата си книга. И следващите…

Писането дълго време беше моето нелегално занимание. След 89-та мнозина се тревожеха, че българските писатели нямат ръкописи в чекмеджетата си. И почти никой обърна внимание, че в чекмеджетата имаше писатели. Аз съм един от тях: писател в чекмедже. Такъв се чувствах в продължение на доста време.

“Писател в чекмедже” вероятно е специфично българско понятие, характерно за моя случай, защото доста години пишех без да публикувам. Имам национална награда за първа книга. Печелил съм и няколко други награди. “Шапката на скитника”, “Манхатън, почти събитие”, “Парцаливо знаме”, “Хотелска стая”, “Среднощен човек: биографии”, “ Любовник на самотни улици и запустели къщи” са заглавия на мои сборници с поезия. Последният е „Такова синьо: видимо и скрито”. Написал съм три романа: „Улици и авенюта”, „Посока Сакраменто” и „Анонимни снайперисти”. Между тях и пет сборника с разкази: „Трудно дишане”, „Улични игри”, „Неделен обяд”, Аматьори и професионалисти”, „Малко късмет за по-късно”.

Мои разкази и стихове са включени в български и чуждестранни антологии на съвременната българска литература. Превеждани са на английски, френски, полски, испански, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Ljastoviza // 27 сеп, 2008 //

    Благодаря за това прекрасно интервю, истинско удоволствие беше да го прочета :-)

  • gravitation // 28 сеп, 2008 //

    Интересен подход: пред нас оживява първо човекът със своите мисли и гледни точки, навлизаме директно в неговото духовно и емоционално пространство (или по-скоро той разчупва пространството с оригиналната си атмосфера) – грабва ни първо изненадата от “мъглата” – и едва тогава следва конкретизацията, контекстът, т.е. въпросът, чийто отговор вече сме изживяли. Така се получават два възможни прочита – един през универсалността на казаното, и един (вече вторичен) през конкретния въпрос.

  • ve // 28 сеп, 2008 //

    Много благодаря за вниманието ви, Ljastoviza и gravitation!
    Мисля си, че всяко интервю с писател, поет или представител от другите изкуства – прилича на пътен знак.
    В случая – на табелата пише: “Внимание, наблизо е Палми Ранчев – уникален разказвач и поет!”

  • Tanya P // 25 сеп, 2009 //

    А дали е щастлив Палми в личния си живот?

  • natasha // 25 сеп, 2009 //

    Харесвам Палми Ранчев – такъв, какъвто е в творчеството си, такъв, какъвто сам се разкрива в интервюто… Съжалявам, но не ми допадна подходът на интервюиращата. С риск да изглеждам старомоден традиционалист, не виждам смисъл от подобна утежняваща възприятията маниерност.

  • Miranda // 4 дек, 2009 //

    Харесвам Палми Ранчев. И като творец , и като човекът, който се разкрива в интервюто.

  • lidia Galabova // 7 апр, 2010 //

    S Palmi ne pomnja otkoga se poznavame…mislja ce ne e samo ot tozi zivot…V edna svoja recenzija predi vreme dori naprvih,za njakoi nevazmozen,paralel mezdu stihovete na Amelia Liceva i Palmi Rancev…na men samata mi bese interesno dokade stiga prostora na poeticeskia paralel…kato paralelen svajat…po vidimijat..sega sled oste broj godini pak tvardja,ce toj e po vidimijat svjat.Kakto go e vidjala Emily Dickinson,a sigurno e v traseto,po koeto sme se srestali i razminavame…v zivotite si…

Коментирай