Public Republic Art Studio

Каракас – разноликият

20 септември, 2008 от · 6 Коментара

Марион Колева

Caracas

Казвала съм го неведнъж и го потвърждавам – Каракас не подлежи на описание. Градът се нуждае от диагноза.

Невротичен, депресивен, шизофреничен, прединфарктен.

Отива му да бъде неистов, хаотичен, банално контрастен – някакви си 17 километра по магистралата с наклон, от който ушите се запушват като в самолет и – that’s it!, voilà! – вместо на летището, или на съседното нему пристанище, поредният нахакан “гринго”, или плах “мосю” се озовава на 1000 метра височина – сред малко по-поносимия климат и съвсем непоносимия трафик на мегаполиса.

Caracas

Само една основна пътна артерия прорязва дългата 32 км и широка 8 км долина, из която племето каракас е преследвало някога кресливи гуачараки. Сгъстеният автомобилен поток предизвиква нещо подобно на “транспортни инсулти” – ежедневни тежки парализи, от които остаряващият градски организъм се съвзема все по-трудно.

Caracas

Липсата на пространство превръща ситито в каменна джунгла. Зелените площи в центъра са рядкост, входът за градските паркове е платен. Не че е кой знае какво, но действието все пак се развива в сърцето на тропика.

Caracas

Къщите нямат номера, а имена. Ако улицата е дълга и не знаете в кой край се намира сградата, голямо скитане ви чака. Местните жители са му намерили цаката – насочват пришълците към някаква близка забележителност.

Caracas

По стръмни хълмове, прорязани от шосета-капиляри, стърчат бели къщички и високи блокове с огромни укрепителни стени – защита срещу свлачища и земетресения. По съседните възвишения пъплят неизмазани бедни къщурки без канализация – убежище за многобройните нелегални емигранти и местни несретници. Каракас, за разлика от Мексико и други латиноамерикански градове, не е опасан от “колани на недоимъка”. Градът по-скоро има кръпки, “пачове на мизерията” навсякъде по оръфаната си в последно време дрешка.

Caracas

Улиците са предимно еднопосочни, но знаците са кът, така че шофьорите следват потока автомобили, или се ориентират по муцуните на паркиралите превозни средства. Движението в Каракас може да бъде тема на отделен фейлетон, пасквил, happening, гротеска, готически роман, horror movie, или антиутопия – според вкуса, прага на поносимост и времето на автора. Във всеки случай, фантазия не му е нужна. Ама никак.

Caracas

Реалностите наоколо надминават и най-смелите въображения (това на Маркес, примерно). Колумбиецът е описал една библейска суша, сполетяла недобросъвестните домакини от венецуелската столица, но клавиатурата му занемя пред петнайсетте хиляди жертви на местните кални лавини; пред футболните дербита между политически противници, разигравани по магистралата; пред цистерните светена вода и старинните икони, възглавяващи митинги; пред разстрелите “в кадър”; пред философските размисли на арестувания под звездното небе на Карибите президент, издържани в стил Сересоле и “оста Юг-Юг”; пред либийските петролни специалисти-стачкоизменници; пред ягуаровия нрав на влюбения в Ноами Кембъл превратаджия; пред опашките за петрол около бензиностанциите в държавата, позната като третата световна нефтопроизводителка.

Caracas

Не ме разбирай погрешно – обичам този град с пънкарска прическа от рушащи се небостъргачи, както се обича дете-нехранимайко. Възхищавам му се, както човек се възхищява от хищната бромелия, примамваща жертвите си, за да изсмуче жизнените им сокове и да изплюе скелетите им.

Еклектиката не е болест, само дето й е чужда органичността на синкретизма; трудно може да мине за стил. За да й се насладиш, нужно е чувство за хумор.

Caracas

Суматохата е пълна. Сякаш в постмодерен стих на Рамон Урданета,

“утрото се появява над слисаната долина,
където кухите конструкции
излагат на показ захабените си кости,
а пространството се изпълва
с твърди и течни елементи,
с цветове и звуци,
със злоба и ликуване,
с предизвикателства и предсказания,
със секретите на любовта,
с урагани от въодушевление,
с трагични стонове,
с водопади от хленч,
със самота, със самота…”

Ако разглеждаме Каракас като недовършен текст, чиито фрази се разгръщат във времето и чието пространство е оформено като музей, панорамната гледка край стария Път на испанците (описан още от Хумболт), дава бегла представа за отделните периоди в историята на развиващото се цяло и за приемствеността между различните му фази. Приемственост, съхранена чрез едно от изкуствата на паметта – архитектурата: “Бъдещето има антично сърце” (Карло Леви, италиански писател и художник). Макар че в случая това е доста относително – Каракас е основан през 1567 от Диего де Лосада.

Caracas

Традициите на неоготиката и колониалния барок (El Panteón Nacional) съжителстват по протежението на долината и на годините с идеите на функционализма (Fosforera Venezolana, Parque Central); тухлите и бетонът преминават в метал и стъкло; терасите на различни нива дооформят причудливите форми на фасадите, а светлосенките на вътрешните дворове допълват визуалната характеристика на вавилонската смесица от почерци. Даже оскъдната градска растителност е заточена по покривите и нишите, за да да участва със самостоятелно значение (на омекотител) в каменните ансамбли.

Caracas

“Когато говорим за тропика, имаме предвид не само жегата, а преди всичко една културна традиция – много по-дълбока и всеобхватна от параметрите на климата.” (Алберто Сато, венецуелски архитект)

Caracas

Архитектурата като модел на съвременно мислене, като интелектуална практика, като “планово изкуство”, в което съжителстват локалното и универсалното, безспорно доминира в модерното лице на града. Лицето, изложено без притеснение на показ, достойно за наследниците на Корбюзие, Мис ван дер Рое, Оскар Нимайер – “рицаря на мечтата”. Лицето, позиращо за снимка под краката на туристите още от Вратата на Каракас (по Пътя на испанците), та чак до Cota Mil (Кота хиляда, околовръстно шосе, опасващо Каракас на 1000 метра височина над морското равнище).

Caracas

Това лице, макар и малко понабръчкано, без скорошни лифтинги, може да се зърне в салоните на хотел Таманако (Tamanaco) и Eurobuilding, край басейните на частните клубове Ипико (Hipico), Вайе Ариба (Valle Arriba), Лагунита Кънтри клуб (Lagunita Country Club), в ресторантите на Алтамира (Altamira), Кастеяна (Castellana) и Лас Мерседес (Las Mercedes), в тузарските имения на Кънтри клуб.

Caracas

Някога Каракас може да е бил наричан (от Хумболт) “градът на червените покриви”, или градът на хълмовете, но сега по- би му отивало названието градът на задръстванията, на най-грандиозните улични митинги, или на параноята. Няма по-зарешетен жилищен фонд в света.

Caracas

Тук не се разчита (само) на алармени системи, или на частни охранителни компании, макар че първите и вторите са в изобилие и се използват до дупка от гражданите. Залага се на heavy metal съоръжения. В буквалния смисъл на думата; но и това не помага при “блиц отвличанията” – пленникът кротко отваря бронираните врати под дулата на пистолети и рязани пушки.

Caracas

Гражданинът обитава заключени килии, престъпниците обживяват екстериорните пространства. Казвам ти, това е боледуващ мегаполис с население между 2 и 6 милиона души. Никой не се наема да преброи жителите на “бариос де ранчос” – кварталите с бедни къщурки, множащи се като туморни клетки по баирите.

Хрониката на главоломното обедняване и съпровождащата го престъпност е предизвестена от средата на седемдесетте – недалновидността на средната класа, егоизмът на управляващия елит, корупцията, мързелът, лекомислието.

Caracas

Златният прашец от “саудитския период” – петролната криза през 1974 – е пропилян за билети до Маями с цел амбулантна търговия и Дисниленд ваканции; големите пари са изнесени зад граница. Никакви инвестиции в образованието и инфраструктурата, никаква диверсификация на индустриалните производства.

Caracas

Затова там, където Андите срещат необятните ляноси, където тече Ориноко с всичките си притоци, където дремят архипелази, атакувани единствено от холивудски звезди, (доплавали на бордовете на собствените си яхти), където бъка от коралови рифове, ослепителни кайоси, мистични пещери и джунгли, където милиони години се формират най-високият водопад в света, уникалните тепуита, невъобразимо изобилните флора и фауна, туризмът доскоро бе слабо развит. “Венецуелецът не е създаден да служи.”

Caracas

Жители на Андите, останали без поминък из несигурните погранични райони с Колумбия, равнинци от разоряващите се стопанства в ляносите, бедстващи емигранти от още по-закъсали латиноамерикански държави, мътен поток от хора, нямащи нищо за губене, залива Каракас.

Caracas

Някои идват с амбицията да намерят прехрана и да създадат по-добри шансове за децата си, други – с ожесточението на пария, с идеята да спечелят лесни пари чрез незаконен трафик на оръжие, наркотици, човешки органи. “Местните пролетарии” са разглезени от нефтения бум, останал – уви – безвъзвратно в миналото. Нетърпеливите мечтаят за твърда ръка. Въобще, почвата е благодатна за процъфтяване на всякакъв род откровен популизъм.

Caracas

По мотиви от книгата “Венецуела”, публикации в списание „Екстериор” и в http://ide.li/article3089.html

Снимки: Jean-Marc /Jo BeLo/Jhon-John

Снимки: AlejandroAndres

Снимки: arepa182

Снимки: Seo2 | Salvador | Dolores

Снимки: (A3R) angelrravelor (A3R)

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • Силвия Томова // 21 сеп, 2008 //

    Страхотен език, много ми хареса този поглед.

  • Idol // 21 сеп, 2008 //

    Хубаво, наистина.
    Малко стил а ла “Пол Теру”.

  • marteniza // 22 сеп, 2008 //

    За С. Т.
    Защото е разноглед ли? :)
    Ценя мнението ти. Благодаря и здравей пак.

  • marteniza // 22 сеп, 2008 //

    За Idol

    Пол Теру от кой период? От времето на Корпуса на мира, или от периода на пчеларството в стил Пирон от Елида? :)

  • Жоро // 20 апр, 2010 //

    Написаното тук е до болко истинско :) .Бях там и колкото и странно да звучи ще се върна отново ,защото този град и страна имат някъде дълбоко скрито в себе си очарование което колкото и странно да звучи бе ме накарало да рискувам найстина едно “блиц отвличане”.Все пак страната си е тяхна и живота също ние там сме амо гости който гласно или не трябва да се съобразяват с странното място наречено Венецуела

  • marteniza // 21 апр, 2010 //

    Разбира се, Жоро. Още повече, че гости сме не само там, а и съобразителността е една от характеристиките на емоционалната интелигентност. :)

Коментирай