Public Republic Art Studio

Oткъс от “Естествен роман”

17 септември, 2008 от · 1 Коментар

Георги Господинов

Estestven roman
Снимка: Tony Blay

-1-

Във
всяка
секунда
на този
свят има
една
дълга
върволица
от
плачещи
хора и
една
по-малка
от
смеещи
се. Но там
има и
трета
върволица,
която
вече не
плаче и
вече не
се смее.
Най-тъжната
от трите.
За нея ми
се
говори.

Разделяме се. В съня раздялата е свързана единствено с напускане на дома. Всичко в стаята е опаковано, кашоните са подредени до тавана и все пак е просторно. Коридорът и другите стаи са пълни с роднини – мои и на Ема. Нещо си шушукат, шумолят и чакат какво ще направим. С Ема стоим до прозореца. Остава само да си разделим един куп грамофонни плочи. Изведнъж тя вади най-горната плоча от плика и силно я мята през прозореца. Тази е моя, казва. Прозорецът е затворен, но плочата минава през него като през въздух.

Инстинктивно вадя следващата и също я мятам. Плочата се носи като летяща чиния, върти се около оста си като поставена на грамофона, само че по-бързо. Чува се свистенето й. Някъде над казаните за боклук заплашително се насочва към ниско прелитащ мърляв гълъб. В първия миг изглежда, че сблъсъкът ще бъде избегнат, но веднага след това с ужас виждам как острият ръб на плочата меко потъва в охранената му шия.

Всичко се случва като в забавен каданс и това засилва ужаса. Чуват се съвсем ясно няколко кратки тона, докато плочата прерязва шията. Острата кост от гръкляна на гълъба просвирва за миг, докато минава през пистата на грамофонната плоча. Само началото на мелодията. Някакъв шансон. Не помня. Шербургските чадъри? O, Paris? Кафенето с трите гълъба? Не помня. Но музика имаше. Отделената глава продължава да лети още няколко метра по инерция, а тялото меко тупва в праха около казаните. Кръв няма.

Всичко в съня е безкрайно изчистено. Ема се навежда и хвърля следващата плоча. После аз. Тя. Аз.Тя. Всяка плоча повтаря това, което се случи с първата. Тротоарът под прозореца е пълен с птичи глави, сиви, еднакви, със спуснати ципи над очите. При всяка паднала глава роднините зад нас отривисто ръкопляскат. Мица стои на прозореца и хищно се облизва.
Събудих се с болки в гърлото. В началото мислех да разкажа съня си на Ема, но после се отказах. Просто сън.

-2-

Апокалипсисът е възможен и в една
отделно взета страна

Купих люлеещия се стол през една събота в началото на януари 1997-а. Току-що бях взел заплата и столът погълна половината от нея. Беше последният, все още на стари, сравнително ниски цени. Невероятната инфлация през онази зима подчертаваше безразсъдството на покупката ми. Столът беше плетен, имитация на бамбук, не тежеше особено, но изглеждаше огромен и неудобен за носене.

Немислимо беше да дам другата половина от заплатата за такси, нарамих го и тръгнах да се прибирам. Вървях, носех стола на гръб като кошничар и обирах негодуващите погледи на минувачите заради разкоша, който си бях позволил.

Някой трябва да опише мизерията от зимата на 97-а, както и всички останали мизерии, зимата на 90-а, на 92-а. Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон. Други обикалят вечер празните сергии за някой случайно изтърколил се картоф.

Все повече добре облечени хора преодоляват срама си и бъркат в казаните за боклук. Кучетата вият гладни отстрани или се спускат на глутници върху закъснели минувачи. Като изписвам тези разхвърлени изречения, си представям тлъсти вестникарски заглавия с плътен шрифт.

Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът. Кой знае защо, първата ми мисъл беше за люлеещия се стол. Столът си стоеше там. Сигурно не са успели да го изкарат през вратата, прекалено широк е, внасях го през прозореца. Прекарах цялата вечер на стола. Когато Ема се прибра, започна да върти на полицията. Нямаше смисъл.

Никой вече не реагираше на сигнали за обир. Майната му. Седях в плетения стол, галех двете уплашени от безпорядъка котки (къде ли са се крили по време на обира) и пушех уязвен в остатъка от мъжкото си достойнство. Не можех да защитя дори Ема и котките. Написах разказ.

Разбиват апартамента на едно семейство. В момента на обира в къщи е само жената, на около 40, с първи признаци на повяхване, гледа сериал по телевизията. Нахлуващите млади, нормални на вид момчета не са очаквали да открият някой по това време, но бързо влизат в час. Пък и жената е достатъчно стресната. Сама вади парите от гардероба в спалнята. Не се противи, когато я карат да си свали обеците и пръстените. И халката ли? И халката. Сваля я много трудно, почти се е врастнала в пръста й.

Изведнъж, когато ония посягат да отнесат телевизора – между другото сериалът още тече – жената го обгръща здраво с ръце. За първи път повишава глас, моли ги да вземат каквото искат, но да й оставят телевизора. Стои така, с гръб към двамата мъже, притиснала гърди в екрана, решена на всичко. Биха могли лесно да я изблъскат, но за миг са смутени от внезапната й реакция. Тя усеща колебанието им и пуска двусмислено, че могат да правят каквото искат с нея, само да й оставят телевизора. Сделката е сключена. Ще те чукаме, казва единият. Тя не помръдва. Те чевръсто замятат полата й. Никаква реакция. Задникът й е още стегнат. Първият свършва бързо. Вторият се бави повече. Жената стиска телевизора и не помръдва. Само по едно време ги моли да побързат, защото децата ще се върнат от училище. Това като че ли окончателно отказва втория и двамата се изнасят. Сериалът е свършил. Жената пуска телевизора с облекчение и влиза в банята.

Как ли ще свършат 90-те години – като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • lubopnikolov // 18 сеп, 2008 //

    Каква е тази “съвременна ” дума ?

Коментирай