Public Republic Art Studio

Портрет на Елена Петева

16 септември, 2008 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Ясен Василев с художничката Елена Петева

Elena PetevaЕлена Петева е родена в София през 1978. Живее и работи в САЩ от тринайсет години. Учила е в Interlochen Arts Academy (художествена гимназия в Мичиган 1995-1997), в частните ателиета на Odd Nerdrum в Норвегия и Bo Bartlett в Пенсилвания, и в Pennsylvania Academy of the Fine Arts вьв Филаделфия (1999-2004). Завършва магистратура по живопис в Syracuse University, Сиракюз, Ню Йорк през 2007.

Печелила е три пъти международната награда на Elizabeth Greenshields Foundation за образно изкуство – през 1997, 2000 и 2005.

Artists’ House Gallery (Филаделфия) представя работата на Елена Петева от 2003 насам. Нейни картини наскоро бяха включени в изложби на Schweinfurth Memorial Art Center, Ню Йорк и The Arnot Art Museum, Ню Йорк.

На 12 Септември се откри изложбата с нейно участие в Fort Wayne Museum of Art в Индиана – Contemporary American Realism: 2008 Biennial – която ще продължи 2 месеца, а Donald Kuspit – един от топ художествените критици в САЩ – е автор на есето за каталога на изложбата.


Elena Peteva

Елена Петева смята, че най-интересните идеи излизат (и се осъзнават), когато се изговарят. Затова с нея разговаря Ясен Василев (докато тя рисува портрета му):

- за направленията в изкуството:

Повечето от моите работи могат да се съотнесат към натурализма. Предпочитам го пред сюрреалистичното и абстрактното изкуство, защото връзката между зрителя и творбата е много по-силна – един човек много по-лесно може да се съотнесе към друг човек, към нещо, което възприема като реално, отколкото към фантастичните образи.

Това не означава, че идеята остава на заден план – напротив – идеята се запазва и даже се изразява по-силно чрез натурализма. Натурализмът е по-сериозен, сюрреализмът – по-игрив, може би по-интересен, но някак отдалечава зрителя от творбата, губи се от искреността.

При сюрреализма има по-голяма свобода – но наистина понякога свободата ограничава – по-трудно намираш дъното, на което да стъпиш. Докато реалността ти дава солидна основа. В крайна сметка силата на образа – неговата идея и зрелостта на образното и техническото изпълнение – е това, от което зависи доколко една картина е добра. Моите картини никога не са просто копие на реалността – аз използвам реалността за свои собствени цели.

Elena Peteva
The King

- за техническото изпълнение:

При натурализма не трябва да разчиташ дотолкова на въображението си – когато веднъж изградиш добра техника (а това е трудно) – наблюдаваш нещо обективно и ако можеш да го представиш добре, просто го представяш добре. При един портрет например – много по-лесно е да те гледам и да те рисувам, отколкото да се опитвам да си те представя. Въпреки това, вплитането на двете създава най-добрия портрет – обективното – това, което реално си ти (и което постоянно се мени, тъй като изражението на човешкото лице е всепроменливо), в сбор със субективното – моето лично възприятие и отношение към теб.

Обичам да работя с човешката фигура и човешкото лице, но картините ми не са портрети в никакъв случай – те са изразители на идеи.

Винаги при моето рисуване има момент на изграждане на фигурата и след това разрушаване, последвано отново от изграждане. Чрез този процес търся да създам видими следи на човешката история, както и чувство за по-голяма дълбочина, психологическа напластеност, където не само лицето и чертите говорят за човека, но и това, което е зад лицето, зад очите – същинският човек.

Колкото и стереотипно да звучи, всички преживявания – и добри, и лоши – са отпечатани върху лицето. Можеш да прочетеш живота в чертите на един човек. Затова и с младото лице е много по-трудно да се работи – защото то няма толкова история върху себе си, която да бъде изразена.

Pope
Church and State I

- за натурализма и театъра, за любимите творци:

Натурализмът всъщност е много подобен на театъра – актьорите са истински и се въплъщават в героите си – по същия начин реалните неща, които рисувам са въплъщение на идеите, които искам да изразя.

Чистата фантазия без натурализъм не може да създаде толкова силна връзка със зрителия, независимо колко е силна идеята. Една анимация например, може да е много въздействаща, с невероятна фантазия, но никога не може да има силата на театъра или на игралния филм. Една анимация никога не може да разплаче човек. Целта ми е това, което театърът постига, аз да постигам с картините си.

Не ме разбирайте погрешно – аз обичам фантазията – Хиеронимъс Бош например има невероятни образи и идеи, но те никога няма да имат духовната сила и човешка дълбочината на Рембранд, дълбочина, която имат само силните реалисти – Веласкес, Караваджо, Тициан – които улавят човешкото. За мен това е най-силното.

The Child
The Child

- за вдъхновението, идеите, влиянията:

Вдъхновението – обикновено всичко почва от човешкото преживяване – понякога нещо изпитано в моя личен живот, понякога нещо което наблюдавам извън себе си, открито в историята, обществото, света, нещо изразено в други творби. „В Очакване на Годо” на Самюъл Бекет е една такава творба, с която се свързвам много силно като чувство. Или Шекспировата трагедия „Тит” с Антъни Хопкинс.

Темите ми се променят, но рано или късно стари образи и мотиви се появяват отново, въртят се – мисля, че при всеки творец е така – идеите се връщат не като повторение, а като преразглеждане – по-напластени, по-зрели, надявам се.

The Blind
The Blind

- за твореца и зрителя:

Винаги съм имала страх от това картините ми да не станат илюстрации. Има много общи черти между илюстрация и живопис и много хора не обичат това разделение, но все пак има съществена разлика. Една илюстрация функционира винаги с текст, тя дава всички отговори и свободата (и за твореца и за зрителя) е много по-малка.

Докато живописта е по-свободна – там отговорите не трябва да се поднасят наготово, за да не се получи илюстриране на идеята – трябва да се остави пространство за зрителя да вложи нещо от себе си, да интерпретира. С един образ можеш да влияеш по много начини – можеш да задвижиш определени емоции в някаква желана от теб посока, но фактически не трябва да си кукловод докрай – трябва да насочиш зрителя, но и да го оставиш сам да извърви пътя до същността на идеята.

Важно е, разбира се, и колко се дава на зрителя – ако не му подскажеш достатъчно от идеята, рискуваш да останеш изцяло неразбран. И тук идва вечно актуалният въпрос зрителя от значение ли е, когато се създава една творба или художникът твори единствено за себе си.

Това зависи от човека, сигурно няма правилен отговор – но все пак картините така или иначе ще бъдат видяни, не ги рисуваш, за да ги затвориш в гардероба си. Човешко е да искаш да споделиш, да се изразиш, а удовлетворението от споделянето идва, когато бъдеш разбран.

Izlojba na Elena Peteva

- за нейните собствени работи:

- за „Watching Тhem Сome”

Watching
Watching them come

В „Watching Тhem Сome” ме интересува комбинирането на натурализма на образа с едно ниво абстракция, където двете изображения функционират заедно.

По този начин целя да създам един цялостен образ – не само към външния реален свят, не само към това, което се изобразява чрез лицето като вътрешен свят, но и един образ на самия вътрешен свят чрез абстракцията. И затова и не може да се каже, че картината е чист натурализъм. Фонът също функционира донякъде като пейзаж, донякъде като отражение на това, което се случва отвъд видимото.

- за „То Dirtify”

Dirtify1
To Dirtify I

Винаги в работата ми има обществен или персонален елемент. В този случай е по-персонален – исках да работя с тези рокли, повлияни от картината на Веласкес „Las Meninas” и въобще от този период, в който жените са носели тези огромни рокли, почти като гардероби, които фактически са ги превръщали в един предмет, функциониращ като изображение на тяхното лично и социално състояние.

По същия начин, по който тези жени носят навсякъде своите рокли, така и човек навсякъде носи преживяванията си вътре в себе си и това какво ти се случва в живота има роля в това в какво се превръщаш накрая.

Dirtify 2
To Dirtify II

В този смисъл в тази серия от картини роклята е символ на едно красиво чувство, някакво прекрасно преживяване – бяло, чисто, непокътнато – което човек носи със себе си. Обаче в живота винаги се случват някои неща, които са извън нашия контрол, лоши неща, които е невъзможно да предотвратим, колкото и да го искаме.

Dirtify 3

И тогава човек се опитва да запази това преживяване толкова чисто и великолепно, опитва се да попречи на външния свят да го изцапа, да го омърси („to dirtify” означава именно измърсявам – като омоним на „to purify” – очиствам в религиозния смисъл на думата), но това е обречено на неуспех. Каквото и да правим, животът продължава, нещата продължават да се случват, впечатленията и преживяванията да се натрупват и човек си изцапва ръцете, и си изцапва и роклята.

Dirtify 3
To Dirtify III

Тук е редно да обясня и защо ръце – мисля, че ръцете са второто най-изразително нещо в човешкото тяло след лицето, и понякога лицето трябва да липсва от картината, за да не вземе фокуса от ръцете. Затова картините свършват до рамената – защото портретът на тази жена са нейните ръце.

Това са четири картини – рокли с ръце – първите са осъзнаването на измърсяването, а след това – и актът на промяната – когато човек разбира, че измърсяването е неизбежно и трябва, макар и с трудност, да продължи напред, да отпусне ръцете в безпомощност, но и в приемане, че нищо не може да се направи, просто трябва да се живее. Защото това е животът.

Dirtify 4
To Dirtify IV

В момента работи върху серия картини, вдъхновени от любимата й пиеса „В Очакване на Годо” от Самюъл Бекет. „Waiting for Godot” и „The Wait” можете да видите на страницата на Елена в Artist House Gallery.

През 2009-та й предстои и изложба в България.

Портретите са завършени. Елена – на Ясен и Ясен – на Елена.

Автор на всички снимки към публикацията е Karen Mauch (Philadelphia)

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай