Public Republic Art Studio

Друга любов

13 септември, 2008 от · 2 Коментара

Ангел Г. Ангелов

Druga liubov
Снимка: Pensiero

Сред гъмжилото, простряло се докъдето взор стига, белотата й се открояваше като сняг забравен от зимата. Нещо повече – около нея естествено и ненатрапчиво се освобождаваше пространство за светлия й цвят.

Множеството искаше да я докосне, но успяваше да се допре само до невидимото й астрално тяло. Вътре в него, като в незабележима стъкленица величествено се движеха грацилните й физически форми и с движенията си, като че ли казваха: „Аз съм жива… Много същества мислят, че не съм, но аз съм жива…” – казваше го тя беззвучно, с помислите си и със своите дарове, щедро предоставени й от Създателя.

Плътта й не остаряваше, беше все така свежа и неподвластна на Времето, въпреки убийствените изтезания, на които я подлагаше. Векове наред не спеше, хранеше се веднаж на столетие, а тоновете изпушени цигари засядаха трайно и нахално сред алвеолите й, покриваха вътрешностите й с различни видове катрани, но ослепителната й външност не се влияеше от безжалостното разхищение на енергия и красота – тя си беше все така момичешки свежа, красива и съблазнителна, като че ли не беше създадена от обикновена човешка плът, като че ли за нея обмяната на веществата, отделянето, метаболизма не се отнасяха, като че ли живееше тя на друга планета, по други закони и се вълнуваше от друг вид обич…

Когато за пръв път в невръстния й живот се появи мъж, влюбен в нея тя се стъписа. Имаше естествено желание за откликване, но не знаеше как, пък и някаква вътрешна, непонятна съпротива я възпираше, тя колебливо замираше пред последната, решителна стъпка и желанието й клюмваше унило и повехнало като цвете попарено от внезапна слана.

Причината за вечното й целомъдрие така и не се изясни, но подозренията останаха. Близките й приятелки, родили вече по няколко деца, се косяха заедно с нея и с тревога наблюдаваха неумолимо настъпващото старомоминство.

Тя самата от гордост и непонятна деформация никога не говореше за годините си непоносимо запълнени с целомъдрие. Потрепваха уморено те сред скриновете на изтичащия й живот, припламваха недоносени искри – остатъци от някогашни надежди, които не раждаха вяра, нито някакво веселие или радост, а служеха само за бледно осветяване на глухия път, по който беше тръгнала още в далечната си младост.

Остина, някогашното момиче, недокоснато от мъжка ласка, отвратено от всеобщия секс, наобиколил я отвсякъде, се опитваше да живее друг живот, в който и любовта беше друга. Понякога този или онзи се опитваше да й каже, че друга любов не означава въобще липса на любов, но тя не ги разбираше, не ги чуваше, не искаше да ги чуе, дълбоко убедена в правотата си, побягнала в измислената си непоколебимост като в убежище…

„Добре ми е когато никой не ме докосва”, лъжеше себе си и околните тя, дълбоко убедена, че е права.
„Да не би в детството си да си боледувала от непозната болест?”, искрено се тревожеше Той, защото наистина я желаеше.
Остина се усмихваше съжалително, поглеждаше го както се поглежда неспасяем болник и проронваше без да се надява, че ще бъде разбрана:
„Да, боледувала съм… От болест за избрани…”, почти се гавреше тя с поредния си ухажор.
„Жалко”, въздишаше той защото наистина съзираше у избраницата си остатъци от непонятна болест. „И наверно пораженията са неотстраними. И са за цял живот…”
Смиляваше се тя, отделяше малко нежност от оскъдно отпуснатото й количество, дори се усмихваше и отново беше непоколебима.
„Разбирам те, глупчо, като всички мъже си… Огорчавам те, знам, но аз нямам вагина, аз нямам органи за секс. Имам органи за друга любов… Не зная дали можеш да го разбереш…”

Когато младостта й си отиде и вече никой не я ухажваше с прикритата или неприкрита надежда за проникване тя се успокои, насочи взора си към отдавна бленуваната друга любов и започна да усеща тръпката от нейното осъществяване. Изчистена от плътското, освободена от оковите на онези съпътстващи любовта физически усилия Остина получаваше радостни трепети, които за нея бяха върховни преживявания, с които се гордееше.

„Ето, сега вече наистина мога да кажа: Доближавам се до истинските оргазми!”
Нямаше ги някогашните нетърпеливи, напористи, набъбнали, напращяли ухажьори, готови на всичко, за да стигнат до излияние. Сегашните мъже бавно и достолепно се опитваха да докоснат невидимите й органи за друга любов и когато някой от тях успееше тя беше щастлива.

Остина заживя хармоничния живот на задоволена жена, на която никой вече не напомняше, че на този свят съществува плътска любов, груб секс и нефункционално чукане заради обикновеното, скучно търкане на епидермисите.

Не стъпваше тя по земята, носеше се над повърхността, нямаше ги продуктите на обикновения биологичен живот, познатото от хилядолетия отделяне при нея липсваше. Нейните приятели, близки и познати, хората които я познаваха често й завиждаха с незлобливата завист на доброжелатели…

Понякога, застанала пред огледалото по навик останал от неразумната й младост, тя съзираше сребърни пера, нежни и ефирни, подали плахо къдрави връхчета из-зад крехките й рамене. Когато ги зърна за пръв път тя се учуди, не разбра предназначението им, но по-късно, когато свикна с появата им, когато усети как растат и заякват тя се усмихна, въздъхна облекчено и промълви:
„Доживях… Най-после…”

След това облече дълга бяла роба, която никога не се цапаше, (беше си такава и нямаше нужда от пране), повдигна се на пръсти, крилете й оживяха и Остина разбра предназначението на онази друга любов, с която живееше от хилядолетия…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • ve // 14 сеп, 2008 //

    Благодаря за красивия разказ!
    И за лекия вятър от сребърните пера на Остина
    /истински ангел от женски род/!

  • Nulis // 14 сеп, 2008 //

    Дробовете се отварят и жадно поглъщат ангелската чистота, белота и светлина лъхнали от разказа.
    Останем ли деца на триизмерното “…болест за избрани…” трудне ще прерастне в епидемия…
    Чудесно засяти езотерични семена…

Коментирай