Public Republic Art Studio

“Случайността” на литературните дневници от втората половина на ХХ век

9 септември, 2008 от · 1 Коментар

Антоанета Алипиева

Peizaj
Снимка: o Nico

Нека започнем с нещо като историколитературна констатация: през втората половина на ХХ век в литературата ни има бум на дневници на български писатели.

Водени като съпътстващи литературния бит и литературната ни история разкази, те съвсем не случайно дублират официалните анали за случилото се като литературен живот, което трудно можем да реставрираме само от легалните четива на периода от 1950-та година насам.

Едни от тях са водени с амбициозната мисия да станат в бъдещия ден история на литературата (Борис Делчев), други – с катарзисна лична цел и потребност (Йордан Вълчев), а трети следват личния глас на своя автор с явното желание да коригират житейските, обществени и литературни неправди (Христо Радевски).

Както се вижда, колкото автори, толкова и гласове по отношение на един от най-интересните и драматични периоди от литературния ни развой, този на социалистическия период. Но в това разнообразие има и нещо натрапчиво обобщително: и то е, че дневниците са личен съпротивителен глас на официалната, легална, видима литературна действителност, която по това време е пропагандирана като градивен и задружен патос, а дневниковият дискурс представя действителността като живот, прояден от лични страсти и ненависти, екстремни и радикални несъгласия с официална идеология, критика и йерархии, като сладки отмъщения над ръководни функционери, административно наложени като значими писатели. Изобщо нещо като оксиморон.

Колкото повече пленумите, институциите и официалните анали говорят за цветущ литературен живот, толкова повече дневниците изнасят битови и професионални свади, разочарования, несъгласия, въобще те оформят деструктивен патос, в най-добрия случай потънал в печал, а в най-отрицателния си и безкомпромисен вариант – изобличаващ пороците както на идеология, общество и институции, така и на отделни личности. С други думи, дневниците на българските писатели от този период някак компактно активират предимно неморалната страна на действителността, представяйки литературния бит като карнавал, в тайните гънки на който бълбукат порочни човешки страсти.

И друго обобщително качество: дневниците почти като по правило не се занимават особено с литературата и с нейните естетически интерпретации, много повече виждат и описват литературния бит и нрави, предоставят размишления над обществата, над колегите, сякаш реализирайки дълбоката си психологическа потребност да коригират чрез собствения си глас и убеждение очебийни неправди, видими лъжи, несправедливи положителни оценки за отделни автори от своето време.

Дневниковият дискурс изолира и манипулира външния свят, създавайки му образ, продиктуван от единствената гледна точка на субекта. В случая просто се налага Бахтиновската дихотомия “горница- долница”, като “горницата” безспорно се обема от официозната, представяна като легитимна, картина на литературата от последните пет десетилетия на ХХ век, а дневниците са “долницата”, т.е. корекцията на тази официозна легитимност, като често пъти дневниците, силно субективни във визията си за света, съдържат в себе си карнавалното, шутовското, употребяват културен език, който донякъде преобръща високото и официалното, пародира го до голо отрицание и до състояние на обратното (в това отношение образец е дневникът на Борис Делчев), или в по-лекия случай – просто катарзисно изпускат индивидуалната културна енергия, непобираща се в канона и недоволна от неговата помпозна официалност.

Тази индивидуална енергия разрушава или коригира. Ето защо дневниците като жанр, освен че съдържат богата възможност да дообогатяват времето и събитията в него чрез неочаквани и скрити за другите страни, които очевидно са истинни, всъщност съдържат в себе си и друга потенциална възможност – да видоизменят външния свят, фактите и събитията му до такава степен, че те да станат достояние и интерпретация само на личността, която ги описва и говори за тях.

Казано по-натурално, дневниците крият опасност и от фалшифициране на обективната истина на случващото се отвън. Защото са един от най-субективно възможните жанрове, склонни към манипулация заради това, че територията на личното изобщо не е контролирана и санкционирана отвън.

Колкото повече авторът е несоциализиран, критикуван или малко допускан до официалния представителен списък на литературното време, толкова по-черни и свадливи са тоновете в неговия дневник, толкова и потребността му да се реализира чрез дневник е по-голяма.

Силната мемоарна и дневникова вълна, напираща през 90-те години на ХХ и началото на ХХІ век, говори за предишна контролирана и цензурирана културна енергия през последните десетилетия на миналия век, която най-после е намерила начин и случай да коригира действителността и установеното за сациалистическия период, който до революционната 1989 година беше абсолютизиран идеал и фетиш на съвършенството, а след нея се превърна в обратното – в абсолютизиран и митологизиран ад на естествения художествен процес. Слава богу, дневниците, ходейки по бръснача на истина и субективност, избягват крайностите, като поправят и двата крайни идеологизирани модели на възприятие на света и литературата.

Нито социалистическият период и литература са съвършени, нито настъпилата демокрация е райската градина на мечтаната свобода и справедливост. В това дневниковите четива са полезни и като обобщение – убедителни в балансираната формулировка на все пак някаква обективна истина, че светът и обществата никога не могат да значат и бъдат крайно и монологично обтекаеми.

Друго обединително и акцентуващо качество на дневниците на български писатели от втората половина на ХХ век: освен че са много (такъв факт досега новата ни литература на познава), те са и хроника не на друго, а на един литературен бит, в който битовите и професионални вражди и нападки са направо преоритетни спрямо градивното или възхищаващо се чувство към другите колеги.

Четейки ги, човек ще рече, че се среща с модерната интерпретация на повестта “Чичовци”, че дневниковото време и пространство херметически ограждат и вакумират писателските кавги и нелицеприятни съждения, които пак сякаш по правило се поместват в прочутото по социализма писателско кафене, в редакции или в самотните часове на писане у дома, където субектите, уморени от взаимните вражди или лъжи на обществото и институциите, катарзисно оправят сметките си чрез дневника и безконтролно насипаните в него черни бои. Ето такъв първичен негативизъм обединява българските писатели през изминалите няколко столетия на миналия век.

В литературния бит биографиите се коват не само с оглед на реално извършеното, но и с оглед на говоренето, което в психологичния манталитет на българския писател означава преформатиране на биографията по начин, по който отделната личност придобива определено амплоя, с което литературният живот го възприема.

Така дневниковият дискурс очертава типологични фигури в литературния живот – тези на институционалните първенци, пак компактно определяни чрез глагола “продавам”, (което ще рече обвързване на творчество и биография с господставщи конюнктури и институции).

Тъкмо глаголите “продавам”, “слугувам” са обявени за нарушаване на естествения ход на литературата, без да се държи сметка, че всяко модерно общество ги налага като начин на живот и успеваемост, че инициира конвейрната способност на културата да се възпроизвежда в стока.

От другата страна на барикадата стоят жертвите, тези, които не “продават”, а са се оттеглили в тайните дебри на дневника и неговите механизми за отмъщение.

Всичко, разбира се, е условно, всяка вменена роля е или приемана, или демитологизирана, но едно е разбираемо: в своите “насаме” записки българските писатели нито за миг не се отказват от своята и на другите типологични роли, които им помагат да видят “действителността” и литературния живот в нея като театър, в който и те участват, но и като режисьори на театър, които разпределят разни роли върху своите колеги и ги увековечават в тези роли. Няма български писател, освен Любомир Левчев, който да пронизва всички дневници с устойчива характеристика.

Но Левчев присъства почти само с биографията си, превърната от всички в емблема на социалистическия режим, и почти никак с творчеството си, злорадо и нарочно неанализирано, отъждествявано тъкмо с гражданското му поведение.

Личните страсти и вражди са тези, които битовизират литературния начин на живот и карат почти всички автори на дневници да смесват литература с литературен бит.

Да вменяват роли и на себе си, и на другите писатели. Да театрализират литературния живот до пъстра сцена, наситена с лични дрязги и чувство за собствена неудовлетвореност, често пъти изживявана като жертвеност.

Литературният живот заприличва на котел от човешки страсти, които не могат да бъдат избегнати и приканват към обобщителната теза, че писателското общество живее по време на социализма почти като семейство, в което личното, общественото и чисто литературното преливат едно в друго и задават на съсловието усещането за близост, за непрекъснато общуване и наблюдение над съдбата на другия, който по-често те интересува с бита си, отколкото с творчеството си.

Задружен период на българската литература, в който всичко и всички са на сцената, играещи митичната пиеса на въздаването на справедливост към глобалните субекти Партия, Държава, Социализъм, Социалистическа литература, Съюз на българските писатели и неговите вътрешни обитатели.

Биографиите на свои колеги, които градят българските писатели в дневниците си от втората половина на ХХ век, често пъти съставляват своего рода митология, до която е изведен литературният живот по време на социализма.

Устойчивите характеристики на персонажите, устойчивите сюжети на негацията вместо на позитивното, спират погледа си предимно върху външния живот, а не върху вътрешните изживявания, и оттук се поражда един модел, според който личноста наблюдава това, което става извън нея и му дава оценка чрез собствения си субективен поглед.

Животът “извън” собственото битие мотивира писането на дневници, литературният бит е този, който повече занимава писателите, като често се слага знак на равенство между литература и литературен начин на живот.

Ценностите и антиценностите, съотнесени към външния свят и неговите случки, формират един общ митологичен модел на колективно живеене, в който общото и колективното надвишават личното.

В повечето случаи личното в дневниците на българските писатели се вижда втъкано в общественото колективно битие на писателското съсловие или вписано в институциите, които му пречат да се разгърне пълноценно.

Рядко пъти личното е самостойна величина, засягаща единствено субекта. Литературният бит някак естествено търси всеобщност и задружие, като отделните писатели рядко живеят извън него, като личности, самопостигнали своя свят, независимо от външната “действителност”.

В наличните дневници само Емилиян Станев и Николай Хайтов изграждат собствен литературен бит, който разкрива такава удовлетвореност, че субектът рядко пъти се нуждае от външния свят, тъй като по същество е самодостатъчен.

Емилиян Станев вписва себе си в глобален философски световен контекст, според който дребното и злободневното е отхвърлено като ненужно, за да се възправят големите битийни и мисловни кръгозори на вселената и човека в нея.

Николай Хайтов се окръжава от самия живот и неговите натурални случки и характери, като се интересува предимно от колоритното и самобитното, изведени до уникални моменти от пъстрия и разнообразен живот, видян обаче чрез окото на регионалното, специфичното, неповторимото, което в своята неповторимост постига завършеност и се превръща в универсалност.

Литературното “канонизиране” чрез обществени постове продължава да бъде част от литературния бит до края на ХХ век, като точно в тази си манталитетна особеност литература и литературен бит заявяват своята взаимна симбиоза.

Обществената биография се превръща и в литературна биография, което пък се извежда в лайтмотивна тема в много от наличните дневници. “Администрирането” на литературата се изживява като насъщна и, за съжаление, незаличима особеност на обществената и литературна организация, която търси своя катарзисен отдушник в дневниците, в които “насаме” и тайно могат да се заявят собствените оценки за собственото място в представителните списъци на литературата, както и да се споделят истинските мнения за мястото на другите, най-вече за ония, които чрез постове “стават писатели”.

В литературния бит неизменно се извършва литературна легитимация чрез административни постове, които представят обществената биография за “голяма”, “висока” и т.н. литературна биография.

В пространството на литературното живеене “властниците” са популярна и разобличавана фигура, но тя има и своето обратно – борец, вътрешен емигрант, герой…, все амплоа на хора, които нямат административни постове, в известен смисъл са маргинализирани от критиката, или пък те самите имат конфликтна обществена биография, възправяща ги срещу институции, идеология или критика.

В този тип дискурс субектът назовава себе си като “различен” от официалния литературно-йерархичен или обществено-престижен ред, за да даде воля на обида, несъгласие или просто на уталожване на избликнали страсти, неразличаващи литература от литературен бит.

Хрониката на времето присъства предимно като хроника на негацията, която не може да се излее необезпокоявано в рецензии, полемики и въобще в свободни мнения, затова и се отича в самотните дневникови часове, просмукани от възмутени ремарки, от желание наличното в обществото и литературата да бъде йерархизирано според черните си бои, а не според градивните си сили.

Един минимодел на българска идентичност, според който всеки друг е битовизиран, втъкан е във външни обстоятелства, видян е като плетач на обществени сюжети, а не като вселена на творческа мощ и съзидание.

Даже и действителността да е много драматична и нелицеприятна, то и корекцията върху нея, каквито всъщност са дневниците, не иска да я “поправи” с оглед на позитивни чувства, а да я подсили още повече с печал и отчаяние, сякаш преоритетните основни състояния в личен план, които могат да привържат българския писател към външния свят.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Керана Ангелова // 10 сеп, 2008 //

    Поздравявам авторката!

    Както винаги – леко присвит поглед, който ясно фиксира и прониква, опознавайки явлението, събитието, персонажа, сюжета, в р е м е т о отвътре…

    Психологическият манталитет на нашенския писател, доколкото е част от народопсихолгията на българина , действително е разпознаваем като ” плетач на обществени сюжети, а не като вселена на творческа мощ и съзидание”. Уви, самата горчива истина. В Бургас също излязоха немалко дневници, написани, както Антоанета Алипиева казва, тайно и насаме, но с едничката сякаш задача да подменят емоционално случилото се във времето по причина на сложни взаимоотношения в нещо, което писателите най-добре умеят: в художествена измислица…
    За щастие, все повече писатели започват да проглеждат с “присвито око” в картинката и да се дистанцират от тази ” хранителна верига” – извън “всеобщността”, насред свободата на усамотението, която в буквалния и в преносния смисъл е вселена на съзиданието…

    Още веднъж поздравления!
    Керана

Коментирай