Public Republic

и най-лошото творение на талантливия е сто пъти по-добро от шедьовъра на посредствения

За първи път видях този филм по време на фестивала в Гьотеборг в началото на 2007-а. Беше през деня, в прекрасно, малко, реставрирано кино на кьоше, запазило миризмата на 30-те, със стари фотографии по стените, припомнящи историята на киното; с чай, кафе, приятни лица и свещенодействие в полутъмната зала, на каквото отдавна не бях присъствал.

Малко по-късно ме запознаха със Стелан Скарсгаард, вече в друга зала, съвременна и глъчна, но и там се усещаше духът на времето от прохождането на кинематографа – в дружелюбието на хората (до един владеещи добър английски!) и уважението им към всеки, правещ кино, дишащ кино или просто обичащ добри филми и събеседници.

Приятно беше да се наблюдава как хората тук засвидетелстваха добри чувства към знаменитости и авторитети, без да сервилничат. Как умеят да задават кратки и ясни въпроси, без да се възползват от това, че са взели думата, за да демонстрират ерудиция.

Та, разказваше Скарсгаард за работата си с Милош Форман в „Призраците на Гоя”. Разказваше мъдро и скромно, с особена дарба за шега – смес от хумор и ирония, уж между другото, но съвсем на място.

Доволен от преживяното, подсилвайки отвреме-навреме с жест някой особено радостен спомен, шведът говореше за трудностите при пресъздаването на Гоя, свързани най-вече с начина на съотнасяне към фигура от такъв мащаб. Човек от плът и кръв или митологизиран монумент?
Изчел всичко налично за живота на испанеца, но истинското познание дошло от рисунките на знаменития дворцов художник на Испанската корона. От тях научил каквото научил за страховете и гнева на този необичайно потаен за времето си гений.

Вечерта разговаряхме дълго за филма с моите млади приятели, повечето решили да превземат световните екрани като сценаристи, и мнението ни се обедини около интригуващата фабула с майсторски вплетени сюжетни линии – колкото интелектуална, толкова и развлекателна – и поради това изискваща повече от едно гледане. И, разбира се, без излишен възторг отдадохме заслуженото на Стелан Скарсгаард като Гоя, на Хавиер Бардем като Брат Лоренцо и на Натали Портман в ролята на Инес.

По-късно разказах за тези си срещи, писах и за филма. Не мислех, че след година и половина ще ми се наложи отново да го правя. А се наложи, заради….

Заради ето това:

„От филма на Форман съм не разочарована, смутена или ядосана, а потресена. Щях да съм изключително щастлива, ако не го бях гледала”.
„След този филм мисля, че Форман и Жан Клод Кариер, защото и двамата са сценаристи на тази ужасна боза, са напълно изкуфели”.
„Трудно ми е да си обясня защо на Милош Форман му е било нужно да направи филм със завоалирана еврейска тематика под претекст, че прави филм за живота на Гоя”.
„За съжаление той (Милош Форман б.а.) си е позволил нещо в крайна сметка непочтено, защото е съсипал една възможност да обогати света със знанието за съществуванието на художника и страховитото му творчество, за което милиони млади хора не подозират”.
„Във филма на Форман за Гоя всъщност не се разказва за него, нито е базиран на истинска история”.
„И на всичкото отгоре филмът е кошмарно некадърно направен – ужасен диалог, безпомощни актьори и пълна бутафория”.

Написано е в „Новинар”, подписано е от Милена Фучеджиева. Приемам. Всеки е в правото си да харесва или отрича, да е гневен или спокоен, да заклеймява или възвеличава. Стига да го прави мотивирано, така че зад хвалбата или отрицанието да прозира интелект и стил. Ако е възможно да има и хумор, закачка, ирония, сарказъм. Но не подигравка и злоба.

Да кажеш за един диалог, че е ужасен, не стига. Трябва да обясниш, кое му е ужасното. Актьорите били безпомощни. Но как безпомощни? В какво безпомощни? Пък и това, което за един е проява за безпомощност, за друг е шедьовър.

Да констатираш, че във филма за Гоя всъщност не се разказва за него, и че не е базиран на истинска история, е недостатъчно. И малко нечестно. Спрямо автора. И спрямо жанра, който в никакъв случай не е филмов портрет.

Знам, че Форман няма да ми се разсърди, ако отговоря на Милена Ф. с негови думи: „Гоя вероятно е бил много скучен човек. Не ни е известно нищо за него, с изключение на няколко биографични дати. Например, нямал е дневник. Макар и да е бил добре позната личност, никой от неговите съвременници не е знаел нищо за него. Общувал е само със своите платна. Единственото нещо, което е написал, и ние разполагаме с него, това са писмата му до един приятел от детинство, но те са изключително тривиални и банални”. Изчерпателно и напълно смислено обяснение защо не Гоя, а Лоренцо е централна фигура във филма.

Такъв е Гоя на Форман. На него му стига да гледа, да рисува, да помага на Инес между рисунките и да не остава без пушен бут. Дали е документално-достоверен? По-важното е, че те кара да спориш.
…
Накратко (за онези, които не са гледали филма) историята е следната:
18 век – Испания. Франциско Гоя е художник, привилегирован да прославя с четка и палитра краля и кралицата на Испания. Има проблеми със Светата служба заради „дяволските” си рисунки, но Брат Лоренцо, влиятелна фигура в Испанската инквизиция, го защитава.
Инес е красивата дъщеря на богат търговец. Позира в ателието на Гоя, съзряна е от Лоренцо, който решава да я има и за по-лесно й скалъпва обвинение в скрит юдеизъм. Инес е затворена в тъмница.

Лоренцо посещава Инес в килията, обладава я, мръсна и окована, самият той изпада в немилост и изчезва, за да се появи след 15 години отново – този път като съмишленик на Наполеон. Инквизицията е унищожена.

Инес е свободна, дъщеря й Алисия е станала проститутка, Лоренцо гледа как да се отърве и от едната, и от другата. Идват англичаните, натирват французите, Инквизицията е възстановена, а Лоренцо е осъден на смърт за измяна. Дават му възможност да оцелее, като се покае. Той не се покайва и бива екзекутиран. Всичко това разиграно на фона на пищен, исторически прецизен декор.

…

„Призраците на Гоя” е дълга история със сложни взаимоотношения, в която човеците показват всичко, на което са способни: самолюбие, желание за власт, подлост, любов, преданост, лицемерие, животински страх и неочаквана смелост.

Труден за разказване филм, заради многото случки и перипетии; по-лесен да се почувства.

Филм за фанатизма. Фанатизмът не толкова като истина, от която човек е обсебен и иска да я наложи за единствена, а като маска. Удобно прикритие, зад което се спотайват амбиции за власт и притежание.

Филм макар и песимистичен, но в крайна сметка опрощаващ. Много необходим на Европа, за да й припомни сътворените глупости и злини. Още-по необходим на България, където „нашите” са по-добри от „вашите”, при това и едните, и другите се взаимозаменят със същата лекота, с която Брат Лоренцо от образ на инквизицията мутира в образ на революцията.

Лоренцо – инквизитор или революционер? Войн на Христа или на Наполеон? Коя от двете крайности? Тази, която диктува конюнктурата, естествено! В крайна сметка ефектът е еднакъв: и като инквизитор, и като революционер, той е еднакво вреден.

А може би истинският Лоренцо е онзи, който отказва да се покае. Той: колаборационистът, изнудвачът, насилникът, шпионинът, за когото няма нищо свято – избира да умре, но да не приеме подаянието на Църквата. Същата, на която някога предано е служил.

В крайна сметка нищо не е такова, каквото изглежда, и никой не получава онова, което иска. Накрая, обаче, всички задължително плащат - за исканото и за непоисканото.

Ето ги: талигата с трупа на Лоренцо отпред, Инес след талигата, Гоя след Инес. Всеки с призраците си.

Това не е творба за Гоя. Не е и за моралните образци. По-скоро за човешката многоликост, където доброто продължава да се съпротивлява, без никакъв шанс за успех.

И тъй като не ми изглежда Милена Фучеджиева да е от онези параноично амбицирани и неудовлетворени кинолели и киночичовци, които тъй и не се научиха да остаряват умно и красиво, ще кажа, с надежда да ме разбере: Милош Форман няма лош филм. Милош Форман не би могъл да има лош филм, дори да беше го поискал.

Защо ли? Защото дори най-лошото творение на талантливия е сто пъти по-добро от шедьовъра на посредствения.

Владо Трифонов