Public Republic

Разказ из сборника “Белег”

Снимка: melolou

На Владето Наумов

Мъж, който не е ходил войник, не е мъж, а войник, който не е влизал в гарнизонния арест, не е войник.

Генералското разбиране, породило в дълбочина тази удивителна сентенция, мислене, което повелява да бъдат държани мъжете отделно от жените, достига в гарнизонния арест своя свещен апогей.

Дъските на нара се застъпваха, за да се врязват ръбовете в провинилите се гърбове. Навън беше кучи студ, но и в ареста не беше като за котки. Дежурният, висок ефрейтор с безумноводнисти очи, надничаше от време на време през илюминатора на вратата и изреваваше да не се лежи, защото през деня е забранено. Че всичко беше точно така, няма съмнение, тъй като един от арестантите бях аз.

Ден преди излизане началникът на ареста ми бе лепнал вътрешно удължение на наказанието заради пререкания с въпросния ефрейтор. Нямах проблем за следващите пет дни и душата ми бе обзета от философско примирение.

В ъгъла до мъртвото кюмбе стоеше вторият клиент и отчаяно ровеше в носа си. Не се разбра защо са го затворили, защото, като почнеше да обяснява, след първото изречение от устата му излизаха само псувни. Но за третия, докаран тая сутрин, очевидно щеше да се разбере всичко. Той стоеше до прозореца и се взираше неистово в изящните ледени цветя, през които прозираше желязната решетка.

– Трябва да изляза! Колко е часът! – извистя той.
– Десет – отговори откъм ъгъла на нара най-опитният арестант. – Ти току-що влезе, за да излизаш.

Ветеранът беше трета седмица, защото пушил на пост и крил фасовете в цевта на пушката. Утежняващо обстоятелство било, че разкрили това при стрелба.
От прозореца се чу още по-отривисто:

– Трябва да изляза. Тя ще ме чака в единайсет!
Войникът се обърна към нас и ни изгледа последователно с еднаква надежда, че ще му дадем задоволяващ отговор.

Но отговор нямаше. Бъркането в носа продължи със същата интензивност.

– Не разбирате ли! Тя ще ме чака…
– Ако чака, ще те чака и повече – каза ветеранът.
– Аз съм артелчик – малко несвързано изтърси войникът.

Заобленото му лице и примляскващите устни го потвърждаваха. Но това веднага събуди в килията тръпка на пролетарска ненавист, каквато редовият войник изпитва към тоя, който държи ключа от склада с продуктите.

– Няма значение кой си. В ареста не е като навън. Тука всички са равни! – обобщи ветеранът.
– Имам среща в единайсет…
– Да си служил като хората. Право на среща имат само отличниците по бойната и политическата подготовка.

Артелчикът отвърна почти пеейки:

– Нали затова съм тука. Защото я обичам. Два месеца не щеше да ми обърне внимание. Тя е от циганската махала срещу поделението. Как ли не я навивах. И вчера се съгласи. Обаче дойде с една сюрия хора – голям род били. И ми прибраха всичкото сирене и всичкия салам на ротата. А тя обеща за днеска в единайсет. Ама да дам и кашкавал. Отде да знам, че старшината ще разбере веднага… Откъде да знам, че толкова бързо се влиза в ареста… Сега като не отида, всичко е по дяволите… Трябва да изляза! Какво да правя! Какво съм без нея!
– Гъз – носово се чу откъм печката, защото междувременно пръстът бе изваден от носа. – И с нея и без нея си гъз.
Артелчикът очевидно не чуваше.
– Каза ми, че само днеска… Каза ми: “Жульо, в единайсет в горичката на парка”. И толкова.
– Какво е това, Жульо? – попита ветеранът.
– Така ми викат. Понеже един път изпих всичко каквото бе останало по чашите след офицерския банкет. И тя така ме знае…
Очите му внезапно светнаха:
– А ако почна да крещя. Ще крещя от вратата, че я обичам. Те ще си помислят, че съм полудял. Ще ме пратят в болницата, а аз ще избягам по пътя.
– Най-много да ти лепнат още седмица като на него – каза ветеранът и ме посочи. – За да ти повярват, се съблечи гол и викай през прозореца, а не през вратата, защото ефрейторът ще те тресне с автомата, преди да те освидетелстват.

Настана гробна тишина, тъй като той пристъпи към изпълнение, преди някой от нас и да си го помисли. Дрехите му излетяха на нара – пред очите ни се откри чорбарско коремче със странични паласки над ханшовете, както е редно при артелчик. Останалото при първи оглед обясняваше доста категорично колебанията на циганката.
Артелчикът скочи, хвана се за перваза и мигновено счупи стъклото. В смразената от студ действителност извън ареста се разнесе кански вик:

– Обичам я! Искам я! В единайсет!
– Не съм казвал за прозореца – въздъхна ветеранът. – Сега тоя ще умре от любов, а ние от студ.
Ефрейторът не попита защо арестантът е гол, а защо крещи. От командирската стая веднага дойде подкрепление. Докато извеждаха артелчика, порязаната му ръка ороси пода с капки влюбена кръв.

Вратата се захлопна и мощно се заключи отвън.

Не зная какво е станало с артелчика и циганката. Познанствата от гарнизонен арест рядко имат продължение. Само помня, че стана по-студено, макар че все пак не умряхме от студ.
И помня още нещо – нямаше ги вече ледените цветя, единствения букет за тая невъзможна любовна среща и единственото красиво нещо в заключения въздух на килията.

31. І. 2001 г.
Антарктика

Боян Биолчев, “Белег”, изд. “Стандарт”, София, 2006