Public Republic Art Studio

“Черната кутия” или сюжетът като коментар на контекста

6 август, 2008 от · 1 Коментар

Разговор на Виолета Тончева с Алек Попов

Alek Popov i Violetta Toncheva

Премиерата на “Черната кутия” от Алек Попов се състоя в Концертното студио на Радио Варна месец преди книгата да бъде отличена с голямата литературна награда “Елиас Канети”.

“Черната кутия” е и сред номинираните произведения за наградата на фондация “ВИК” за 2008 г.

Романът, решен изцяло в съвременен контекст, противопоставя двама братя – успялото юпи в Америка на неуспелия интелектуалец в България. Паралелният разказ ги кара да разменят местата, държавите, понякога и мислите си, в сблъсъка със собствените им прозрения за важното, за стойностното.

Все пак защо точно юпитата? Отделяте доста страници за начина им на разсъждение.

Това е една класа от хора, която изплува някъде през 2000 г., когато първите юпита започнаха да се връщат в България. Явлението стана доста модно, но в съвременната българска литература това социално движение и тази ценностна промяна останаха нерегистрирани. Това бяха и част от мотивите ми, за да се съсредоточа върху житейския модел и светоусещането на юпитата. Живял съм сред тях и мисля, че добре ги познавам.

“Черната кутия” е книга за риска да успееш и според нейния автор само онзи, който вижда над повърхността, може да оцелее. Какво е необходимо на един герой, за да оцелее в еретичния свят на литературата, ако пак се позова на друг Ваш цитат.

Героят трябва да преодолее клишетата и визията за себе си, трябва да се научи да гледа на себе си отстрани и едва тогава би могъл евентуално да оцелее. Моят герой също оцелява, стига до себе си, когато загубва всичко. Много от юпитата са обсебени от професионалните стереотипи, които съставляват тяхната ценностна парадигма. Тя е изцяло изградена от прагматичност и единствено мерило в нея са парите.

Донякъде това и не може да бъде другояче, защото може да успееш в нещо, само ако силно вярваш в него. Обратното също е логично. Когато героят престава да вярва в тази, избрана от самия него, ценностна система, той не може повече да работи тази работа.

Знаете ли как възприемат книгата Ви българските юпита?

Не знам и не ме интересува особено. Аз не държа на подробностите, а на духа на нещата. Мисля, че добре съм го уловил, защото познавам прослойката на юпитата. Доста дълго време съм пребивавал в тази материя, иначе не бих тръгнал да я описвам.

Alek Popov

Всъщност Вие винаги се движите някъде на границата между реалността и фикцията на актуалния жанр real fiction.

Да. Винаги описвам нещата, които познавам. А ако не ги познавам, ги изследвам предварително. Изследването представлява една интересна част от писането въобще. Понякото правенето на изследвания е дори по-приятно, отколкото самото писане.

Както сам признавате, това е най-дълго писаната от Вас книга. И най-трудната, защото интерпретира духовната връзка между сина и бащата – Вашия баща, блестящия български математик, професор Васил Попов. Ако е вярно, че описвайки проблема, се освобождаваш от него, Вие как се справихте?

Отдавна исках да напиша тази книга, но не съм сигурен, че съм се справил с проблема. И не знам дали някога ще се справя. Има неща, които ще вървят с мен през целия ми живот. А книгата е един опит да се дистанцирам от буквалната история. Започнах с реалистичен пролог, но за мен беше много важно да се отделя от конкретиката на реалността. Исках да разкажа история, свързана с реалността, но по художествен, метафоричен начин, в който сюжетът да бъде коментар на контекста. В този смисъл за мен е по-важно да напиша една цялостна и органична книга, отколкото да реша някакъв свой личен проблем.

Да Ви попитам за правилата на професията писател. Вие сте се отказали от професията на дипломата заради професията на писателя. Доскоро такава дисциплина не се преподаваше в България. Но ето че – както другаде по света, вече и у нас някой ще учи българина на професионално писане. Имам предвид фондацията на Елизабет Костова, която отделя 10% от продажбите на своя бестселър “Историкът” за българската фондация. Може ли някой да научи някого да бъде писател?

Това безспорно е добро начинание. Човек не може да бъде научен как се става писател, но може да получи критично мнение, свързано със структурата на самото писане. Може да му бъде даден съвет, как нещо да бъде написано по-добре, не може обаче да му помогне да напише нещо. Познавам Елизабет Костова – тя има опит и е класически възпитаник на една от програмите за творческо писане в Америка. Там всеки университет има такива програма. Аз също съм водил подобни занимание по творческо писане в България. Приятно е, но човек много добре трябва да знае за какво отива там, а този, който модерира срещите, не трябва да си поставя илюзорни цели. Обучението по творческо писане не пречи, но и не бива да ограничава в предварително зададени схеми.

Сред хората, които ще водят творческите работилници, са и българските писатели Емил Андреев и Теодора Димова, но писатели от предишното поколение няма. Това знак ли е за разрива между поколенията на пишещите, адекватен на разрива между последните две български поколения въобще?

Не знам. За хората, които сега влизат в литературата, е важно да научат нещата за днешното време. Не са им необходими спомени за отминалото време. За съжаление много български писатели продължават да си живеят в старото време и да пишат по същия начин, макар че публиката им даде урок. От друга страна, ние сме малка страна и ако имаме десетина писатели, които се харесват и се четат, това би било много добре. Това, което се случи през последните години в българската литература, е обнадеждаващо – появиха се нови вълнуващи книги, които разказват интересни истории и нови имена, които могат да кажат нещо на младите. Макар че … професионалният опит винаги е строго индивидуален и най-често опитът, които има един човек, не може да помогне на друг.

Кои от последното поколение български автори харесвате?

Това е много дълъг списък, а аз не обичам списъците. Чета много писатели, интересно ми е да следя развитието на Емил Андреев, Виктор Пасков – чета всичко ново от тях. Много ценя Георги Господинов, но – уточнявам – не правя класациии. Само изброявам имена, които оформят контекста на съвременната българска литература, като Кристин Димитрова и изключителния поет Ани Илков, и още много други.

Не приличате на писател, който се е главозамаял от големия си успех.

Нямам време за подобно нещо. Имам още толкова неща да свършва. Искам да разкажа още много истории, а това изисква организация и здрав режим.

Как изглежда този режим, ставате в пет часа и сядате пред компютъра…?

Не точно така, но бих отговорил с една латинска сентенция, която харесвам: “Нито ден без ред.” А често се случва един ред да значи повече, отколкото десет страници.

Хемингуей пише първото изречение най-трудно. Как е при Вас?

Не знам. Като че ли краят е по-труден. Нещата се оплескват накрая.

Тоест героите правят това, което си искат, а Вие не може повече да им се месите…

Ако се случи, това е най-хубавото. Героите са заживели своя живот, станали са автономни и наистина правят, каквото си искат. Понякога това се превръща в конфликт между писателя и неговите герои – обикновено човек си е наумил какво трябва да се случи, но всяко произведение има своя вътрешна логика и авторът трябва да я слуша. Аз поне винаги се вслушвам в нея, съобразявам се с текста, а не с това, което ми се иска да става. То често е обратното.

И въпреки вътрешната си съпротива, оставяте героите да се развиват самостоятелно…

Ами да, така нещата се случват естествено…

Алек Попов - книги

Алек Попов е роден в София през 1966. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат. В момента Алек Попов е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание „Родна реч“. Прес-секретар на българския ПЕН център.

Алек Попов е носител на редица литературни награди, сред които: българската награда за фантастика „Гравитон“ (1995), наградата на БНР за криминален разказ „Павел Вежинов“ (1994), за къс разказ „Рашко Сугарев“ (1999), „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината (2002). През 2004 получава годишната награда на списание „Clouds“, където романът „Мисия Лондон“ се публикува на английски език. През 2005 печели Националната награда за драматургия „Иван Радоев“.

Разказите и есетата на Алек Попов са преведени на унгарски, сръбски, чешки, полски, словенски, датски, английски, немски, френски, турски, албански. Романът му „Мисия Лондон“ е публикуван на сръбски от издателство Геопоетика (2004), на унгарски от издателство Kijarat Kiado (2005) и на полски от издателство Muza (2008).

Немското издателство Sukultur публикува книгата му с разкази „Руска електронна поща“ (2005).

Полското издателство Scriptum публикува книгата му с раскази “Мръсни сънища” и “Пътят за Сиракуза” (2006).

Участва в антологиите:
Bulgarische Erzahlungen des 20 Jahrhunderts , Insel Verlaf, Germany, 1996
Les Belles Étrangeres, L’esprit de Penincules, France, 2001
Voices from the Faultline (a Balkan Anthology) ZayuPress USA, 2002
Bulgarien Prosa, Wieser Verlag, Austria, 2005

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Васил Горанов // 21 ное, 2009 //

    Моите почитания за Черната кутия, за разказваческото умение и за тънката (само)ирония.

Коментирай