Public Republic

Лидия Стайкова

Схрусках романчето на Амели Нотомб за закуска. Хрупкаво е като предните две “Изумление и трепет” и “Речник на личните имена”.

Моите уважения към Милан Кундера, но мечтая да пиша като Амели, а не като него. Нейните книги са от малкото, които запомням, Неговите са от тези, които никога не помня. Знам, че е стилно да познаваш Кундера, но ще призная, че когато видя негова книга, никога не съм сигурна дали съм я купувала или чела, с малки обясними изключения (“Непосилната лекота на битието” е филмирана и многократно цитирана, например). Веднъж дори ми се случи да си купя негова книга два пъти, да я прочета с усещането за дежа вю и да осъзная истината, като я завърша.

Имам чувството, че от всеки негов роман може да се вземе недопечено тесто и да се замеси нов. И в устата ти винаги остава един и същи вкус, който е в хармония с болката и цинизма на самотата и чувството, че си неразбран и чужд – емигрант, където и да си.
В текст за Малкия Принц бях споменала, че понякога израствам някои автори – Кундера е един от тях. От няколко години съм по-щастлива от него.
Може би е глупаво да смесваме авторите с героите, но не мисля, че авторът може по магически начин да се издигне над всичките си герои. Ако, както казва самият Кундера, романът е изследване на възможни екзистенциални ситуации, то по изследваните от автора ситуации можем да преценим докъде е достигнал в пътуванията на душата си.

Многократно съм се чудела дали наистина съм надраснала Кундера и Айрис. Отговорих си, че може да са стигнали по-далеч, но просто да не са показали това в романите си. Но защо да не го направят? Щастието не е толкова cool като нещастието ли? Откъде идва този предразсъдък срещу хепиенда? Защо повечето хора са уверени, че щастието задължително е неправдоподобно? Защото не са го изпитвали.

Великите писатели не са непременно по-мъдри от останалите хора. Просто са по-чувствителни и се изразяват по-добре. А чувствителността и емоционалната (да не говорим пък за духовната) интелигентност са различни неща. Ето защо, когато завържеш връзка с чувствителен човек, противно на очакванията си може да се окажеш в ада.
Някои велики писатели са като учениците ми, които изживяват древногръцките си трагедии, и макар че съм минала оттам и знам, че има живот и отвъд, първоначално ми се къса сърцето.

Тъй като “Аз съм от тези, които обичат, а не от тези, които мразят”, търся начини да покажа, че може да се живее и иначе. Разбира се, че невинаги успявам. Понякога не успявам да засвидетелствам достатъчно уважение към болката, особено когато притежателят й е така привързан и горд с нея.

Ако случаят не е такъв, успявам да пробия дупка в мехура на ситуацията – с разказ, в който има хумор и любов към главния герой, който често съм самата аз.
Това прави и Амели Нотомб във всяка своя книга, която съм чела до момента: показва драмата, но и комедията на падането, а после те издърпва, и като си стъпиш на краката, те целува по двете бузи и се смее. Оттам нататък трябва сам да изтупаш праха от дрехите си, да си сложиш лепенки и пр.

Как ли се е научила да пише така? Предполагам, че първо се е издърпала сама за косата и се е измъкнала от водата като Мюнхаузен и мен. Мдааа, и аз някой ден ще пиша като нея дълги разкази, които ще наричам романи.

За какво става въпрос в книгата ли? За момиче което е невразчно и неспособно “да се приобщи”. Родителите й смятат, че трябва да стане по-отракана и привлекателна. Чете много книги. Мечтае за това, което няма, но в същото време го презира. И за една “приятелка”, която е пълната й противоположност. На моменти ми напомняше за “Американски прелести” – филм, който трябва да бъде гледан от всички момичета, момчета, мъже и жени. Време е да го прожектирам на Стоян.