Катя Начева
Снимка: Color de la vida
Ще е естествено да досънувам себе си
в черупката на костенурка,
затворен и неугледен, за малко луд,
да си пробутам всичките изречения
на дебелата продавачка от Монтенегро,
която гледах в един филм без субтитри
и не разбрах нито дума,
но тя ми върна ресто, усмихна се
и приглади коси –
напомни ми за Париж, който
отдавна е затрупан от седеф и възхита,
дотолкова, че вече не е Париж.
Това е трудно за разбиране и е евтино -
струваше ми само един миг,
в който не мислех за теб,
защото ми се пишеше стихотворение
и си търсех тема за размисъл в телевизора,
а успях да разговарям само с една муха
без дори да си спомня за латинското и име,
което я обиди до смърт и се размаза в стената,
под репродукцията на Моне,
вместо да кацне в чинията с палачинки.
Не се и опитах да я разбера.
А може би трябваше, заради гигантското
клише, завряло се в ръкава на карираната ми риза.
Утре ще се изрони, когато протегна ръка
да платя самотата си и ще си каже името,
но вече ще съм го сънувал и ще е излишно…
Естествено ще е да се събудя някога
в черупката на костенурка,
безбожен и безпаметен, и вече луд,
да се вкопча неистово в изреченията си
и да хвана за косите дебелата продавачка от Монтенегро
заради която изключих телевизора,
и не исках да си спомням за Париж.
Това ми струваше скъпо –
един миг, в който не мислех за теб
и чиния с палачинки, която да хвърля в стената
защото несамотата се плаща с черупка
и никога не си казва името.
2 Kоментара за сега ↓
late // 9 авг, 2008 //
хубав стих!
Валентин Дишев // 9 авг, 2008 //
Това е текстът на Катя, който синтактически е най-близо до великолепната кратка проза, която пише… ама пък какво богатство е…
Коментирай