Public Republic

Димитър Ангелов

Снимка: Pensiero

В онази зимна нощ хванах пряката пътека, през гробището, което американците бяха бомбардирали по погрешка, за щастие без убити или ранени. „Живите са непоправими” – изкрещях ужасната си мисъл. Обади се един бухал, сякаш за да потвърди тази вечна истина.

После реших, че някой грубо се намесва в разсъжденията ми. „Това важи и за теб!” – добавих аз. Гласът не се обади повече – нямаше съмнение, че зад езика се криеше нещо по-съществено, от първостепенна важност, което обединява животните, най-вече хищниците. Но кой би могъл да каже, дали този бухал беше жив или мъртъв?

„Записвай своите мисли, а не думите” – прошепна ми някакъв дрезгав глас.

„Самите думи проговориха” – казах на себе си. „Може би някой ден всички думи, включително глаголите, ще се превърнат в предмети и животни. И ще стане още по-трудно да опишеш полета на сокола, да се опише каквото и да било с толкова различни и разнообразни предмети. Ще бъде истински потоп от думи. И Словото ще се разтвори като глина и отново ще стане като в началото – тъма и все по-дълбока тъма”.

Де да можех в онази студена нощ да видя някой ангел, но не ангел-хранител. Неговите крила са като от слана, но гласът му е нежен и много топъл. После, обаче, оставаме с усещането, че тази топлина разтопява крилете му и неочаквано се оказваме пред някакъв най-обикновен човек. Да срещнеш ангел винаги е проблематично, а да се сбогуваш с него – още повече.

Няколко часа преди това се бях обадил по телефона: докато говорех, а и в този момент, обаждането ми изглеждаше като лъжлив спомен:

„Ало? Мога ли да говоря с дона Магда С.?”
„Кой желае да говори с нея?”
„Един приятел… Един стар приятел!”
„Госпожа дона Магда почина преди тридесет години”.
„Не е възможно… Познавам я от много по-късно…”
„Господине, да не би да сте възкръснал току-що или пък да сте се събудил от дълъг летаргичен сън?”
„Не си спомням за подобно нещо”.
„В такъв случай не я познавате от този свят”, каза гласът и изчезна.

Пресният спомен ме накара да се разсмея, но се сдържах, защото не е редно нито прилично да се смееш в гробище, особено нощем.
„Ти как би реагирал в подобна ситуация” – попитах един въображаем събеседник, за да преодолея известен страх и неудобство.
„Не знам” – чу се друг глас, някъде в тъмнината. – „Не се говори на „ти” с блуждаещи души!”
Помислих си: „Дали страхът не раздвоява моето същество, макар и за няколко мига?”
„Безсъница, а?” – каза фигурата, все още от тъмното. – Какви копнежи и тъги Ви измъчват в този адски студ?” – продължи силуетът, вече с по-ясни очертания.
„Тъгувам само по онези, за които едва си спомням, защото предполагам, че са били или продължават да бъдат добри хора. А и допускам, че тъкмо техните души Ви диктуват тези великодушни слова. Не, не са копнежи и тъги. Знаете ли, лошата страна на ада е, че човек не може да остане сам. Там всички искат да се изповядат, да разговарят, да разказват, да съветват, да поучават. И дори мечтаят вместо другите. Влюбих се за последен път, когато вече бях на шейсет и няколко години. Представяте ли си!?”
„А на колко години сте сега?”
„Днес, по-точно, тази нощ, щях да навърша осемдесет, ако бях жив… Каня ви да изпием по чаша” – и вдигнах една бутилка, която бях купил в селото.

Разнесе се странен вик (нима можеше да бъде другояче?) и фигурата се впусна в гротескен бяг. Никога дотогава не бях виждал как бягат призраците. А и за първи път се бях заговорил с една блуждаеща душа. Впрочем, и до днес не знам, кой играеше нейната роля.

Dimíter Ánguelov

Превод от португалски: Здравка Найденова

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.