Public Republic Art Studio

Погледът

9 август, 2008 от ·

Димитър Ангелов

Pogledyt
Снимка: you-did

- “Вашата мъдрост ме поразява” – каза тя. “Мен също” – отговорих в изненадата си.
Тогава тя се приближи, коленичи и целуна ръката ми, сякаш се намираше пред някой кардинал. И тъй като не знаех какво да кажа, тя въздъхна: “Помогни ми да се изправя”. “Кажете как да Ви хвана, за да не Ви нараня” – попитах смутено, но готов да сложа край на тази сцена. Опасявах се, че съм срещнал фаталната жена. Защото нейният поглед беше толкова нагъл, че се замислих дали очите не трябва да се смятат за срамни части.

- Ако беше така, нямаше да видим нищо, нямаше да знаем, че имаме очи – казах аз.

- Значи нашият поглед върху света е циничен, без задръжки, по същество…

- Да, той трябва да се задържи върху нещо, иначе си остава една абстракция. Виждате ли как Ви гледа онази старица? В очите й се е събрало цялото страдание на света – “Не знае какво го чака”. Не Ви ли се е случвало да поискате да убиете някакво насекомо, някоя толкова малка буболечка, че започвате да се съмнявате в разликата между живото, органичното и неорганичното? Еднo същество, което по своята структура, обусловена от размера, дори не знае, че страда и се мъчи да върви напред.

И започва да се противи на нашето желание да прекратим страданието му, дори започва да ни дразни и иска да ни ухапе с толкова неочаквани и умели движения, че за момент се чувстваме безпомощни, засрамени, унижени пред пред този прост, но съвършен инстинкт, но който не разбира, защото такава е неговата функция, че прекратявайки страданието му, се спестяват две или повече страдания, по-точно, две или повече ухапвания – това, че се мъчи и болките, които може да ни причини.

Но в крайна сметка проблясва една мисъл, която погасява всички значения на думите, за да ни разкрие великия замисъл на твореца – че всички сме родени едни за други, бих казал дори на молекулярно ниво, че всичко е любов, макар и безумно болезнена, само за да угодим на безутешната воля на създателя да бъде съвършен. За наша сметка!

С други думи, погледът е синтез на нашето същество. Но нашето същество не е едно и също във всеки миг. Затова трябва да внимавате в преценката на погледа както на идеалната, така и на фаталната жена. Именно затова, може би, в определени моменти фаталните жени ни привличат повече, отколкото идеалните. А от друга страна и идеалната жена може да се окаже фатална при неблагоприятни условия.

- Кажете ми нещо повече за фаталната жена!

- Често съм се разминавал с нея, но винаги съм се старал да не се задържам на това място. Тя се приближава с парализираща усмивка, като някой, който се готви да ни балсамира за спомен от една единствена, фатална, но безполезна среща.

В нейната усмивка няма нежност, тя е само демонстрация на фината моторика в зоната на главата. Нейните стъпки сякаш отдавна са отминали, заглъхнали, а изяществото на краката й оставя на земята невидими отпечатъци с несъразмерна тежест. Бедрата й ни ограждат и ни отелят от света, а движенията й напомнят челюстта на някаква гигантска змия, която ни смазва с непонятна елегантност. Може би заради необятността на нейния студен, безразличен поглед.

Не ми се иска да Ви разказвам излишни подробности… Колкото и да се повтаря, тя винаги изглежда различна! Защото знае, че сме непоправими. А когато седне до нас с особен вид гъвкави движения, които могат да се видят ясно само под микроскоп, разбираме, че нашата съдба е предрешена.

- Знаете ли къде срещнах онази фатална жена, за която Ви говорих преди малко?

- Нямам никаква представа…

- В един Ваш разказ… Един момент! На страница… Не, не мога да се сетя!

- Блазе Ви! Кой може да се сети за страницата при такава изключителна среща?

Най-хубавото в този случай е, че фаталната жена от някоя история, във въображението Ви се превръща в идеална жена, и вместо да Ви преследва навсякъде и по всякакъв начин, преследвате я Вие със своите ласки, красиви думи, многозначителни погледи, закачки…

Защото любовта, дори голямата любов, започва винаги с някаква недостатъчно умела закачка, все едно, че всичко е само шега и нищо повече… Но после започват големите терзания, разсъждения, предположения, щастливи моменти, неудържим ентусиазъм, ненадмината нежност… докато накрая…

В този момент видях как е полегнал и гали нежно някаква тревичка, и шепне или целува в нейно лице някаква съвършена, идеална жена и ревниво я пази от всички погледи.
Усмихнах се и си тръгнах – историята, вече завършена, изискваше да ги оставя насаме.

Dimíter Ánguelov

Превод от португалски: Емилия Кръстева

Разкази на Димитър Ангелов в превод на френски език може да прочетете в блога Lusopholie.

“Погледът”
“O olhar” – in: Criação Cruel (първа публикация на разказа в превод на български)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini