Public Republic

Ангел Г. Ангелов

Снимка: Luis Fabres

На една Неслучайна Непозната…

Неговото проникване беше така дълбоко, така чувствено обсебващо и изпепеляващо, че тялото му не знаеше дали ще дочака зората. Впрегнало беше то многовековните си опитности, хилядолетните уроци търпеливо преподавани му от Създателите, спомените за многобройните опарвания, както и въобще натрупаното знаене в едно неосъзнато стремление към заветната Точка, от която можеха да се изтръгнат изригващи чувствени радости, несвястни трепети и премала, по време на която умирането е като награда.

Движенията му бяха ненаситни, неуморни и неуморителни, страстни и себеотрицателни, щедри и целеустремени, разгневени дори, непримирими, унищожили умората в порива си към Точката.

- Улучваш я, улучваш я – на задъхани пресекулки успяваше да простене Тя между два тласъка.

Макар че не я чуваше, му ставаше приятно от признанието, но неговото старание не се увеличаваше заради похвалата - увеличаваше се то поради същността си, поради вмененото му предназначение да дарява радост, да прогонва разочарованията и естественото недоволство от Битието.

Тя не можеше да не усеща какво получава, не се замисляше, но беше неосъзнато благодарна за естествено пожеланите от него усилия, за разюздания разход на енергия в името на сътворяването.

Сътворяването на радост не беше лесна работа, не бяха много човеците, които владееха това изкуство. Той го владееше! Дадено му беше… Неговата заслуга бледнееше, не беше тя възпитана и отгледана, нито съзнателно проявявана. Правеше го както дишаше – естествено и неволево…

Сладките скимтежи се усилваха, затихваха, колкото да си поемат дъх, пак избуяваха подгонили недостижимите далнини на миражни оргазми, решени на убийства, на вековни оглушавания, на жертвоготовни приношения, както и на всеобщо и пълно самоизпразване.

Премала ги обсебваше, а вътрешният й релеф изостряше ръбчета, завършващият овал на фалоса му се втвърдяваше и създаваше впечатление, че е вечен. Неговата изначална тленност не личеше, извисяваше се като сфинкс, излъчваше фараонско благородство и усещане за щедро разпиляване на скъпоценно семе, разточително впръсквано в чест на себераздаването.

- Нали знаеш, че умирането е неизбежно? – без думи го питаше, но Той не мислеше за следващия миг, заплеснат беше в сегашния и дори му се струваше, че само той съществува.

Забравили бяха за какво са им дадени тези сладки премали, дъхоспиращи вълнения, необуздаеми радости, бликащи възторзи, изпепеляващи сливания, неустоимо привличане и огнено самоизгаряне. Увлечени в гонитбата на недостижимата сладост те бяха готови на всичко заради сътворения миг, донесъл им вселенски блаженства, всепобеждаващи пориви, безсмъртни желания, неунищожими стремления, без да се замислят за цената, плащана незабележимо, неусетно и неизбежно.

- Твоята ебливост е блаженство – опитваше се да й каже. – И сладка смърт едновременно…
- Пронизването ти… Пронизването ти… – не успяваше да се доизкаже,
убита от тласъците. – Нека така да живеем… Нека така да живеем… – не се разбираше съвсем ясно желанието й. – Нека да няма раздяла, нека да няма раздалечаване – повтаряше задъхано наум, като се опитваше да му покаже стремежа си.
- Вече съм сигурен, че не можем да се отделим един от друг – нашепваше й беззвучно, без да намери време за отговор.

Спрялото Време ги гледаше, цъкаше на едно място и от недрата му извираше
женски образ. Наблюдаваше ги Тя, кипеше от естественото негодувание на измамена жена, но загледана в неистовото им любене забравяше да се възмущава, вживяваше се в преживяването им, нереални оргазми я полазваха, указания даваше мислено и дори си въобразяваше, че на нейно място би го правила по-добре.

Благодарение на това мислено общуване те се превърнаха почти в приятелки, дружаха си, споделяха си вълненията предизвикал у тях, колективно го хулеха, заедно се възхищаваха от моженето му, проклинаха го и го благославяха, сърдеха му се и му прощаваха, а Той беше все така неуморим, все така неверен, лъжовен и хлъзгав, все така проклинан и бленуван, обречен на непочтеност и възхита, способен да ги предизвика дори в огън ръцете си да пъхнат, стена с гола длан да разбият, да хапят устни, сълзите си да смесват със спермата му, да плюят върху гордостта си, предателства да извършат, престъпления дори…

Образът на съперницата полека помръкна, разтвори се в обятията му, сля се с нейния и в средата на спрялото Време започна да ги люби заедно. Пъшкането, скимтежите, виковете се удвоиха, а неговата отговорност се натовари с допълнителна мъка и блаженство. Удвоеното привличане изстиска двойно по-голямо количество усилия и произведоха те двойно по-голямо количество удоволствие и пропълзя до мозъка му: “Дали всяко удвояване води до съответното удвояване? И до кога може да се удвоява? А след кой номер удвояване е приклекнала в очакване Смъртта?..”

- Не мисли за тези неща – на пресекулки се провикнаха и двете. Продължиха като егоисти: - Важното е да ни е все така хубаво, важно е качеството на секса, важното е да не спираме. Ние го обичаме този хубавия, твърдия, лъскавия, пъргавия, неуморимия, ние го подкрепяме, ние го изсмукваме, опитваме се да го убием с ласки, макар че искаме да е безсмъртен…

Онези вечни движения продължаваха, люлееха Мирозданието и околностите му, мислеха че сътворяват Живот и това беше оправданието им за индустриалните количества наслади, появили се като странични продукти. Остъргал от същността си нежните трепети на Душата, вибрациите на висшите материи, запасил се с неизчерпаеми количества енергия, устремил се към удвоената Точка, Той усещаше как мисленето и особено чувстването му ставаха все по-чужди, как маниашки се целеустремяваше, като че ли от това отчаяно чукане зависеше съдбата и делото на него самия, което беше пряко свързано със здравето и живота на Мирозданието.

Двете, които бяха Една продължаваха да го убиват с любенето си, а когато всичките Й(ИМ) биологични отвори бяха запълнени, стените им бяха протрити от хищническа, безпощадна употреба и скимтежовиковете Й(ИМ) секнаха от изтощение, тогава точно му посегнаха с други оръжия. Не искаха да го убиват, не, ТЕ(ТЯ) само искаха(ше) движенията да не секват, състоянието да не умира, искаха(ше) да съблекат всичко, да остане само и единствено висококачественото, вечно и неунищожимо вселенско чукане… Хлъзгавите краища на ръцете Й(ИМ) проникваха в Него, насилваха го, опитваха се отвътре да го втвърдят, да възвърнат сечивото на насладата.

- Ще успеем, ще успеем, - взаимно се окуражаваха. – Той е наш, той ни e нужен…

А чуваше:

- Ще успеем, ще успеем, трябва не вечен, трябва ни пъргав, трябва ни безсмъртен, трябва ни чукащ, трябва ни безчувствен…

Душата му се чувстваше неловко, ставаше й задушно в тялото му, убиваха й телесните му грапавини, смущаваше я шумоленето на атомите в клетките му, болки я измъчваха и я спохождаше желание да отлети. Те, които бяха Тя не я усещаха(ше), не се докосваха(ше) до трепетите й, до онези нежни вибрации, по които може да се открие наличието на Душа.

Пространството около най-важното събитие в Мирозданието (според Нея (Тях)) се изкривяваше от напълването му със сношаваща се материя, сгъстяваше се неусетно и на светлината й ставаше все по-трудно да го пронизва. Когато преминаваше тя осветяваше полетяло семе на капки, застрелваше струящата тъмнина и все по-немощно се добираше до Телата. Продължаващата борба на светлината беше есна от малкото надежди, с които Душата все още крепеше възспирането си, все още не отлиташе, което пък го караше да вярва, че може би ще го отмине горчивата чаша.

- Хайде, хайде, хайде… – направляваха(ше) процеса ТЕ(ТЯ), като не се забелязваше никакво намерение за свършек, нито за отслабване на ритъма. Робството му се задълбочаваше, неговото обсебване се очертаваше да стане пълно и безусловно. Покоряването вървеше закономерно, предопределено и неотменно, който факт пък водеше до помръкване на светлината, до линеенето й, съпроводено със слабост, всякакви разстройства, както и до събуждането на Нощта, направила своите първи плахи движения наподобяващи сутрешно протягане.

ТЕ (ТЯ) продължаваха(ше) със стимулациите, правеха(ше) го все по-неуморим, един супермен-сладострастник създаден от НЕЯ (ТЯХ), обречен да произвежда наслади без да ги усеща. Съвестен производител, безкористен дарител, програмиран да прави движения, в които Душата не участва Той не забеляза как убиваха Светлината, нито пък усещаше кой се промъква в близкото пространство.

Не само не усещаше произведените от самия него наслади, но и не се радваше когато ги подаряваше. ТЯ (ТЕ) продължаваше(ха) да докосва(т) четиридeсетте чувствени точки на поробеното му тяло, неговата възбуда стърчеше непоколебимо, а от златната Й (ИМ) Точка избликваше на тласъци звездна роса.

Възседнала(ли) го с гръб ТЯ(ТЕ) си представяше(ха), че я(ги) дефлорира, скимтеше(ха) като девственица(и), а в момента, в който умираше започваше(ха) с език да го овлажнява(т) от тестисите към ствола, достигаше(ха) овала, слизаше(ха) към ануса, проникваше(ха) с пръсти докато отново не се възправяше твърд, и очакващ, готов да избълва поредния пръск от все по-малко оставащото му семе.

Умората на светлината позволяваше на плахата нощ да се показва чрез крайчеца на тъмната си мантия, предизвикателната й цепка загадъчно напомняше за безкрайните съблазни скрити в сумрака й. Светлината лениво се отдръпваше, неосъзнато даваше път на изгряващата Нощ, която неумолимо настъпваше въпреки спрялото Време.

Притесненията на Душата се засилваха не само от настъпващата тъма, а най-вече от настъпилото всеобщо механично чукане, зародило се и избуяло благодарение на издигането и все по-високо цененото любене без душа. Тези сравнително нови явления можеха да виреят само в сянката на неотдавна изгрялата Нощ, чието появяване пък стана възможно само благодарение на раждането и утвърждаването на Тези Жени, които всъщност бяха Тази Жена.

Нейната особена порода се създаде, утвърди се и завладя значителна част от Пространството не само поради съблазнителната нужда от лесен живот, а и защото чрез НЕЯ (ТЯХ) се избягваше употребата на Разум, както и на други, по-висши форми на общуване. Вярно, човешкото намаляваше, онази хилядолетия създавана и трудно постигана съставка вече не се ценеше толкова, но пък биологичното продължаване на вида започваше да се тачи все повече и повече.
- И защо ли ни е това продължаване… – мърмореше на себе си без на
дежда. – Продължение на животинското…

Онези Жени, които всъщност бяха Онази Жена не го чуваха(ше) защото бяха Онези Човеци и заедно с Него участваха във все по-осезаемото отказване от създаването, отглеждането и опазването на хилядолетния устрем към душевно въздигане и естественото бягство от телата.

Но сега, сред спрялото Време се забелязваше всеобща умора, успешно настъпление на Нощта и недостиг на усилие за мислене. Веществото, от което се правеше мисленето изтичаше сред тъмните гънки на младо изгряващата Нощ, поглъщаше го тя, примляскваше почти със задоволство, уверена че върши нещо полезно и нужно. Скимтежите и пъшканиците й се счуваха като вселенски мелодии, а неговият Човекодух се чувстваше унизен, омерзен и измамен, запътен по грешен друм, изиставен временно от своя Учител, с цел изпитание и проверка, някаква форма на наказание, може би, или обикновено следване на Кармата отпусната му такава, каквато я е заслужил.

Тези Жени, които всъщност бяха Тези Човеци, му бяха изпратени навярно, за да го изпитат, да премерят готовността му, неговата издигнатост и подготвеност, възможността му да си вземе изпита. Изпратени му бяха най-вероятно, за да изпитат неговата висша природа, да опитат на вкус, на мирис и на устойчивост неговия Себедух, защото физическото, а даже и етерното те вече добре познаваха. Неговите мъки по пътя към доброто му представяне все още не достигаха високите стъпала водещи към собствения му Архангел, та и затова, може би, тънеше Той в безвремието на изгряващата Нощ.

- Господи, нима ще ме оставиш така, в грях, затънал в немощ и изпратени болести… Нима толкова съгреших, нима толкова съгреших… – питаше тъмнината на все по-заякващата Нощ, устремила се към апогея си, набрала сила от изпитата човешка слабост.

Когато мракът плътно беше повил вече всичко из обозримото пространство на Мирозданието Той разбра, че се пренася в друг свят, където Тези Жени, които всъщност бяха Тези Човеци, не ще можеха да го последват…