Public Republic

За стихосбирката на Божана Апостолова „…Едва я задържам”

Снимка: Hamed Masoumi

Когато вали, дъждът измива обидата и болката. Когато вали, нахлуват спомени и чашата с кафе се превръща в лодка. Дъждът нашепва за времето, за отминалите часове, а очакването за любов ти се струва като сън. Докато отвориш очи, и всичко вече е отлетяло. Остава чистотата… и мирисът на дъжд.

Последната стихосбирка на Божана Апостолова „…Едва я задържам” създава асоциации за черно-бял филм от френската Нова вълна или италианския неореализъм - поезията е изпълнена с контрастни отражения от преминаващи сезони - времето в строфите присъства като суров, но мъдър съдник.

Времето, препускащо, стоварва признания, а ние стоически отказваме да му възразим, защото знаем как да му се противопоставим. Правим го чрез самото живеене.

Вероятно по-опитните от мен литературни познавачи отдавна са отбелязали, че в поезията на Божана Апостолова се открива онази магическа воля за живот, така характерна и за творчеството на Елисавета Багряна.

В тези стихотворения се излъчва сила на желанието да се живее свободно, въпреки строгостта на времето. Навлизайки в света на лирическия персонаж, попадаме на кръстопътна среща между дух и материя, младост и зрялост, отдаденост и отчуждение. Сякаш тези полюси не могат да се опитомят, те са в постоянно съзтезание.

Може би това са стихове, породени от живота, възприеман като съвкупност от противоположности, и благодарение на тяхното осъзнаване настъпва хармония. Любопитното в словесността на Божана Апостолова се крие в изграждането на светове от тези и антитези. Тяхното редуване е предвестник на спокойствие, равновесие, източник на духовна сила:

Цопваш в локвата на живота
и опръскваш
самотната белота
на надеждата.
( „Случва се” )

Детството ми гледа само напред.
Така му се пада!
Сега ще тупне слънцето пред очите му
и то ще затича
по футболното игрище на живота.
( „Игра” )

„…Едва я задържам” носи особена поетическа нагласа за света - споделящият, вълнуващият се, живеещият персонаж в стиховете е Дон Кихот на вярата, на надеждата, на милосърдието и опрощението. Въпреки неумолимия ход на битието, духът иска да бъде себе си, да пробие времето с дъха си.

Неговият стремеж се отличава от амбицията, от протеста, той се доближава до дзен философията, до отстранения поглед, извисяващ се над дребнавото, лековатото интерпретиране на действителността. Зад стиховете на Божана Апостолова те очаква копнеж, любовно пътуване, страст, докосване. Те са като параходи, прегърнати от хоризонта. Сливат се с него и стават едно.

Срещата ми с „…Едва я задържам” е като топла приятелска прегръдка. Тиха, без сълзи и патетизъм. Без излишни отклонения… Сърдечна.

Все по-трудно
правя поредните си крачки,
но не те ми тежат
и не те ме товарят с умора,
а мисълта за мига,
в който ще осъзная,
че са последни.
( „Очакване” )

От думите се ражда музика - нежна, понякога носталгична, изтънчена, омиротворяваща. Замислена, вторачена във върхове, покрити със сняг, поезията на Божана Апостолова пречиства. Тя дарява сетивата с упование, с надежда, че твоето УТРО ще настъпи дори когато любовта ти дава късо съединение.

След последната страница на „…Едва я задържам” моят свят прилича на разходка до морето - изпълнена с надежда, че някога дори в дъжда е възможно да намериш любовта.

Елица Матеева