Public Republic

Мирела Иванова

Снимка: melolou

Българската литературна и културна сцена вече е част от европейската, ето така би се изразил някой високопоставен чиновник, възползвайки се от скромните си и позакърнели мисловни възможности или от административния жаргон. Това клише е толкова кухо и празно, че спестява дори най-важната информация, а именно как в България години наред, особено в годините след промяната, на литературната и културна сцена се случваха уникални събития, изригваха дълго подтискани и ограничавани енергии, избуяваха и прецъфтяваха експерименти, тенденции, бързо забравящи се успехи и дълго помнещи се провали.

Изтръгването от мнимата дълговечност на комунизма бе белязано тъкмо от стихиите, нахлули във всички сфери на изкуството, на българското изкуство, което тепърва ще прохожда, ще пристъпва и присъства тук и там, отвъд собствените си границите, ще оставя знаци и значения. Не само защото “у дома” му е вече тясно и познато – а най вече поради порива да легитимира себе си, да се съизмери в своята различност с другите, да прекрачи видимия хоризонт и познатия контекст.

Клишето премълчава и канските усилия на българските творци да опазят дарбата и разума си, креативността и достойнството си – и копнежа по споделеност, и не-провинциалната си енергия във времена на хаос и мизерия, първоначално натрупване на капитала, грубо и безцеремонно разбишкване на ценностите.

Клишето асоциативно поражда и друго, почти обезкуражаващо досещане: че до вчера и онзи ден почти никой в Европа не се интересуваше от нас извън контекста на възприетите преговорни глави, клаузи, параграфи – възприемаха ни като тъмни балкански субекти, визията ни на крадящи и просещи по богатите улици на бляскавия Запад бе натрапчиво налагана, заплахата, че ето на, голи, гладни и боси, ние, новите европейски варвари идем, бе възпроизвеждана десетки и стотици пъти, обговаряна от високи и ниски трибуни, внушавана и набивана направо с чук в главите на самодостатъчните в уюта си европейци.

Българската държава нямаше политика, която да заяви наличието на съвременен, настоящ и интересен културен живот – първо, защото е изцяло и безотговорно абдикирала от него, и второ – той е синоним на свободата и експеримента, на неспокойствието и неподчинимостта и най-често не обслужва нито нечии политически, нито нечии икономически интереси.

Най-същностен обаче си остава фактът, че в годините след промяната творците бяха оставени сами на себе си, на собствените си дарби, морал и характер, и това даде реален шанс на мнозина да се реализират, да разгърнат енергиите си и да ги изразят по най-оригиналния, запомнящ се и освободен начин. Тази удвоена самотност на изкуството ни позволи да се изтръгнем от автоцензурата и идеологическите пранги, от заблатеността на предишното време – но без да го забравяме, с всичките му горчиви уроци.

Позволи ни да поемем и ударите на новата, ураганна почти комерсиализация, която без съмнение нанася рани направо в душите ни и да преодолеем – почти читави – и двете злини, и помъдрели, доколкото е възможно да помъдрее артистът, да се посветим на същността на творчеството. Често тематизирам, къде драматично, къде иронично, тази несвършваща и незаличима разполовеност в биографиите, която първо предизвиква противоречивите енергии, човешките конфликти, духовните сривове и въздигания, а сетне ги и превръща в изкуство.

Невъзможно е механично да “пренесем” духовния си опит от годините след промяната в тази или онази европейска страна, няма подготвени “сценични работници”, които да разглобят създаденото тук и да го сглобят другаде без да се наруши неговото цялостно излъчване, участието и съучастието в един общ културен живот.

Как преживяхме и изразихме случилото се преди седемнайсет години – какво очакваме и какво ни очаква подир случилото се наскоро приемане на България в ЕС? Въпросите имат безброй и често неправдоподобни отговори, ако ги прочетем през “лупата” на новата българска литература, например.

Непосредствено след промяната първо дойде времето на поезията, у нас тя някак все още пази своето високо място, отстоява го, акумулира нови смисли и посоки в него. Стихотворенията бързо напуснаха територията на метафорите и иносказанията и заговориха с безцеремонния език на улицата, с високия и дрезгав глас на иронията и драматизма.

Поезията на 90-те стана знак не само на литературните и обществени процеси в страната, но и на насъщно жажданото и осъществено духовно разкрепостяване. Нейното присъствие бе огромното предизвикателство и към другите, по-тромави в самото си естество жанрове – но няколкото големи романа, които да разкажат сложно и епично, или посмодерно и задъхано сложната истина за съвремието, не закъсняха.

Днес те вече се появяват в превод на английски, немски и френски, и приобщават непознатите си читатели към гъстотата на събитията и напрегнатите човешки съдби, към утопичните светове на копнежа по свобода и крехкостта на тези утопии, прегазена от динамиката на случващото се. В ядрото на сериозната българска проза ври и кипи от страст, от изумително живи образи, характери, герои, от реални и дълбоки, същностни и в художествените си дълбочини проблеми.

Съответен на този литературен “бум” се оказа и книгоиздателския – за броена време се появиха десетки издателски къщи, още толкова успяха и да изчезнат, но и в най-трудните години, пазарът не престана да ни изненадва с все повече издания. Само преди година прочетох статистика, според която от 1990 до 2000 година ежегодно са излизали между 380 и 400 стихосбирки, и ако този факт е верен, трябва да си признаем, че граничи с безумието. Ако останем обаче при здравия разум, ще подчертаем, че става дума за една натрупана и освободена чрез думите енергия, за един нелек и неслучаен опит да намерим себе си, верните ценностни ориентири, да се спасим от хаоса като го подредим в думи.

Ще ми се да обърна разказаното дотук с хастара навътре, да го превърна в нещо лично, да го предам чрез себе си, защото съм не само част от безумието на статистиката и еуфориите на времето, но и един от онези български автори с разкъсана на две биография, с разполовена участ, която все съшивам и съшивам с думи. През 1985 година подир различни перипетии се появи моята първа тъничка книжка с 33 стихотворения и заглавие “Каменни криле”. Всички възприеха метафората като точен и недвусмислен знак на времето, в което идеологизираната държава и бавното й, мъчително скапване ни бяха отнели всички възможности за полет.

Дори полетите на въображението си имаха граници или поне публичното им споделяне не бе позволено. Книжката и нейното заглавие ми донесоха куп поздравления, подариха ми куп възторзи, тиражът от 1000 бройки се разграби и мнозина препечатваха стиховете на ксерокс и тъкмо да се зарадвам на невероятната си и шумна популярност, на успеха си – и ето че се появи тежката артилерия на тогавашните критици с обвинения в “очернителство на действителността” , “идеологическа несъстоятелност” и “проводничество на упадъчни западни тенденции”.

Иначе казано метафората ми бе напълно разметафоризирана и приземена, бях припозната като неблагонадежден за режима автор и в продължение на три години май не ми бе позволено да започна каквато и да е работа, като накрая успях да се сдобия с коректорска длъжност в едно гнусно вестниче на комсомолската организация. Не драматизирам събитията със задна дата, днес ми се струва че изпитанията на поетическото ми прохождане укрепиха моя характер и ме научиха, че ако искам да летя, съм длъжна да се науча и да го правя дори с каменни криле. Защото промяната така размести въздушните и обществени пластове, породи толкова много и различни ветрове и урагани, че нито един полет нагоре, във високото на духовността, не се оказа лесен.

Мисълта ми е, че в края на 70-те и началото на 80-те години ние, решените да се посветим на изкуството, да го изберем за своя участ, формирахме един вид устойчивост и житейски нагласи за справяне с действителността, изработвахме си антиидеологическа имунна система – а сетне бяхме длъжни да се справим със съвършено други обстоятелства и събития, и не просто да ги приемем, а да ги пуснем в себе си – без да им позволим да ни разрушат отвътре. Тези, които оцеляха, днес са знаковите имена в българската литература и изкуство, и ако ги преброим, със сигурност са повече от пръстите на двете ми ръце, освен това тежат на мястото си досущ като каменните криле на младостта ми.

Когато спомена младост, винаги си припомням ученическите години и приповдигнатата атмосфера в редакцията на списание “Родна реч”. В рубриката “Първи стъпки” на списанието сътрудничеха цяла дузина даровити юноши и девойки от цялата страна, и веднъж в годината те се събираха заедно на семинар. Най-ярката “звезда” от онзи период бе бургаската поетеса Петя Дубарова, която имаше завършен поетичен свят на седемнайсет години. На толкова се и самоуби, през 1979, и ни озари с трагичните отблясъци на своя жест. Редом с нейното име винаги се споменаваха имената и на още неколцина надеждни автори, и поети, и белетристи.

Съдбата на двама от тях, съученици от английската гимназия в София, сега звучи като поучителна притча и ми се ще да завърша текста си с нея. Деян Е. и Никола К. пишеха разкази, невероятно сръчни и дори зрели са възрастта и опита им. Завършиха гимназия, Деян Е. влезе да следва стоматология, а Никола К. се записа студент във факултета по славянски филологии с профил сърбохърватски език и литература, още имаше такъв език и специалност в онези времена.

После и двамата влязоха за по две години в неизбежния ад на социалистическата казарма, излязоха и се ожениха, и на Деян Е. му се роди син, а на Никола К. – дъщеря. Деян Е. напусна след два успешни семестъра стоматологичния факултет – работи като санитар в психиатрии и морги, като работник в завод, после продължи да следва и издаде първата си книга с разкази “Четиво за нощен влак”, едно запомнящо се литературно събитие от 1986 година до днес.

Никола К. завърши своята сърбохърватска филология и замина кореспондент на БТА в Белград, върна се и го взеха на работа в международния отдел един казионен – то като че ли имаше други тогава! - всекидневник.

Междувременно комунизмът рухна, избухна демокрацията, Деян Е. продължи да се щурка по разни работни места и да пише и издава все по-прекрасни книги, винаги движещ се по ръба на предизвикателствата и бедността, Никола К. вече е свръхбогат зам. главен редактор на онзи някогашен профсъюзен и днешен частен всекидневник, изобщо не желае да си спомня, че е имал литературни амбиции, ученически публикации и прочие вятърничави глупости. Деян Е. вече не може да си позволи и най-стар модел кола, а Никола К. пътува с някакъв от последните модели мерцедеси.

Имената и лицата и на двамата са широкоизвестни в България, но никой и нищо не ги свързва, освен моята памет, книжките на списание “Родна реч” от края на 70-те години и опитът ми да разкажа в притча пътя и цената на едно успешно литературно осъществяване, което сигурна съм скоро ще бъде припознато и на европейската литературна и културна сцена. Деяновото. Писателското.