Public Republic Art Studio

В края на краищата всеки е чужденец… някъде

18 юли, 2008 от · 5 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю с журналистката Сашка Журкова

Sashka Jurkov

Много ми е приятно да запозная читателите на Public Republic с журналистката Сашка Журкова, която живее във Виена и оттам активно подкрепя изявата на националната ни идентичност и талант на международната културна сцена.

Споделям мнението й, че в 21 век мястото за живот и творчество на всеки човек е все повече въпрос на личен избор и решение, а границите на европейския ни дом са отворени.

Инициативите и ангажиментът на Сашка Журкова за изява и популяризиране на български автори във Виена са знак за пореден път за това, че има българи, чието чувство за отговорност за родината има реални измерения и смисъл.

Как и защо се роди идеята за Музей на преселниците и Музей на Бай Ганьо във Виена?

Идеята за единствения музей на Бай Ганьо в света, музеят „История на българските преселници в Австрия”, който ще прерасне в Музей на емиграцията, се зароди много отдавна, още преди кажи-речи 20 години. Най-напред поради това,че в градчето Китзее, където в замъка на граф Ладислаус Батяни се намира Етнографският музей за Източна и Югоизточна Европа, в който работех, имаше български заселници-градинари от преди 60-70 години. И не само там, но и в градчетата Пама и Берг.

Когато в графската библиотека между старинните книги на музея открих и първото издание на книгата “Дунавска България и Балканът”, издадена през 1882 в Лайпциг, написана от Феликс Каниц – етнограф и пътешественик от Австро-Унгария, посещавал от 1860 до 1874 България, реших, че наистина трябва да се заема с един такъв проект
и че българите трябва да имат свой музей.

С какво тази инициатива е предизвикателство за теб?

Предизвикателство е в един град като Виена, който е мултикултурен, да има емиграционен музей, който да се превърне в средище на културите на преселниците – защото те имат огромни културни и научни ресурси и свой принос в развитието на страната, в която живеят и са признали като своя Родина по избор.

Голямо предизвикателство ще бъде и организирането на международен конкурс за оперни певци на името на великата Люба Велич – солистка във Виенската опера и киноартистка.

Кога ще отвори врати Музеят и къде?

Музеят, ако всичко върви добре, би трябвало в края на 2009 да отвори врати в сграда в центъра на Виена, недалеч от мястото, където нашият Бай Ганьо и българските студенти през 1895, по описание на Алеко, са отсядали – хотел “Лондон”.

Кои са водещите ти идеи при подбора на експонатите?

В експозицията на музея да се покаже, че и в миналото, и днес българските преселници в Австрия притежават големи културни възможности, допринасящи разностранно за развитието на Австрия.

Процесът на миграцията най-после трябва да се признае като необходим и обогатяващ процес. Да се преодолеят страховете от заселването на чужденци.

Проектът „Музей на Бай Ганьо” (“История на българските преселници в Австрия”) трябва да представи по един осезаем, понятен начин, че Австрия е преселническа и изселническа страна и такава ще си остане и за в бъдеще. В края на краищата всеки е чужденец… някъде !

Експозицията на музея „Бай Ганьо” (“История на българските заселници в Австрия”) ще бъде ориентирана не само към вълнуващо опознавателното преживяване, а ще
бъде и една мултимедиална и интерактивна експозиция.

Музеят ще бъде един Културен център за срещи с различни активни дейности като: кинопрожекции, промоции на преведени книги на български автори, художествени изложби, танци, театър, музика, перфоманси, дискусии, музеен шоп с български сувенири, кулинарен кът с национални специалитети. Ще се издава вестник “Виена днес”. Ще се провежда периодично конкурс за млади оперни певци на името на солистката на Виенската Опера Люба Велич.

Музеят ще има документален и информационен център и ще осъществява съвместна научна дейност със сродни институции от науката и образованието.

Ние имаме с какво да се гордеем като нация с богата история и културни постижения.
Но… има и от какво да се срамуваме.

Експозицията ще има следните раздели:

  • История на българското градинарство
  • История на българското студентство
  • Известни българи, дейци на изкуството, културата, науката, общественици като Люба Вели – оперна певица в Щаатсопер, Тодор Мазаро – тенор, Николай Гяуров, Владигеров, Марина Кратохвил – правнучката на генерал граф Едуард Тотлебен – освободителят на Плевен, Теодор Траянов
  • История на емигрантския печат, културно-просветителски дружества
  • Бай Ганьо във Виена – Ганьо Сомов, търговец на гюлово масло от Казанлък и Ганю
  • Чолаков, стамболовски прокурор от Търново
  • Просветители, писатели, дейци на културата и изкуството от Австро-Унгария с принос в обществения и културен живот на България като Иречек, Феликс Каниц

Амбицията ми е музеят да отвори врати в края на 2009 година. В подготовката и събирането на експонати (старинни градски и народни дрехи, пособия на студентите от онова време, архивни карти, картини, писма, снимки, тогавашно обзавеждане, книги, учебни пособия и др.) се предвижда основаване в Австрия и в България на дружества “Приятели на Музея на Бай Ганьо във Виена”, Конкурси за най-много и най-интересни експонати, конкурси за рисунки, записи на спомени от близки и роднини, изселили се преди много години и други прояви. Привличане на специалисти – сътрудници от Плевенския исторически музей, от Етнографския Музей в Асеновград, от Музея на хумора и сатирата, от Историческия и Етнографски музеи в Бургас, от Регионалния етнографски музей в Пловдив, Музея на розите в Казанлък за съвместна работа.

Консултантският екип на “Музей на Бай Ганьо” (История на българите заселници в Австрия) е следният:

  • проф. д-р Михаил Грънчаров – главен консултант
  • Директор на Регионален исторически музей, гр.Плевен
  • д-р Ангел Янков – консултант
  • Директор на регионален етнографски музей, гр.Пловдив
  • д-р Косьо Зарев – консултант
  • Директор на Музей на розата, гр.Казанлък

Промени ли се отношението ти към Бай Ганьо, докато събираше материали и информация за експозицията?

Да, започна да ми става все по-симпатичен, като сравнявам с това, какво е сега в родината ни! И като го сравнявам с други популярни литературни герои на народите.
Аналог на нашия Бай Ганьо е Остап Бендер на руснаците, Швейк на чехите, Тартарен де Тераскон на французите, американецът на Марк Твен.

Нашият Бай Ганьо, идвайки във Виена първо мисли как да продаде мускалите и категорично заявява : “Че какво ще и гледам на Виената – град като град: хора, къщи, салтанати…

И дето отидеш, все гут моргин,все пари искат.Защо ще си даваме паричките на немците, и у нас има кой да ги яде…”

А той, Бай Ганьо, не е някакъв дебел мустаклия на 65 години (пенсионер, както биха казали сега), какъвто го изигра Георги Калоянчев или какъвто го наложи като образ Бешков.

Да направим сравнение с “Глупаците в чужбина” на Марк Твен.
Американците точно обратно на Бай Ганьо искат да видят и узнаят всичко, когато отидат в чужбина и изтормозват гидовете си с нелепи въпроси.
Когато разглеждали някоя мумия на 4000 години, американецът задавал въпроса: “А, той жив ли е?” и когато получавал отговор : “О, не, Боже мой, мъртъв от 4000 години!”, негодувал така: “Е, не ви ли е срам! Да ни докарате чак от Америка за някакъв долнопробен стар труп и при това – ужасно много стар! Искаме си парите обратно! Покажете ни някой свеж труп, по-ароматен, така, по-модерен!”

А мнението им за немския език е сходно малко с мнението на Ганьо Балкански. Американецът смята, че немският език е объркан, хаотичен, безреден, мъчителен, раздиращ нервите и спокойствието на хората и че трябва заслужено да се нареди като почетен език към мъртвите езици, защото само един мъртвец има толкова много време да го изучава…

“Пътешествието – пише Марк Твен в „Глупаци в чужбина“ – е фатално за предразсъдъците, фанатизма и тесногръдието, а много са хората, които крайно се нуждаят от тези пътеписи”.

Какво е мястото на Бай Ганьо според теб като феномен в българската и световната култура и история? Как изглежда съвременният Бай Ганьо?

И други народи си имат своите Бай Ганьовци. Народностната самоирония на чехите с техния Швейк или на американеца Марк Твен с “Глупаци в чужбина”.

Не съм била никога съгласна, че бай Ганьо е някакъв събирателен образ на българина. Войнстващи простаци имат всички народи, хитреци, щатни безделници, грубияни, ако някои мислят, че Бай Ганьо е точно такъв… Аз не съм от тези, които казват, че Бай Ганьо е носител на всичко лошо в характера на българина като цяло.

Не мисля, че чрез един литературен образ може да се обругаят всички българи и че Бай Ганьо би могъл да задълбочи представата за това, че ние сме народ некултурен или нещо в тази посока. Което, разбира се, не може да бъде вярно и защото Австрия специално е мултикултурна държава и народ всякакъв.

Защо само Бай Ганьо да е нахален или недоверчив, и представители на други националности имат например много общо с постъпките на нашия герой, или всеки народ си има шмекери.

И други народи си имат своите Бай Ганьовци. Народностната самоирония на чехите с техния Швейк, който не е по-малък шмекер и симулант, но от това няма, убедена съм, обиден нито един чех или на американеца Марк Твен с “Глупаци в чужбина”.

Музеят на Бай Ганьо е и всъщност Музей на преселниците. Какво е твоето мнение за емиграцията?

Емиграцията ни е разнородна, естествено. Когато човек прекрачи границата той не става автоматично друг човек, нов човек. Какъвто е бил в Родината си, такъв е и в чужбина : упорит или мързелив, има стремеж към самоусъвършенстване или търсене на работата лекото и на хляба мекото, черноглед или оптимист и така нататък.
Важна е и основата, върху която гради новия си живот.

Как присъства твоята гледна точка и позиция по въпросите за емиграцията чрез експозицията на музея?

Чрез издирване и изучаване живота на конкретни забележителни личности и социални групи, което да докаже тезата, че емигрантството е нормален процес, че преселниците допринасят за обогатяване на културата и развитие на икономиката на приемната страна.

Като човек, ангажиран с културата на България и журналист как работиш за по-добрия имидж на България в западния свят?

Чрез популяризиране на културните постижения на българските творци чрез конкретни прояви: изложби, литературни четения и работа с медиите.

Участваш ли в проекти, които да съдействат за изявата на български творци и таланти в чужбина и кои са те?

Да, чрез уреждане на изложби във Виена на млади, талантливи, но все още неизвестни български художници.

Кои са съвременните български личности, от които се възхищаваш?

Ще говоря за Австрия. Това са преди всичко нашите оперни певци и големи музиканти, но и лекари, архитекти, преподаватели в университети, художници, писатели и журналисти.

Приносът на българските оперни таланти в историята на Щаатсопер Виена е огромно! Без българските гласове Виенската опера нямаше да бъде това, което е сега. Легендарната Люба Велич, българският Карузо-тенорът Тодор Мазаров, колоритният Любомир Панчев, прекрасната Нели Божкова. Тази традиция продължава и има приемственост – в момента в състава на операта са две чудесни наши солистки – Красимира Стоянова и Надя Кръстева.

Днес Красимира Стоянова пее в Метрополитен опера, в “Ковънт Гардън”, но продължава да се числи в състава на Виенската Щатсопер.
А внуците на гениалния Панчо Владигеров Александър, Константин и Екатерина са наследили великия талант на дядо си! Джаз музиканти и участници в ансамбъла на Бургтеатър.

Произведенията на Димитре Динев, като например романът “Ангелски езици” е бестселър, в Бургтеатър се игра неговата пиеса “Къщата на съдията”, а във Фоилкстеатър този сезон се постави пиесата му “Душата е деликатно нещо”.

Има великолепни специалисти, български лекари, примариуси на болници, като например д-р Сава Кипров, чийто дядо е бил основател на медицинския факултет в София ,архитекти, музиканти, като цигуларката Дина Шнайдерман, която живее в Баден край Виена, Стефан Камиларов.

Гордост за нас българите е, че Евгени Шевкенов – солист-цигулар, концертмайстор, диригент, преподавател в Музикалния Колеж “Густав Малер”, член на Виенската Филхармония, съветник по културните въпроси на Виенското федерално правителство през 2000 е удостоен със званието ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН на града и на държавата за заслуги към Австрия в областта на културата.

Много известен е и доцент Симеон Пиронков-младши. А в Залцбург живее изключително талантливата солистка пианистката Йоанна Каменарска.
Високопризнати са художниците Стоимен Стоилов и Радост Бешкова-Кристофел.
С няколко думи: много от българите в Австрия имат своето заслужено място за обогатяване на културата, науката, изкуството, спортните постижения на Австрия.

Ти общуваш с интересни български творци, кои са твоите най-вълнуващи открития в последно време?

Първа открих и организирах изложба на млади български модни дизайнери Петър и Биляна Пелови, които след успеха на изложбата откриха свое собствено ателие БИПОНЕ и вече два пъти печелят австрийска и швейцарска награда за модни колекции.

Имаш ли любими съвременни родни и чужди автори и кои са те?

Да, разбира се, имам си особено любими автори, които никога не би ми омръзнало да препрочитам: Димитре Динев, Керана Ангелова и Станислав Стратиев, и… Алеко Константинов,от само себе си се разбира, а от чуждите: Достоевски, Джек Лондон и Ярослав Хашек и Валентин Распутин.

В какво се състои специфичното, оригинално българското според теб?

Музиката, родопската музика, иконите и азбуката ни.

Каква е равносметката ти за интеграцията на България в Европа?

Има още много да се работи за синхронизация с евростандарта: в областта на образованието, съдебната система, банковата и финансовата система. Но, да се надяваме.

Какво би пожелала на българите, които решават да приемат емигрантския живот и да се реализират в чужбина?

Разбира се, че не е лесно, но и не е невъзможно, човек да се реализира в професията си и като емигрант. Сега вече, слава богу, всеки свободно може да реши къде да живее или кога да се върне.
И освен това аз мисля, че в началото на 21 век това, къде живееш е въпрос на рефлексия, а не на локализация. В България живее всеки, който я носи като своя история, в спомените си, език и култура, песни и танци.

За какво мечтаеш?

Аз обикновено не мечтая, а желая. Пожелавам си пътешествие, да напиша книга, да открия музей, да засадя дръвчета, да се радвам на внучета и … желанията ми се осъществяват.

Маг. фил. Сашка Журкова завършва руска филология и история в България и славистика и етнология във Виенския университет.
Музеен служител до 1992 в Музей за Източна и Югоизточна Европа – в замъка на Граф в замъка на граф Ладислаус Батяни (Museum für Ost-und Südosteuropa Graf Batthyanny -Schloßmuseum) в Китзее, федерална провинция, Бургенланд, Австрия.

Публицист – “Писма от Виена”, изд. 1999. Акредитиран журналист до 2000 към Пресслужбата при Федералното Канцлерство – Виена (Bundespressedienst на Bundeskanzleramt – Wien).

От 2001 досега – кореспондент и акредитиран журналист в UNIS-United Nations Information Service – Vienna.

Ръководител на кореспондентско бюро на националното маринистично списание “МОРЕ”, кореспондент и член на редакционния съвет на списание „Клуб Орфей. Легендата продължава“, акредитиран кореспондент на списание „CHERGA“.

Сътрудник на медиите : “Die bunte Zeitung” – Австрия и на списание “Българите в Австрия” – Виена.

Издател и собственик на вестник „Виена днес“ – Австрия.
Собственик на “Agentur Interklasse” – Писмени и преводачески услуги и организация на изложби (Schreib- und Übersetzungsdienst; Grafik Design; Ausstellungsorganisation)

Проекти:

1. Етнографски музей/ Трояново, Бургаски окръг.
2. Европейска среща на гайдарите във Виена.
3. Единственият в света музей на Бай Ганьо („Музей на българските преселници в Австрия“ www.bgmuseum-vienna.com).

Интервюто направи: Наталия Николаева

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • Selena // 18 юли, 2008 //

    Поздравления за чудесната идея и пожелания за успех в реализацията!
    Моля за извинение, но ме озадачава името на музея. Не е ли по-позитивно българските преселници да се идентифицират не чрез Бай Ганьо, а чрез неговия автор – неповторимия Алеко Константинов?
    Колкото до паралелите с Остап Бендер и Швейк, те са възможни, но отчасти, според мен. Защото Бай Ганьо не е просто шмекер и използвач, а простак, който навсякъде нагло афишира националната си принадлежност / “Булгар, булгар! Анадън му?”/. Същевременно не си спомням Швейк някъде да излага така сънародниците си, а пък Бендер се представя въобще като “турецкоподданный”.
    Това са моите съображения, но аз не ги натрапвам, защото уважавам вашето решение.
    Благодаря за интервюто!

  • Mani // 18 юли, 2008 //

    Съгласявам се с озадачението! И на мен името “Бай Ганьо” ми се струва неподходящо. Бай Ганьо не само, че е твърде неприятен и изобличителен образ, но и – според мен – не носи редица от истинските и съществени черти на емигранта, които заслужават място в музей.

    Иначе начинанието е прекрасно.

  • Бойчо Савов // 18 юли, 2008 //

    Тончо Жечев, в книгата си “Митът за Одисей” ни предлага един текст-разсъждение за Бай Ганьо. Той е следният:
    ” Бай Ганьо е Санчо без Дон Кихот, оръженосец без рицар, овца без пастир. Взет сам по себе си, у Бай Ганя няма нищо утешително, както е забелязал още Бешков. Той е най-окаяният пътешественик на земята, няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня – без божествената лудост на Рицаря, без идеала за завръщане на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без друг багаж освен прословутите дисаги Бай ти Ганьо повече нито носи, нито връща. Неговото пътуване е само навън и извън себе си, сам срещу света, а светът е единодушен срещу него. И ако забележиш – в цялото това житейско пътешествие, почти обхванало познатия тогава свят, Бай Ганьо не се променя, не търпи никаква еволюция, по-точно – ако търпи някаква еволюция в досега си с цивилизацията, то тя е изцяло негативна, към пълно озверяване. Не е трудно също да се забележи промяната на тона на разказвачите на неговите истории. Постепенно по засмените им лица застива същата гримаса на ужас от последните му прояви на нашата политическа и културна нива. Обратно на очакването, че той все пак нещичко е понаучил, поотракал се е, видял е свят, култура, нрави, тъкмо ЗАВРЪЩАНЕТО му ни го рисува окончателно утвърден, завършен в диващината си, ожесточен срещу всички и всичко, окончателно самоутвърден като шеф на шайка и сам първи шайкаджия”.

  • Антония Миролюбова // 29 май, 2011 //

    Ами каквата е създателката на музея такъв е и избрания от нея герой. Журковска е женския вариант на Алековия герой Бай Ганьо. Ние българите от Виена още чакаме да се отвори музея, но явно идеята е зациклила. А и вече знаем коя е богат идейкова.

  • atanas // 30 май, 2011 //

    Не са убегнали от тези характеристики нито авторката, нито коментатор/к/ите й, нито…:

    Димитър Подвързачов

    Кака Пена

    Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета.
    Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства.
    Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.
    Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема – никога.
    Тя помни твърдо – и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну”
    Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
    - Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?
    Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.
    Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
    От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да заговори – излиза фалшиво.
    И все пак тя неуморно цъманика всичко ново – а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.
    Но понеже няма ухо за висока музика – кака Пена се наслаждава на собствената ни свирня до припадък.
    Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения”, „човечество”, „борба” и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
    В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.
    Убидена отдавна, отдавна, че да се кланят на своето е една старяла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.
    За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нещо.
    Но в ушите й звучат като непонятно далечна божествена хармония, като фантастична призивна камбана – Франц, Ханс, Виктор, Брауенбергщайн!
    Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!
    Важното е, че не е нашенско – значи, е нещо особено, таинствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе си и другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.
    А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш – какво ще ми се перчи и той!”
    Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса – и то ако не е подписано с псевдоним.Узнае ли чий е псевдонимът – произведението вече не й прави впечатление.
    Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка.
    Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях.
    А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременно с туй да не „клъвне” и „захапе” някого – ако не от слушателите, поне отсъствуващ.
    На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто – както пилето изскача от измътеното яйце.
    Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се – с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна – с другите. Тя мъчно чувствува някого равен неи.
    Кака Пена е родена специалистка на „но”-то.
    Случват се факти и личности, за които у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Напр., да речем, кой човек има заслуги или дарби.
    Кака Пена без друго ще е намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но”.
    Тома „но” не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.
    У кака Пена живее една стихия: неугасимо алкание за вражда, отрицание, делене, разрушение.
    Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист – и ситната им челяд.
    Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую – на което тя да не дига полите.
    Затуй пък онова, което е нейно – то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея.
    Особна е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея – личност, дарба, институт, властта, държава.
    И от там – върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси.
    Избухне ли в печата нашенска свада – сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, – кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда неи сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.
    Това е „голям джумбиш”, пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.
    Войник ли падне от коня, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърка в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някакво несполука – всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.
    Но – има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред.
    Дори когато се заключите вечер сам в стаята си – тя е в стаята.

    В. „Зора”, т I, №245
    15 май 1920
    Подпис Хамлет, принц Датски

Коментирай