“Смерть самых лучших намечает
И дергает по одному.”
Владимир Висоцки
Тези редове Владимир Висоцки посвети на светлата памет на своя приятел Василий Шукшин, също изключително талантлив писател, актьор, режисьор.
След смъртта на самия Висоцки неговият духовен наставник и учител в изкуството на авторската песен Булат Окуджава написа една от най-съкровените си творби:
“О Володе Высоцком я песню придумать решил.
Вот еще одному не вернуться домой из похода.
Говорят, что грешил, что не к сроку свечу затушил…
Как умел, так и жил, а безгрешных не знает природа.
Ненадолго разлука - всего лишь на миг, а потом
Отправляться и нам по следам по его погорячим.
Пусть кружит над Москвою охрипший его баритон,
Ну, а мы вместе с ним посмеемся и вместе поплачем.
О Володе Высоцком я песню придумать хотел,
Но дрожала рука, и мотив со стихом не сходился.
Белый аист московский на белое небо взлетел,
Черный аист московский на черную землю спустился…”
Няколко пъти при пътувания до Москва имах възможност да се поклоня на гроба на Висоцки, успях да заведа и мои ученици. Винаги се повтаряше една и съща картина: море от свежи цветя и наоколо хора от най-различни възрасти, застинали в благоговейно мълчание, заслушани в безсмъртния глас на своя кумир… Всъщност имаше една малка промяна - звуковъзпроизвеждащата техника ставаше все по-съвършена. Времето не спира своя ход, но любовта към твореца, интересът към него не намаляват.
Един от многобройните му български почитатели написа:
На Владимир Висоцки
Върху степна метличина
зъзне капчица синя роса.
Топъл шепот и дъх на момичета
тук неволно оставят сълза.
И смъртта тук ни прави по-искрени.
Днес не търсим във тебе икона
и не сплитаме длани молитвено…
Просто моля:
“Свирете, Володя!”
Дрезгав глас и облечен на голо пуловер.
От китарата правят разпятие.
Но на нея разпъваме Хамлет
и изтича кръвта на приятел…
После тръгваме с вик да събираме
разпилените песни и стихове.
Като мощи в албуми ги крием.
Паметта им виновни почитаме…
За да върнем за малко усмивката
след познатото:
“Здрасти, момчета!”
Но преди да излезем на сцената
само белият жерав отлита…
Върху степна метличина зъзне
капчица синя зора…
Топъл шепот и дъх на момичета…
Тук не можеш без скрита сълза…
Красимир Узунов
Колко прав беше Висоцки, когато прозря:
“Но кажется мне, не уйдем мы с гитарой
На заслуженный, но нежеланный покой!”
2 Kоментара за сега ↓
Mila Kara // 25 юли, 2008 //
Висоцки ми е особено скъп… Събирала съм неговите стихове, песни, статии, отразяващи творческите му изяви и като певец, и като актьор… Няколкото години, прекарани в родината му, ме накараха да усетя с по-пълна сила прозренията, намерили отражение в творчеството му!
С точния си изказ, невероятна критичност и правдивост, стиховете му са символ на будната съвест на един истински творец! Боец с китара и перо, живял винаги на ръба, със завидна за времето си смелост, той Е и ще си остане емблематична личност, за която каквото и да кажем, все ще бъде недостатъчно!
Поклон!
…” Спокойно! Я должен уйти улыбаясь,
но все-таки я допою до конца!”
Selena // 21 авг, 2008 //
На днешния ден, 21 август, преди 40 години започна разстрелът на Пражката пролет… Извършиха го войници от тогавашните “братски”/!?/ социалистически армии на Съветския съюз, България, ГДР, Полша и Унгария.
10 години след това позорно деяние Владимир Висоцки с присъщата му безпощадна искреност написа:
“Я никогда не верил в миражи,
В грядущий рай не ладил чемодана, -
Учителей сожрало море лжи -
И выплюнуло возле Магадана.
И я не отличался от невежд,
А если отличался - очень мало, -
Занозы не оставил Будапешт,
А Прага сердце мне не разорвала.
А мы шумели в жизни и на сцене:
Мы путаники, мальчики пока, -
Но скоро нас заметят и оценят.
Эй! Против кто?
Намнем ему бока!
Но мы умели чувствовать опасность
Задолго до начала холодов,
С бесстыдством шлюхи приходила ясность -
И души запирала на засов.
И нас хотя расстрелы не косили,
Но жили мы, поднять не смея глаз, -
Мы тоже дети страшных лет России,
Безвременье вливало водку в нас.”
Коментирай