Public Republic Art Studio

Да си спомним за Висоцки – ІІІ

25 юли, 2008 от · 3 Коментара

25 юли 1980 година

Продължение от II част

Vladimir Visocky

На този ден, около 4 часа сутринта, спира завинаги сърцето на Владимир Висоцки.
Той най-много се страхуваше, че ще умре рано и няма да допее песните си. Надбягваше се с времето и заклинаше: “Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!”


И въпреки че си отиде само на 42 години, успя да каже всичко, с което да оправдае появата си на тази земя.

Visocky

Успя да напише и последното си стихотворение, което да изпрати върху пощенска картичка в Париж, на своята единствена Марина:

“И снизу лед, и сверху, – маюсь между.
Пробить ли верх иль пробуравить низ?
Конечно, всплыть и не терять надежду,
А там – за дело, в ожиданьи виз.

Лед надо мною – надломись и тресни!
Я весь в поту, как пахарь от сохи.
Вернусь к тебе, как корабли из песни,
Все помня, даже старые стихи.

Мне меньше полувека – сорок с лишним.
Я жив, тобой и Господом храним.
Мне есть что спеть, представ перед Всевышним,
Мне есть чем оправдаться перед Ним.”

По това време в Москва се провежда Олимпиада. Спортът е обсебил мислите и емоциите на хората… Едва следобед излиза кратко съобщение /и то остава единствено!/ във вестник “Вечерняя Москва”. Скромна траурна рамка, само няколко реда: “с дълбоко прискърбие… артист от театъра на Таганка…” И толкова.

Няма място за емоции, няма и какво да се изброява, защото починалият не е заслужил никакви титли и звания.

Не е заслужил едно-едничко място в редовете на десетхилядния писателски Съюз. Седмица-две преди това ръководството разглежда неговата молба за приемане – и я отхвърля. Значи, не е поет, и поетически почести не му се полагат. Не е и композитор – но това и той самият колко пъти го е казвал. Че не е “народен артист” – и това е неоспорим факт. Но даже след знаковите за руското театрално изкуство роли на Хамлет и Дон Жуан не е удостоен поне със званието “заслужил артист”.
Просто артист… Но нечия ръка скоро ще напише върху фасадата на неговия театър: “Не заслуженный, но народный!” Истински народен!

За разлика от много културни дейци, получили от властта всякакви удобства и привилегии, освен признанието на своите сънародници, Висоцки познава вдъхновяващата мощ на народната любов още приживе. Но и най-проницателните негови почитатели са потресени от проявата й след смъртта на твореца.
Опашката от желаещи да му се поклонят е дълга повече от пет километра!

Хората стоят с часове, тихо и търпеливо. Към два часа окончателно става ясно, че няма надежда да стигнат до театралната зала с ковчега. И тогава започват да молят стоящите по-напред да предадат поне цветята им. Към театъра, над човешките глави, потича река от цветя… Няма обидени.

Няма и никакви инциденти – в огромната тълпа дори никой не е настъпен. Милиционерите се държат безукорно – вежливо, услужливо, съчувствено. Може би не са чували адски смешния “Милиционерски протокол” и затова сега със насълзени очи изпращат своя колега капитан Жеглов, блестящо претворен от Висоцки във филма “Мястото на срещата да не се променя”…

Следва продължение.

Рубрики: Frontpage · Незабравимо

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • NULIS // 25 юли, 2008 //

    “…Спиньi не гнул – прямьiм ходил.”
    ПОКЛОН!

  • Selena // 25 яну, 2010 //

    Скъпи приятели, ценители на творчеството на Владимир Висоцки, нека днес, на рождения му ден, отново го почетем с обич и топлота! Защото такова беше и неговото отношение към България.
    След посещението си у нас през септември 1975 год. той си спомня: “Когда я ступил на болгарскую землю и мне протянули микрофон Радио Софии, чтобы я поделился первыми своими впечатлениями, я сказал: “Очень тепло у вас. Тепло и от теплого воздуха и от сердечной атмосферы встречи”. И вот сейчас я добавил бы, что мне хочется, чтобы эта теплота, которую мы ощутили в Болгарии и которую пронесли через всю страну, навсегда осталась с нами”.

  • orçamento seo // 28 юни, 2020 //

    Look out for changing keywords and new search intent.

Коментирай